Ти си това, което четеш

За мястото на глупостта и на прокуратурата

Използвам думата "глупост" само в едно от трите й основни значения – на глупава постъпка.

Напоследък много глупости се пръкнаха по повод на изказаната от Лозан Панов идея за ново обсъждане на мястото на прокуратурата в общото държавно устройство и в частност - в съдебната власт (система). Няма да посочвам авторите – ако искат, да се познаят. По-важни според мен са местата, където тези глупости се пръкнаха. Едни – в съветническите кабинети на най-различни по ранг и длъжност държавни мъже и жени. Последните, неизкушени от задълбочено познаване на проблемите на съдебната власт, излязоха пред публиката и ги повториха. Други глупости се пръкнаха на площада. Там някои саркастично определиха идеята на Лозан Панов като "черешката на тортата", а други – като политическа акция, грубо погазваща разделението на властите. Трети потопиха медиите на Пеевски и други подобни в помията на повърхностни клишета, родени от общата арогантна, войнстваща некомпетентност. В заключение – глупостите се пръкнаха на всички места, подвластни на политическата и държавническа посредственост.

Всъщност обаче въпросът за мястото на прокуратурата, който несведущите възприемат като внезапно алогично хрумване или екзотична политическа изцепка, е дискусионен още от 1990 г. и докато не бъде разрешен цялостно, ще берем плодове, не по-сладки от сегашните киселици. Да уточня – първият проект за Закон за съдебната власт, който уреждаше мястото на прокуратурата и отношенията й със съда, беше съставен през 1990 година. Законопроектът беше изготвен от Управителния съвет на Съюза на съдиите и съдебните служители с активното съдействие и материално обезпечаване от страна на Министерството на правосъдието и с изключително приносното участие на тогавашния директор на Дирекция "Законодателство" към Министерството на правосъдието – великолепния човек и юрист Любен Велинов. Този законопроект предвиждаше "приобщаването" на прокурорите към съдебната власт в опит да възстанови определени традиции от статута на съда и прокуратурата, съществуващи до 1948 година1 Законодателната идея бе да се създаде "прокуратура към съда". Това бе направено далеч преди да започне подготовка и представяне на проектите за конституция. В най-съществена степен този законопроект залегна в основите на проекта за конституция на БСП в неговия първоначален и дълго време поддържан вариант.

Внезапно, на едно от последните заседания за подготовка на главата за съдебната власт на т. нар. Конституционна комисия, председателят й г-н Гиньо Ганев спомена, че по договорка между политическите сили е изготвен нов вариант на тази глава. Тогава за първи път се появи настоящото конституционно разрешение, което изуми мнозинството от участниците в заседанието. Малцината, които не бяха изненадани – бившият заместник-главен прокурор Спас Мулетаров, представителят на МВР в консултациите, чието име не си спомням, и самият Гиньо Ганев явно бяха участвали при формулирането на новата редакция. Очевидната половинчатост на разрешението и прозиращите линии на бъдещ разлом между съдиите и прокурорите бяха неглижирани в името на постигнатия конституционен компромис.

Този компромис роди изумителен ефект. Той доведе до оксиморонното наименование "касационна прокуратура" (макар че прокуратурата не е правораздавателен орган, а касацията е присъща само на съда), предопредели сътресенията във ВСС и конфликтите между председателите на ВКС и главните прокурори и предизвика пълно умствено затъмнение у публиката относно съдържателната разлика между независимостта на съда и независимостта на прокуратурата. Конституционният съд дори призна на прокуратурата статут на "независим орган на съдебната власт", за да оправдае ключовото й място в "гражданската конфискация".

Въпросът за мястото на прокуратурата е поставян от сведущите многократно и ще бъде поставян до постигане на нормалността. Ситуация като настоящата, в която прокуратурата чрез овладяване на ВСС си "отглежда" послушни и верни съдии, които да се държат "приятелски" с прокурорите и да постановяват 100 % осъдителни присъди, а защо не и определени разрешения по граждански и търговски спорове със значение за конкретни прокурорски интереси, е напълно нетърпима и незащитима. Независимо от опитите тази ситуация да бъде закрепена чрез манипулиране на поредното съдийско събрание.

"Идеята на Лозан Панов" прокуратурата да бъде изведена от съдебната власт и да й се предостави статут на независима институция, вън от изпълнителната власт, не е нито нова, нито екзотична – в теоретичен и в прагматичен план. Такава прокуратура завари Конституцията от 1991 г. и към онзи момент тя си вършеше работата многократно по-добре от настоящата. Тази идея е споделяна от много и много именити юристи, някои от тях споменати изрично в книгата на проф. д-р Пенчо Пенев "Съдебната власт в България". Сред тях са председателите на Върховния касационен съд и конституционни съдии Румен Янков и Иван Григоров, конституционният съдия Румен Ненков, министрите на правосъдието Младен Червеняков, Антон Станков, Миглена Тачева, народните представители Татяна Дончева, проф. Екатерина Михайлова, Атанас Железчев, много адвокати. Дори самият Пенчо Пенев, споделяйки по същество всички аргументи за мястото на прокуратурата извън съдебната власт, заема обратната позиция единствено по мотив за опазване на независимостта на прокуратурата от изпълнителната власт.

Тази зависимост обаче (разбирай от Бойко Борисов, МВР и т.н.!) съществува и понастоящем, поради което арестите и присъдите се раздават по вестниците от функционери на МВР или бивши милиционери, заемащи различни постове в администрацията, а премиерът отрежда по телевизията поддържаща роля на прокуратурата в борбата с контрабандата и другите камуфлажни мероприятия на изпълнителната власт.

Непознаването на тази идея е проблем на непознаващите, а натуралната обществена реакция – ясен знак за измеренията на "големия регрес" на България според смисъла, който Хайнрих Гейзелбергер влага в това понятие (вж. издадения наскоро в България сборник с есета – "Големият регрес – международен дебат за духовната ситуация на времето").

Ще можем ли да помогнем на левкоцитната система на обществото да изхвърли непознаващите от средите на онези, които приемат жизненоважните за него решения?

--------------------------
1. Вместо всички – Ангел Джамбазов, Правосъдната система на България (1878-1944), Наука и изкуство, С., 1990, с. 3 (до 1948 г. прокуратурата е била част от правосъдната система под общото и непосредствено ръководство на Министерството на правосъдието).

Още от Анализи и Коментари