"По силата на таланта: арткритика и политически коментари "с любов и омерзение" е единствена по рода си книга от предговори – към книгите на някои от най-значимите ни фотографи, художници, писатели…

Към предговорите си авторът – известният медиен експерт, журналист и философ Георги Лозанов, е прибавил политически коментари, които разказват как сме се изправили през риска да загубим така трудно придобитата си национална свобода – и този път не да ни я отнемат насила, както след Девети септември, а сами да се откажем от нея.

Книгата разкрива, че и в изкуството, и в историята, свободата дава сила на таланта, а талантът е сила да носиш на свобода. В този смисъл тя е за талантите ни да правим изкуство и бездарието ни да правим история.

Публикуваме откъс от книгата на Георги Лозанов "По силата на таланта: арткритика и политически коментари "с любов и омерзение", издателство "Фама".

Краят на безкрайния празник

"Художникът на парижките нощи" за Жул Паскин не звучи като разсеян комплимент. Под мелодичната повърхност на фразата думите се превръщат в категории и добиват аналитична острота – така е и с "нощи", така е и с "парижки".

Нощта е времето, в което човек излиза от социалните си роли и се оставя на разсъблеченото си тяло, на страстите, илюзиите и суисидалността… Тя е алибито на порока, излежал присъдата на светлината и натежал в тъмното от сладост, еректирал до съпротива, сдобил се дори с чувство за дълг от обратната страна на "(всеки)дневния морал".

За Паскин дните не се различават особено от нощите, те са нощи в будно състояние, каквито, впрочем, са и самите му нощи. Хемингуей в "Безкраен празник" го среща (на няколко страници) в любимото му кафене "Льо Дом", седнал на коняк с две сестри-модели и склонен да се шегува с всичко: "Те не ми дават да спя – каза той. – Никога не спя".

Безсънието на порока в изкуството на художника обаче само за малко (от първия до втория поглед) е "безкраен празник", епос във форми и цветове на парижката бохема, стилизирана оргия, в която образите участват наравно с телата. То извира от другаде – от романтична нетърпимост към общоприетото, към санкциите на безгрешността, към измамността на високите цели. Безсънието на порока се е опълчило срещу безсмислието на историята, срещу способност ѝ да превръща хората във войници, да ги лишава от настояще и надежда, да ги наказва преди и вместо Бог. Героите на Паскин са освободени от принудите на героическото, "направени" са изцяло от собствените им желания, получили са реалност от плът, секс и наслада, колкото да им бъде иронически отнета, за да се озоват някъде между деликатния шарж и радиалната модерност. Рисунките на Паскин – ако е възможна такава негативна аналогия, са пълната противоположност на рисунки от фронта.

Биографията на художника е разполовена от Първата световна война – най-ужасяващата от всички дотогава, в която за първи път масово се избиват хора в тила, с очи не вярващи на очите си. Той емигрира и се спасява от войната (край другото и за да не му се наложи да се бие срещу родината си България), но не и от "изгубеното поколение", което идва след нея. То (в резултат от всичко чудовищно, на което се е оказал способен човека и то през ХХ век в центъра на Европа) е загубило доверие в себе си. В това, че си заслужава да си. Въпреки опитите, които Паскин прави в изкуството си, за да преодолее тази загуба, накрая ѝ се поддава в живота. Хемингуей пише: "… след като се обеси, ми беше приятно да си го спомням такъв, какъвто бе тази вечер в "Льо Дом". Твърди се, че във всички нас са посети семената на онова, което ще направим, и винаги ми се е струвало, че у хората, които умеят да се шегуват в живота, семената са покрити с по-добра пръст и са наторени с по-силен тор". Дали с тези думи Хемингуей, виден представител на същото изгубено поколение, не посява семената собственото си самоубийство с ловна пушка.

Иначе Париж си остава мястото, където изгубените поколения най-лесно могат да намерят утеха, където удоволствието и морала не си пречат, а невинността изглежда по-съмнителна и от греха…

Жул Паскин от Видин до Париж. Сиела: 2013 г.