Mediapool.bg - новини, анализи, коментари

Как Батак влезе в българския национален разказ

19:23 | 26.04.2007 | 1460 прочитания | Наум Кайчев, в. “Култура”, 21 юни 2006 г.
Размер на текста

В писмо до Mediapool от Битоля Наум Кайчев реагира на нашето твърдение от 25 април, че публикацията на Мартина Балева във вестник “Култура” преди година е минала без никаква полемика в историческите и културните среди. Той ни изпрати неговата статия и отговора на Мартина Балева, които също са публикувани във вестник “Култура”. Препечатваме ги, за да покажем как се е развила  полемиката по повдигнатите в статията на Балева културно-исторически въпроси.

______________________

Неотдавна „Култура‛ (бр. 17 от 3 май 2006) със статията „Кой (по)каза истината за Батак‛ ни поднесе един по-необичаен ракурс към „създаването‛ на Батак като особено място на идентичността на българите. Според авторката Мартина Балева стандартният отговор на въпроса за откривателя на драмата – американския журналист Дженюариъс Макгахан, посетил злочестото село в седмиците след въстанието и пренесъл образа на турското опустошение на страниците на влиятелните и четени англоезични издания, е повече от недостатъчен. Неговият първоразказ бил бързо забравен; дотолкова, че след 1876 г. за петнайсет години били създадени само две незначителни свидетелства за кървавата история на северородопското село. „В 1892 г. изведнъж се поставя началото на една огромна литературна и образна продукция на тема Батак, която продължава и до днес‛. Най-изпъкващ сред тях бил разказът в третия том на „Записките‛ на Захарий Стоянов, който авторката рязко противопоставя на Макгахан. Медвенският летописец бил „победител‛, а отвъдокеанският вестникар – „победен‛ (т.е. забравен). Всъщност, настоява текстът, в основата на дългата пост-Макгаханова традиция на помненето за Батак не е българският революционер и публицист, а полският художник Пиотровски. ЗахарийСтояновият разказ за Батак е „директният отговор на образната интерпретация на Пиотровски и неговата художествена стратегия, сътворявайки от своя страна опозиционния образ на храброто и смело баташко население, наситена с чужд за „Записките‛ до този момент ултранационалистичен тон‛.

Така че не са били достатъчни репортажите на Първия чужденец-летописец Макгахан: българите бързо са забравили това, което ще стане по-късно централно място в националния им разказ. Логиката на „Кой (по)каза истината за Батак‛ налага Втори чужденец-летописец, този път полския кандидат-Делакроа в лицето на Пиотровски, който възражда забравения Макгаханов разказ; българският наратив за клането и за Батак като символно място на националната идентичост на българите са отговор и продължение на образа, изваян от Втория чужденец-летописец.

Подобно на други по-любопитни читатели, взиращи се в механизмите на градежа на българската нация, включително в митово-символните комплекси, без които тя би била немислима, съм изкушен да надникна в текста на Балева не само заради конкретната конструкция на историята на представите за Батак. Пред нас е един от поредните симптоматични казуси, който следва да подскаже къде трябва да се постави точката на равновесието между вътрешните и външните архитекти на националния разказ, а може би и да се обезсмисли и отрече съществуването на такава точка.

В едно появило се в последните години изследване за възрожденските търсения на българската национална идентичност с основание се заключава, че в нашия случай е нарушена стандартната логика за производство и потребление на историческия разказ. Българите може да творят своята история, но не съумяват да я увековечат чрез собствен текст. Разказът за миналото, за „истинската‛ българска същност, трябва да се внесе отвън. (Десислава Лилова. „Възрожденските значения на националното име‛. С., 2003, 262). Действително, ако Паисий преодолява драматичната оскъдица на собствено български текстове, и от чужди трудове, като тези на дубровчанина Мавро Орбини, изковава свой собствен, почиващ на българска логика и авторитет национален разказ, то това не е случаят с по-сетнешните поколения възрожденци. Виенските и пещенските българи се доверяват на авторитета на Йован Раич, който, макар и сърбин, поради близката славянска основа на двата народа и техните книжовни езици на границата на ХVІІІ и ХІХ век все още би могъл да се приеме като не-чужд (тук оставям настрана личния му български произход: неговият баща е от Видин). По-нататък одеските българи възлагат надеждите си върху Юрий Венелин, но този проект не успява поради скоротечната смърт на младия украинец. Търсенията на достатъчно солиден (чужд) авторитет намират щастлива развръзка в лицето на Константин Иречек, чиято „История на Българите‛ (1876 г.) е почти идеалният национален исторически корпус, за който са мечтаели поколенията нациосъздатели. Затова неговата книга, мигновено преведена на руски от наследниците на Априлов и Палаузов в Одеса, с жар се поглъща от меродавната българска интелигенция. Нещо повече, тя влиза директно в българското училище: учебниците по национална история са адаптирани съкращения на големия Иречеков труд.

Точно там можем да се взрем и да подложим на валидиране тезата за Втория чужденец-летописец. Книгата на Иречек, включително във варшавския и одеския преводи от следната година, не смогва да отрази бурния водовъртеж на съвременните събития, свързани с Априлското въстание. Не е така обаче с разказа за националната история, предназначен за „следберлинските‛ българи. Както при високото Възраждане, така и по-късно учебникарският, а в известна степен и общокнижният пазар на българите се доминира от пловдивските издателства на Христо Данов и Драган Манчов. Първият поръчва на младия юрист Стефан Бобчев да създаде нов текст по национална история. Като резултат се появявят няколко адаптации по Иречек, предназначени съответно за прогимназиалната и гимназиалната степен. Разказът на учения чех обаче вече е хронологически и смислово продължен: прочитът на финалните глави на историите впечатлява именно с акцента върху въстанието от 1876 г. и неговото кърваво потушаване. Така например в гимназиалния учебник от 1881 г. четем: „Батак беше сцената на най-ужасните, най-отвратителните, най-поразителните зверства, които человек, като кръвопийно животно, може да направи над человека‛. По отношение поведението на въстаниците текстът също е нееднозначен: „батачани се държали мъжки няколко дни и отговаряха, че са готови да се предадат на редовни войски, и че ако се защищават – то е от башибозуците‛. По-съкратени варианти можем да намерим и в останалите Бобчеви версии. Конкурентното издателство на Манчов не остава по-назад: в прекроения през същата 1881 г. учебник виждаме не по-малко емоционално описание на зверствата: „колкото люде се улавяха живи, мъчеха се най-бесчеловечно за пари и после се съсичаха; един чорбаджия биде опечен жив; а на други вадеха очите, режеха им ръцете и другите части на тялото и после ги довършоваха; тежки жени се разпаряха и деца се коляха пред очите на родителите им. Това се протака три дни и три нощи‛. И така натататък... Темата е подета и продължена, макар в по-съкратен и по-стилиризиран вид, от учебниците на следващите поколения българи, дело на Полихрон Нейчев, Йордан Попгеоргиев, Никола Станев...

Биха могли да се открият и други свидетелства, най-вече литературни, оспорващи необходимостта от Втория чужденец-летописец. Самият текст на Балева споменава за пиесата на А. Шопов „Баташкото клание‛, появяваща се чудно защо година преди платното на Пиотровски да бъде представено на пловдивското изложение. Как авторът е могъл да бъде повлиян от полския живописец – за това можем само да гадаем. За сметка на това обаче драматургът претендира за първоизворност и пряка легитимност: „като очевидец на фактовете, които описвам в книжката си, надея се да съм ги изложил вярно‛.

Един от възможните автори на пиесата е роденият в Панагюрище Атанас Шопов, секретар в Българската екзархия в Цариград и бъдещ генерален консул в Солун. Точно неговата личност ни отвежда към друг аспект от българското осмисляне на 1876 година. Тя го заварва като ученик в едно от най-елитните османски учебни заведения: гимназията към Военно-медицинското училище. Участващ ведно със своя по-стар другар, споменатия Стефан Бобчев, в българския обществено-литературния живот в Цариград, той бързо привлича вниманието на националните първенци в имперската столица. Българската Екзархия го натоварва да посети и докладва за положението във въстаналите краища. Атанас Шопов е особено подходящ за мисията: като ученик в едно от най-престижните имперски училища носи униформа, която му дава особен статут и благоволение пред местните османски власти, в допълнение той произлиза от този край и добре познава районите, които са в центъра на световното, но и на българското внимание. Шопов обикаля през август 1876 г. озлочестените пазарджишки села, посещава и Батак. Съставя подробен доклад до Екзархията, който е един от изворите на българските твърдения пред външния свят, че не въстаниците са извършили жестокости над турците, а действителността е точно обратната. Шопов не се ограничава с това, а изпраща описание на видяното и до своя съученик Бобчев, който вече се е прехвърлил в Букурещ, където редакторства специално започнат от Добродетелната дружина нов вестник. Така репортажите на Шопов излизат на бял свят в октомврийските и ноемврийските броеве на в. „Стара Планина‛.

С други думи, трудно е да допуснем, че водещите прослойки от първите следосвобожденски десетилетия биха могли да забравят 1876 г., Батак и Макгахан. Защото Априлското въстание може и да е било започнато от шепа маргинални младежи, но в неговото следвечерие целият български елит, включително от „тежките‛ консервативни среди около Българското читалище и Екзархията в Цариград и Добродетелната дружина в Букурещ, се консолидира около въстанието и неговото кървававо потушаване, за да адресира към външния свят и към себе си посланието за основателността на българското политическо самоопределение. Подетото от невръстните хъшовски луди глави намира продължение в действията на довчера потискалите ги икономически и политически национални елити. Платената от Евлогий Георгиев дипломатическа мисия на Марко Балабанов и Драган Цанков в Европа, оставката и заточението на първия екзарх Антим І са само върхът на айсберга, който по някакъв начин е достигнал и до днешните наподобяващи телефонни указатели исторически учебници. Под него лежат усилията на личности, като Стефан Бобчев, Атанас Шопов, като Петър Димитров - преводач на Скайлър и Макгахан през 1876 г. и по-сетнешен изтъкнат колега на Шопов в дипломатическото ведомство, като Иван Гешов - през 1876-1877 г. пловдивско доверено лице на американските и английски дипломати и автор на репортажи във в. „Таймс‛, по-късно виден банкер, политик, министър-председател, председател на БАН...

Затова едва ли е учудващо, че българският исторически канон още непосредствено след Освобождението включва и удържа разказа за Батак като особено място на националната идентичност. В следосвобожденския прочит нововъзникналата българска държавност почива директно върху въоръжената дейност на революционерите (които, обективно погледнато, се добират до доста скромни военни резултати). Пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже „нетърпимостта‛ на османското владичество. Текстовете съвсем не подминават името на американския журналист, а персонално посочват неговите заслуги. В този смисъл тезата за прекъсването на българското помнене и употребяване на Батак, за хиатуса между 1880 (годината на Стамболовия превод на Макгахан) и 1889 (вероятното посещение на Пиотровски в Батак) трудно би могла да бъде удържана. Още повече, че създателят на литературния образ на нацията далеч преди „В недрата на Родопите‛ също вписва Батак в местата на паметта, градящи българската самоличност. В христоматийното „Опълченците на Шипка‛ той се позовава на „Беласица стара и новий Батак‛. Още по-рано, през декември 1881 г., Иван Вазов създава и специалните „Възпоминания от Батак‛:

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече...

Стихотворението е включено през 1884 г. в сбирката „Поля и гори‛, издание отново на Драган Манчов...

Както разбираме от увлекателната и написана със страст статия на талантливата авторка, полският художник наистина е имал неповторимо общуване с българите - интелектуалци или по-обикновени хора. Но както османските ужаси в Хиос са били известни и коментирани сред гърците и сред политическо-културните елити на световните столици преди известната картина на Делакроа от 1824 г., така и баташките жестокости намират своята проекция в световните дипломатически канцеларии и се оформят като част от българската идентичност още преди визитата на Пиотровски в Северните Родопи. Един първооткривател-летописец в лицето на Дженюариъс Макгахан засега изглежда достатъчен.

Което на свой ред ни води към идеята, че споменатата точка на равновесие може да бъде търсена и намирана...

Хиатусът Батак

Мартина Балева, в. “Култура”, 7 септември 2006 г.

Тъй като в седем последователни броя на в. „Култура‛ не бе публикувана реакция върху статията ми „Кой (по)каза истината за Батак‛ (публикувана в бр. 17 от 5 май 2006), стигнах до заключението, че Батак най-вероятно отново е забравен през последните шестнадесет години или най-малкото е загубил статуса си на централно идентификационно място на българската нация днес. Но статията на Наум Кайчев „Как Батак влезе в българския национален разказ‛ (в. ‛Култура‛, бр. 24 от 23 юни 2006) не само опровергава това заключение, а и твърдението ми, че Батак бива забравен след 1876 г. (поради конкуриращата го сензационна новинарска тема от все тъй размирните Балкани – Руско-Османската война през 1877/78 година, придружена от репортажи за редица кланета, както от мюсюлманска, така и от християнска страна), за да заеме цели шестнадесет години след покъртителния репортаж на МакГахан, но вече оформен като национален мит, отреденото му място в майсторския разказ за „събуждането‛ на българите от петвековния им сън.

Единствените свидетелства за трагичната съдба на Батак, както по-нататък твърдя (но не и „незначителни‛, както опонентът ми ги омаловажава), които по съдържанието си биха могли да бъдат релевантни за съграждането на мита в днешната му форма през периода 1876-1892, са двете снимки от Батак на Димитър Кавра (досега датирани 1878 г.), както и българският превод на репортажите на МакГахан (1880). Снимките на Кавра, както мисля, че успях да покажа недвусмислено чрез систематичен образно-критичен анализ и съпоставка с биографичните бележки на полския живописец Антони Пиотровски, нарисувал през 1892 г. (също така вече позабравената) картина „Баташкото клане‛, обаче се оказват не автентични свидетелства, като каквито биват използвани безкритично десетки години наред в исторически и други научни и псевдонаучни трудове, а работни скици на Пиотровски за картината му, направени от гръцкия фотограф по време на посещението на двамата образотворци в Батак през пролетта на 1889 г. Тъй че всъщност през тези шестнадесет години само един исторически извор, релевантен за конструкцията на мита Батак, става достояние на широката (доколкото тя въобще съществува в този момент) българска общественост – репортажите на МакГахан в български превод. Както и Наум Кайчев с право отбелязва, изключение прави театралната пиеса на Атанас Шопов „Баташкото клане‛ (1891), публикувана обаче две години след гостуването на Пиотровски и Кавра в Батак и една година преди картината на Пиотровски да бъде изложена в Пловдив. Но на този проблем ще се върна по-долу.

Във втората част на статията правя опит за реконструкция на хронологията на митотворчеството и на конкуриращите се идеи около осмислянето на случилото се в Батак, неразривно свързани с религиозно конотираното поклонничество на реликви. Изложените в тази част на статията факти сочат като главен актьор в „откриването‛ на реликвите-кости като меродавен обект на поклонение и идентификация не някой друг, а полския художник Антони Пиотровски, до този момент никога не разглеждан в пряка връзка с Батак. Според Наум Кайчев обаче не неоспоримата роля на Пиотровски при изграждането на мита е логичният повод за статията ми, а тъкмо обратното – логиката на статията налага изнамирането на Пиотровски. Категоризирайки Пиотровски като „Втори чужденец-летописец‛, последвал „Първия чужденец-летописец‛ МакГахан, а не най-вече като художник, авторът поставя ударението върху противопоставянето на български и чуждестранен наратив за Батак. Така фокусът на изследването ми, което най-малко цели да съизмерва приноса на чужденци и българи при „изобретяването‛ на Батак, бива изместен върху търсенето на „точката на равновесието между вътрешните и външните архитекти на националния разказ‛.

Но все пак Наум Кайчев, преди да изложи аргументите си в полза на континуитета в помненето на Батак, релативира търсенето на равновесна точка, обобщавайки изводите на приведено като пример изследване, че „българите може да творят своята история, но не съумяват да я увековечат чрез собствен текст‛. Макар и да не съм запозната с посочената книга, нейният извод само (и за пореден път) потвърждава извода на Мирослав Хрох, направен още през 1968 г. (1) Изведеният от Хрох универсален модел на основата на голямо количество емпиричен материал различава три фази на образуването на всяка нация, независимо дали тя е „ранна‛, „късна‛ или разглеждана през идеята за релативната синхронност в рамките на longue durée, от политически или културно-етнически тип, сецесионна или интеграционна, западна или източна. Първата фаза в модела на Хрох напълно се покрива с твърдението, че „разказът за миналото, за ‚истинската‛ българска същност трябва да се внесе отвън‛. Отличителният белег на тази фаза според Хрох е интересът към дадена народност, нейните обичаи и нрави от страна на малка група образовани хора, които обаче се намират извън обекта на своя интерес или не се чувстват принадлежни към него. Всъщност и примерите, приведени от Наум Кайчев, в това отношение са красноречиви: дубровчанинът Мавро Орбини (а защо не и Христофор Жефарович, симптоматично рекламиран от сърби, българи и македонци като свой) като извор на османо-българина Паисий, виенските (!) и пещенски (!) българи, сърбинът Йован Раич (макар наполовина българин), после одеските (!) българи и украинецът Юрий Венелин и накрая чехът Константин Иречек. Нека добавим и имената на образните летописци – на поляка Хенрих Дембицки, на австро-германците Феликс Каниц, Петер Майкснер и Йозеф Обербауер, на австро-чехите Иван Мърквичка и Емил Холарек – и затворим кръга с вече известния „Пореден чужденец-летописец‛ Антони Пиотровски. Ако приемем всички изредени дотук чужденци-летописци като емпирично потвърждение на модела на Хрох, би трябвало да заключим, че между 60-те години на XVIII век и края на XIX век българската нация се намира още в първата фаза на развитие и че самият обект на интерес, т. е. онези, които тепърва предстои да се нарекат българи, в мнозинството си все още не са засегнати от процеса на национализиране. На тях все още им предстои да се превърнат в обект на агитация от страна на патриотично настроената интелигенция и политическите предприемачи – втората фаза според модела на Хрох. Така че търсената точка на равновесие представлява сама по себе си анахронизъм през разглеждания период и както Наум Кайчев сам предлага, логично би било „да се обезсмисли и отрече съществуването на такава точка.

Тъй че не от гледна точка на търсенето на равновесие, а от гледна точка на търсенето на равностойност бих искала да се занимая с аргументите за или против (не)прекъсващия спомен за Батак. Приведените примери против тезата за хиатуса между 1880 и 1892 г. са неоспорими: учебниците по българска история, издавани от 1881 г. насам, „Възпоминанията от Батак (разказ от едно дете)‛ на Иван Вазов, публикувани през 1884 г., и най-после пиесата на Атанас Шопов по едноименната тема от 1891 г. действително пренасят наблюденията на „анкетьорите‛, посетили разорения Батак през 1876 г., в следващото десетилетие. Без да омаловажавам ролята на учебниците, респективно на училището като медия и място с неоспоримо значение за образуването на колективни представи у една нация, както и на национално-агитационните литература и театър, все пак мисля, че в дадения случай не само бихме залъгали себе си, но и бихме били необективни в преценката на един исторически процес, ако бихме твърдели сериозно, че написаното в учебниците например е могло да бъде причина за видяното от Вазов при посещението му на църквата „Св. Неделя‛ в Батак през 1892 г.: „При недогорелите остатки на олтаря са сложени на полички купове черепи; разните дупки и широки цепнатини по тях свидетелствуват за мъченическата смърт на нещастниците. Един вид епитафия в блудкови стихове е закачена над черепите, които сами са достатъчно красноречиви ...‛ (2) Бих се усъмнила също и в първопричинността на самите Вазови стихотворения за показното излагане на няколко десетки черепи и множество кости в православна църква. Ако действително беше така, паметникът на Батак би трябвало да представлява не костница, а например алегорична композиция от образите на възрастна жена и млад момък ала Николай Павлович като визуален еквивалент на „нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак‛ (3), или пък експресивно пресъздаден образ на дете, което разказва на дядо Вазов:

"От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече
."

От последните куплети на същото стихотворение е могла обаче да бъде сътворена и съвършено друга версия на паметник:

"Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята...
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха
." (4)

По редица причини и пиесата на Атанас Шопов не би могла да оспори първенството на фотографиите на Пиотровски и Кавра. Правилно Наум Кайчев формулира предпазливо предположението си, че „един от възможните автори на пиесата‛ е едноименният генерален консул в Солун и радетел за националистичната идея за Македония на българите. И с право би трябвало да разгледаме и други възможности, освен предложената от автора. Така например в библиографиите на българския книгопис под сводката на библиографските данни за пиесата „Баташкото клане‛ като автор е упоменат Атанас Шопов, докато произведенията на дипломата се водят под името Атанас П.[етров] Шопов. В публикуваната преди десетина години книга за (дипломата) Шопов, съдържаща голям брой негови документи, е поместен също така и попълнен от самия Шопов въпросник на БАН от 16 август 1921 г. В него Шопов изрежда всички свои публикации в хронологичен ред, включително и преводите си, като в края на въпросника дори добавя още едно преди това пропуснато заглавие. Никъде обаче Шопов не упоменава пиесата си. (5) Също и претенцията на драматурга за очевидство на фактите (а не на последиците) ни води по друга следа – първият от поредицата псевдоними на псевдоочевидеца Бойчо, алиас Ангел Горанов, алиас Кавлаков, алиас ... Атанас Шопов? Примерът на зетя на Ангел Кавлака, един от неуспелите да избягат навреме от Батак първенци на селото, застрелян по време на размириците, който променя името си от Петър хаджи Горев Кавлаков на Петър Горанов, явно е била общоприета практика в семейство Горанови. (6) Иначе не бихме могли да си обясним факта, че в увода си към факсимилето на Бойчовата книжка издателят проф. Янко Янков твърди, че Ангел Горанов имал и подготвен ръкопис на театрална пиеса на същата тема, чиято обаче съдба е неизвестна. (7)

Единственото твърдение, което не бих подложила на валидиране тук, е, че „пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже ‚нетърпимостта‛ на османското владичество‛. Тезата, прикрита под съвременната политическо-коректна реторика, за диалектиката между клането в Батак и „възкресението‛ на България, засяга един голям комплекс въпроси, заслужаващи вниманието на поколението (безпри)страстни и талантливи хуманитаристи без разлика на това дали са българи или не, за които отговорите на въпроси, които (ни) бяха давани, като този за Батак, не могат и не бива да са задоволителни. А източниците, свидетелствата, били те автентични или не, са на разположение на всеки, който би искал да търси отговора.

_____________________________
1 Miroslav Hroch: Die Vorkämpfer der nationalen Bewegungen bei den kleinen Völkern Europas, Prag 1968.

2 Иван Вазов: В недрата на Родопите, в: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 8, 1892, II, стр. 95-96.

3 http://liternet.bg/publish/vazov/index.html, последно посетен на 13 юли 2006 г.

4 http://www.slovo.bg/showwork.php3, последно посетен на 13 юли 2006 г.

5 Атанас Шопов: Дневник, дипломатически рапорти и писма, София 1995, стр. 254-257.

6 Лично Петър Горанов споделя на първия историк на априлското въстание Димитър Страшимиров, че след 1876 г. си променя името: История на Aприлското възстание, 3 т., Пловдив 1907, т. 2, стр. 115.

7 Бойчо: Въстанието и клането в Батак. Исторически очерк, Пловдив 1892 (София 1991), стр. 2.

Отпечатване
Още по темата
© Copyright 2014 Mediapool.bg All rights reserved | G+