Британското списание The Economist публикува анонимна колонка под заглавие "Владимир Путин губи контрол над Русия". Нейният автор е бивш високопоставен служител на руското правителство. В статията той разсъждава върху това, че "всяка нова стъпка на Владимир Путин, насочена към запазване на властта, само ускорява процеса на разпад".

Това не се случи като факт, а като усещане — мигновено и всеобхватно: Владимир Путин вкара Русия в задънена улица и никой не знае какво ще последва. Първият признак беше промяната в езика, използван от високопоставени чиновници, регионални губернатори и бизнесмени: те престанаха да използват местоимението "ние", когато говорят за действията на властта в страната.

Едва миналата пролет всички говореха за "ние" и "нашето". Войната на Путин срещу Украйна може да е безразсъдна и провалена, но тя беше обща. "Ние" бяхме вътре в нея и за всички "нас" щеше да е по-добре тя да приключи възможно най-скоро. Сега обаче случващото се те описват като "неговата" история, а не "нашата". Не наш проект, не наш дневен ред, не наша война.

Неговите решения наричат "странни". Още по-странен е самият факт, че той изобщо взема решения. Става дума не само за спад в рейтинга му на одобрение. Бъдещето вече не се обсъжда в контекста на това какво ще реши Путин, а като нещо, което ще се развива независимо от него — и може би вече без негово участие.

Тази промяна в риториката не означава бунт. Авторитарната система може дълго време да съществува чрез страх, инерция и репресии. Тя все още притежава монопол върху насилието, но е загубила монопола върху формирането на бъдещето. В миналото режимът, въпреки цялата си лъжа, имаше някакъв проект, който можеше да наложи: "възстановяване на държавността", утвърждаване като "енергийна суперсила". Имаше дори "модернизация" преди резкия завой към ултраконсерватизъм и война.

Иронията е, че Путин започна войната, за да запази властта и създадената от него система. Сега, за първи път от началото на конфликта, руснаците започват да си представят бъдеще без него. Това е резултат от съчетанието на четири фактора.

Първо — нарастващата цена на военните действия. Войната в Украйна беше замислена като специална военна операция, водена от ограничени групи хора, които получаваха финансово възнаграждение, докато останалата част от обществото продължаваше да живее нормално. Този модел започна да се разпада с проточването и разширяването на войната. Това доведе до инфлация, повишаване на данъците, упадък на инфраструктурата, засилване на цензурата и безкрайни забрани. Това не е война от национален мащаб, но се финансира на национално ниво — а обществото не получава никаква цел в замяна.

Второ — растящото търсене на правила от страна на елитите, които бяха принудени да върнат капитала си в Русия. Преди техните права на собственост се защитаваха от Запада. За решаване на конфликти и защита те използваха лондонски съдилища, офшорни структури и международен арбитраж. Сега конфликтите трябва да се решават вътре в страната, без функциониращи институции. Търсенето на правила става все по-належащо с ускоряването на преразпределението на активите.

През последните три години от частния бизнес са били конфискувани, национализирани или предадени на лоялни фигури активи за около пет трилиона рубли (60 милиарда долара) — най-голямото преразпределение на собственост от времето на масовата приватизация през 90-те години. Не става дума за това, че елитите внезапно са заобичали върховенството на закона или демокрацията. Но дори верните на режима жадуват за правила и институции, способни справедливо да решават конфликти.

Третият фактор е промяната в геополитическия климат, за която самият Путин има заслуга. Русия смята, че преструктурира световния ред. В действителност тя е само катализатор: войната срещу Украйна ускори кризата на западната демокрация, възхода на популизма и умората от глобализацията. Русия се оказа в свят, където правилата са слаби, а икономическата и технологичната мощ и грубата сила доминират.

В свят, основан на правила, Русия можеше да използва асиметрии: зависимостта на Европа от нейния газ, мястото си в Съвета за сигурност на ООН, съветското ядрено наследство. Но сега Европа купува газ от други страни, мястото на Русия в Съвета за сигурност е обезценено, а ядреното изнудване подкопа режима за неразпространение и лиши Русия от статута ѝ на арбитър. Когато самият световен ред започва да се разпада, ползите от путиновия ревизионизъм бързо изчезват.

Едновременно с това Русия преживява криза на идентичността. За първи път от няколко поколения ѝ липсва външен модел, спрямо който да се определя. Исторически тя се е определяла чрез отношението си към Европа и Запада като цяло. Те съществуваха като ориентир — за догонване, изоставане или противопоставяне. Тази стара ос вече я няма. Западът като единно културно, военно и политическо образувание е в криза. Няма вече "там", спрямо което да се определя "тук". Това не е идеологически, а структурен проблем. Всяко развитие в Русия трябва да има вътрешен източник на смисъл, а правителството не е в състояние да го осигури.

Четвъртият фактор е засилването на идеологическия контрол без каквито и да било компенсиращи последици. Старият обществен договор, според който държавата не се намесва в личния живот, а гражданите — в политиката, се разпадна. В миналото системата купуваше лоялността на хората чрез удобства, услуги и потребление. Сега всичко, което може да предложи, са репресии, намеса и цензура, най-яркият пример за които са сегашните ограничения върху достъпа до интернет.

Проблемът не са самите репресии, а репресиите без цел. Идеологията по определение предполага образ на бъдещето. Тази идеология изисква дисциплина, без да предлага бъдеще. От гражданите се изисква лоялност, но никой не им казва на какво бъдеще служи тя. Политическата реалност изглежда непривлекателна дори за повечето технократи, участвали в изграждането ѝ. Оптимизмът е изчезнал отвътре.

Всички тези четири фактора създават ситуация, известна в шахмата като цугцванг: всеки ход влошава позицията. Системата може да съществува, докато Путин е на власт. Но всяка негова стъпка за съхраняване и разширяване на тази система ускорява нейния упадък. Инстинктивната му реакция може да бъде засилване на репресиите.

Той може да започне нова война. Но тези действия само ще влошат положението. Той няма да успее да възстанови връзката между властта и бъдещето. Може само да направи разрива по-кървав и по-опасен.