Г-н Митев, преди година БМГК призова за ускоряване на издаването на разрешителни за проучване за критични суровини у нас и създаване на бърза писта за реализация на подобни проекти и старт на добива им. За това време промени ли се нещо в действията на правителството?

Краткият отговор е не. Не в мащаба, от който имаме нужда. Европа прие Регламента за критичните суровини (CRMA), с ясни срокове за стратегически проекти – максимум 27 месеца за разрешителни при добив и 15 месеца за преработка и рециклиране, плюс "едно гише" за координация. Това е новият стандарт.

В България все още сме далеч от тези срокове. Проблемът е в административната тежест – дублиране на функции и липса на координация между институциите, които участват в процеса.

Последната нова мина у нас стигна до старт след близо 17 години административни процедури. Това е показателно за разликата между европейския стандарт и нашата практика. При такива срокове няма как да привлечем инвеститори в нови проекти за критични суровини, особено когато съседни държави вече въвеждат по-бързи и прозрачни режими.

Ако не наваксаме, просто ще изостанем в "надпреварата за суровини". Новият европейски регламент задължава държавите да имат национални програми за геоложки проучвания. Това е първата стъпка, с която можем бързо да наваксаме – ако имаме актуални геоложки карти, ясно обозначени приоритетни зони, които да се подготвят за бъдещи обекти. Това може да се свърши в рамките на няколко години, но трябва политическа воля и координирани действия между министерства, агенции и местни власти. В момента темпото е под необходимото, а в глобален план времето не работи в наша полза – конкуренцията за инвестиции в добива на критични суровини е голяма и всеки забавен проект просто се пренасочва другаде.

Какво е вашето обяснение за нехайството на държавата към сектор, радващ се на бурен интерес в световен мащаб и дори на битка за сключване на междуправителствени споразумения за достъп до стратегически ресурси?

Аз не бих го нарекъл нехайство. По-скоро говорим за липса на ясна цел и дългосрочен план за сектора, какъвто не може да се очаква при честата смяна на правителства и политическите кризи, които виждаме в последните пет години.

Минната индустрия работи с хоризонт от десетилетия, а когато сигналите от държавата са колебливи и правилата се сменят в движение, инвеститорите просто насочват капитала си там, където има предвидимост. В Европа картината е добре известна – потребяваме около 30% от световните суровини, а добиваме едва 3%. Затова ЕС вече постави конкретни цели: до 2030 г. поне 10% от потреблението да се добива в рамките на Съюза, 40% да се преработва тук и 25% да идва от рециклиране. Това е логика, която трябва да преведем и на български терен – със срокове, бюджет, конкретни приоритети и ясна отговорност кой какво прави.

Фактът, че при първата вълна от подбор на стратегически проекти по Регламента за критичните суровини, одобрена през март 2025 г., няма нито един български проект, е ясен сигнал. Това не значи, че нямаме потенциал, но показва, че трябва много по-добра подготовка – проекти с пълна техническа и икономическа обосновка, доказани запаси и отработена комуникация с местните общности още в най-ранния етап. Ако не го направим, просто ще гледаме отстрани как други държави реализират шансовете, които и ние имаме.

Част от потенциалните находища на ценни метали и минерали у нас не могат да бъдат разработени заради местна съпротива. Например това за волфрам край Велинград, или затворени манганови залежи. Как може да бъде преодолян общественият негативизъм срещу проучванията и добива на подземни богатства?

Доверието към минната индустрия се изгражда с години и изисква активната роля на държавата като безспорен гарант за прозрачност и контрол. Когато институциите ясно застанат зад своите решения и ги обяснят на обществото, много от страховете и спекулациите отпадат. Там, където институциите и бизнесът действат в синхрон и с еднакво послание, общественото недоверие постепенно се заменя с разбиране и подкрепа. Ако този процес се пренебрегва, случаите като Велинград, а също Трън, Златуша, или мангановите находища няма да останат изолирани, а ще се превърнат в модел, който ще спира развитието на целия сектор.

Енергийният министър наскоро в САЩ обсъжда привличане на тамошни инвеститори за подобни проучвания, но достатъчно добра ли е бизнес средата за такива начинания? Знаем, че в същото време енергийното ведомство иска да повиши концесионните си възнаграждения. Това не е ли пречка дори за сегашните действащи мини за стратегически суровини?

Всяка среща, която отваря врати за нови инвеститори и технологии, е полезна. Но инвеститорите първо гледат каква е средата тук. Ако у нас няма предвидими правила и стабилни условия, интересът много бързо спира.

В края на 2024 г. предложението за въвеждане на допълнителен "минен данък" беше ясен пример как внезапната промяна на правилата създава несигурност и подкопава доверието.

Позицията на бранша винаги е била последователна – трябва да има предвидимост, ясни правила и стабилни условия, които не се променят в движение. Минната индустрия инвестира с дълъг хоризонт и всяка непланирана регулаторна промяна влияе пряко върху готовността за нови проекти.

За да бъдем реално конкурентни в борбата за стратегически проекти, трябва да постигнем още няколко важни промени. На първо място е синхронизацията на процедурите по цялата верига – от проучването, през оценката на въздействието върху околната среда и концесионния договор, до строителството. В момента те вървят като отделни и несвързани процеси, което води до забавяне и оскъпяване. Също толкова важно е да има предвидимост в цените на електроенергията. Минната индустрия е енергоемка и резките колебания в цените могат да повлияят на печалбата дори при добри пазарни условия. И накрая, стабилната фискална рамка е условие, без което не може. Това дава на компаниите възможност да планират, да управляват риска и да вземат инвестиционни решения с дългосрочен хоризонт.

Ако тези условия бъдат изпълнени, интересът на чуждите инвеститори ще се материализира в реални проекти и нови работни места.

Има ли яснота за перспективните терени, които може да съдържат критични суровини и трябва да бъдат изследвани? Къде са те – има ли вече обявен интерес към тях и какво може да се очаква в обозримо бъдеще?

Геоложката картина на страната е добре позната. Знаем, че в Средногорието има залежи на мед и злато, в Източните Родопи има злато, в Рило-Родопския масив – волфрам и молибден, в Сакар планина също има запаси на волфрам, мед и злато, а в Добруджа – значителни манганови залежи. Имаме и индустриални минерали с добро търсене. По новите европейски критерии медта вече е стратегическа суровина, а България е сред водещите производители в ЕС. Водещи сме и при златото, барита, оловото и цинка.

Проблемът е, че в момента работят основно предприятия с над 50 години история, а за планирането на нови трябва да използваме геоложки данни, събирани преди десетилетия – 60-те, 70-те и 80-те години. Ако искаме да заменим днешните мощности с нови находища през следващите 10–15 години, трябва да насочим усилията си в нови проучвания. Интерес към проучванията има, но от първоначален интерес до реално доказани запаси, минава дълъг период от време, който трябва да се оптимизира.

Какви са сегашните най-сериозни пречки пред минния бизнес у нас?

Като цяло пречките пред сектора се свеждат до няколко основни линии. На първо място – прекалено забавените процедури, които спират проектите и намаляват интереса на инвеститорите. На второ – важно е да има предвидимост в условията за работа, било то в регулации, данъци или енергийни разходи. Минната индустрия е дългосрочен бизнес и за да се развива, трябва да знае какви са правилата и че те няма да се променят внезапно. И трето – нуждата от по-добра комуникация с обществото, за да се изгради доверие и разбиране за значението на добива и ролята му за икономиката. Без това не може да говорим за светло бъдеще на минния бранш.

Преминаването към еврото е една от най-важните теми на годината. Какво въздействие ще окаже това върху минния бизнес?

За минния сектор преминаването към еврото би било стъпка към по-голяма финансова стабилност и по-нисък валутен риск при международните сделки. Повечето суровини се търгуват в долари, но голяма част от оборудването, технологиите и услугите, които използваме, идват от ЕС и са в евро. Това ще улесни финансовите разчети и ще намали разходите по обмен. За нас е важно валутната стабилност да бъде подкрепена с по-гъвкава и предвидима регулаторна среда.