А сега накъде?

Американската позиция в света е свързана с определен парадокс. От една страна доверието в глобалните американски военни възможности никога не е било по-високо, а от друга - политическото доверие към САЩ никога не е било толкова ниско.

Появата на американско глобално военно превъзходство е резултат от събитията през последните 25 години - отчасти заради непрекъснатите американски усилия и отчасти заради колапса на Съветския съюз. За разлика от него обаче

кризата в доверието към Америка е нов процес.

Тя датира от преди един сравнително кратък период. Причините за нея се коренят главно в събитията след 11 септември. Тя е свързана по-специално с оправдаността на войната в Ирак и с очевидния факт, че въпреки твърденията от най-високо ниво, Ирак е нямал оръжия за масово поразяване.

Въпросът е сериозен и за да разберем неговите корени, динамика и потенциал, трябва да се върнем към 11 септември. 11 септември бе шок за американския народ по напълно разбираеми причини. Но последвалите събития бяха резултат от множество специфични обстоятелства. В рамките на американското ръководство съществуваше и съществува група, която има много силно

чувство за стратегическа ориентация, която е единна и чиито приоритет е Близкият изток.

"Говорителят" на тази група е министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд и тя има някои свои привърженици в Белия дом.

Стратегическа ориентация на тази група е подсилена и от политическо-религиозната ангажираност на една значителна част от президентското обкръжение. Тя намира отражение и в склонностите на самия Буш. Президентът изглежда дълбоко вярваща личност, със силни религиозни убеждения, които той взема насериозно, и които затвърждава чрез систематично четене на Библията и инцидентни срещи с религиозни лидери, които споделят същото отношение към Библията и които смятат някои части от нея и по-специално от Стария завет за много важни за разбирането на съвременната международна ситуация.

Думи като Апокалипсис, Армагедон, Второто пришествие и така нататък са част от терминологията. Това също създава определена тенденция.

В този контекст е важно да се отбележи, че процесът на вземане на решения в сферата на националната сигурност е необичайно фрагментиран. Никога преди не сме имали ситуация, в която да имаме не един, а два екипа на Съвета за национална сигурност (СНС) в Белия дом. Днес обаче това е така. Има официален екип, оглавяван от една много способна личност, която много често е в центъра на общественото внимание - президентската съветничка по въпросите на националната сигурност Кондълиза Райс, която има много близки лични отношения с Буш.

Той разчита на нея, доверява ѝ се. Но има и втори екип на СНС, оглавяван от вицепрезидента Дик Чейни. Той има собствени външнополитически съветници и те участват от негово име в междуведомствения процес на обсъждане и вземане на решения като равни с официалния екип на съвета. Самият Чейни, разбира се, също играе важна роля заради личната си връзка с президента и контактите си с него извън СНС, които са редовни, преки и често засягат политически въпроси.

Това положение допринася за още по-голямо

объркване при определянето на политиката и разпределянето на отговорността.

Според мен е честно да се каже като принципно предположение, че например по отношение на връзките с ЕС, министерството на отбраната има поне същата тежест като Държавния департамент при инициирането и изпълнението на политиката. Това е по-скоро необичайна ситуация , като се има предвид, че става въпрос за толкова ключови трансатлантически отношения.

В Ирак очевидно доминира министерството на отбраната. Гражданският администратор в Ирак, който официално е пратеник на Държавния департамент, докладва пряко на министъра на отбраната.

Що се отнася до израелско-палестинския мирен процес, отговорността се поделя между държавния секретар и съветничката по националната сигурност. Така макар държавният секретар привидно да е водещата фигура, съветничката също разполага с правомощия. Някои близкоизточни политически лидери са наясно с тази реалност. Така например неотдавна израелският премиер Ариел Шарон отказа да обсъди основни въпроси на външната политика с американския държавен секретар, тъй като щеше да има възможност да ги дискутира директно с президента. Всичко това създава една неопределена ситуация , която страда от липсата на стратегическа яснота и всеобхватна, систематична дискусия за стратегическата ориентация.

Политиката се задвижва отчасти от политическата динамика, отчасти от персонални убеждения и отчасти от вътрешния бюрократичен натиск, при който стратегически мотивираната група в

Пентагона има важно предимство пред потенциалния си съперник - Държавния департамент.

Министърът на отбраната доведе в Пентагона група от хора, които се познават добре и са работили в тясно сътрудничество помежду си. Те имат точно определени възгледи, които кристализираха в течение на няколко години, и ги отстояват агресивно и колективно. Министърът на отбраната е енергичният изразител на тези виждания. Държавният секретар също е енергичен и убедителен, но не разполага с еквивалентна подкрепа.

В края на краищата резултатът е дисбаланс. Това доведе според мен до една твърде опростена дефиниция на заплахата, пред която бяха изправени САЩ след 11 септември. Дефиницията за тероризъм, която бе използвана за оправдаване на американските действия на световната сцена, е твърде проста и твърде абстрактна. Ние водим война срещу тероризма - това ни беше казано.

Но според мен тероризмът е техника. Той не е обект. Не е и враг.

Това е техника за убиване на хора. Тероризмът е техника за постигане на определени цели, задвижвана от политически, религиозни или смесени мотиви. На американския народ не бе казано кой точно е врагът. На нас ни бе казано, че врагът е зъл, какъвто той без съмнение е; че врагът мрази свободата, което вероятно наистина е така; че врагът заплашва цивилизацията, което поне донякъде е безспорно. Но на нас никога не ни бе казано кой е врагът.

Според мен определянето на заплахата би трябвало да започне с въпроси като: кои са терористите? Откъде са дошли? За да схванем по-ясно проблема, би било добре например да имаме предвид дали те идват от Египет, от Саудитска Арабия, от Йемен или от една или две други страни. После би било полезно да се свърже това с някои от изявленията на отделни терористични лидери за мотивите за техните действия и по-специално защо САЩ са тяхната основна мишена.

Щом като САЩ - а не например Германия и Япония - са такава мишена, може би има причина за това. Терористите, разбира се, трябва да бъдат разкрити, идентифицирани и елиминирани. Но те действат в един контекст, който е свързан с определени политически и исторически реалности, и тази среда възпрепятства нашите усилия да изолираме терористите и да им попречим да се възраждат.

Дефиницията на заплахата роди множество принципи, на базата на които САЩ определят отношенията си със света. Един от основните гласи:

"който не е с нас, е против нас".

Това е важен принцип на действие. (Между другото не съм сигурен дали президентът, който повтаря тази фраза често - 99 пъти от миналия февруари, е съвсем наясно с произхода ѝ. Тя дойде от Ленин, който я използва, за да определи меншевиките като врагове на болшевиките).

Тази фраза има определени практически последици. Една от тях засяга съществуващите съюзи. При част от разединения апарат за вземане на решения във Вашингтон има

тенденция да се омаловажава значението на традиционните съюзи

при глобалните усилия на САЩ да влияят върху хода на глобалните процеси. Като казвам това, не искам по никакъв начин да оневинявам европейците за някои от различията, излезли на повърхността през миналата година. За мен няма съмнение, че действията на един важен приятел на САЩ, който обявява предварително, че ще наложи вето върху всякакви военни действия, нямаше как да не предизвикат сериозно политическо разцепление. За мен е безспорно, че една много отговорна демократична страна, обявила, че няма да се ангажира, дори и ако ООН реши да предприеме действия, не допринася за развитието на трансатлантическите отношения.

Тези различия обаче бяха подсилени от една идейна "надстройка", според която има фундаментални културни и може би дори исторически различия между съвременна Америка и съвременна Европа, които обясняват, оправдават и увековечават едно трансатлантическо разцепление. Последицата е, че

първоначалната солидарност след 11 септември бе заменена от отчуждение.

Симпатията се превърна във взаимно подозрение. Изглеждаше, че необходимостта за справяне със заплахата, която Америка възприема като насочена срещу нея, оправдава едностранни действия срещу Саддам Хюсеин. Неговият режим бе ужасяващ и наистина не заслужаваше да съществува. И от историческа гледна точка наистина е добре, че той вече не съществува. Но това бе сторено по един предимно едностранен начин.

Днес нараства изкушението същият процес да бъде повторен спрямо Иран. Все по-честите забележки за иранския ядрен арсенал отразяват една дискусия, която застрашително прилича на тази, което се развиваше в САЩ през ранното лято на 2002 г. , преди през август да бъде взето окончателното решение да се извърви целия път.

Изкушението е силно. На междусъюзническо ниво то е оправдано от разграничаването на "стара" и "нова" Европа и от извода, че трябва да бъдем много по-гъвкави при нашите отношения с Европа в сферата на сигурността. Следователно субективните и бюрократичните процеси вървят в една посока, която би могла да ожесточи сегашните трансатлантически спорове. Отчасти това е резултат от субективните условия, създадени след 11 септември в американското общество и във висшите ръководни нива. Тази ориентация е подсилена и от особеностите в процеса на вземане на решения в САЩ.

Но има и обективно равнище. Тук има повече поводи за оптимизъм. В САЩ започват да осъзнават, че военната фаза на войната е била лесната част, и че следвоенната, политическата част е наистина трудна. Освен това става ясно, че съществува една по-широка връзка с Близкия изток, откъдето произлиза терора, между неговото унищожаване и справянето с нестабилността и омразата, които го подхранват и по-специално с възприемането на САЩ като наследници на британското и френското колониално господство.

В този контекст е нужен един

по-мащабен подход към политическите проблеми в Близкия изток.

А такъв подход може да стане факт само със съвместните усилия на САЩ и Европа - и не само с "нова" Европа, но и с онази Европа, отношенията с която са се доказали във времето. Той трябва да стане факт не само на базата на по-активно европейското участие в създаването на "пътни карти", но и на физическо европейско присъствие в Близкия изток чрез пари и войници.

Възстановяването на Ирак също явно ще струва скъпо. Това е възможност за двете страни да направят това, което трябва, а именно да обсъдят не какво е било правилно или грешно през тази отиваща си година, а как можем да отговорим максимално ефективно на днешните реалности в Ирак.

От американска страна, естествено, е нужна гъвкавост. Аз често към казвал на американски лидери точно тези думи:

колкото по-скоро интернационализираме иракския проблем, толкова по-дълго ще можем да останем там.

Колкото повече отлагаме, толкова по-висока цена ще платим. Но това означава, че европейците също трябва да предприемат действия, защото според мен е в интерес и на Европа Близкият изток да бъде умиротворен и евентуално трансформиран.

На кратко това, което се опитвам да кажа, е че въпреки последиците от 11 септември и търканията между САЩ и Европа, има неща, което можем да направим. Има проблеми, които засягат и нас, и тях. Има предизвикателство, пред което са изправени и двете страни. Ние трябва да признаем, че има граници за американската военна сила. Не граници пред американската военна сила като такава, защото днес Америка е единствената страна, която може да осъществи успешна военна операция навсякъде по света. Но има много съществени ограничения за това какви трябва да бъдат американските действия, така че да помогнат за стабилизирането на света и за напредъка му. Ние можем да постигнем това само заедно с европейците.

Освен това ние и европейците трябва да осъзнаем, че има ограничения и за европейската сила. Америка не бива да се страхува от нея. Факт е, че Европа няма да се превърне още известно време едновременно в политическа и военна сила.

Европа няма да бъде противотежест или военен съперник на САЩ.

И следователно ние не би трябвало да се страхуваме от това или да бръщолевим за "нова" и "стара" Европа в опит да я разединим. Европа ще бъде глобална сила, макар и не в пълния смисъл на думата, която ще играе изключително важна роля по-специално в икономическо-финансовата сфера.

Европейците също трябва да осъзнаят границите на силата си, което според мен те правят. Факт е, че те няма да сторят това, което е необходимо, за превръщането на Европа в политическа и военна сила по една много проста причина: политическо-военната мощ не пада от небето като манна. Тя изисква продължителни усилия и много пари, а нито една европейска държава не би платила сериозни суми за създаването на една чисто европейска глобална военна мощ.

Бих искал да определя нашия дневен ред и общите предизвикателства.

Първо ние трябва да работим заедно в Близкия изток. Не смятам, че Америка би могла да реши сама този проблем. Той трябва да бъде решен всеобхватно, което означава, че ние трябва да сторим, каквото е нужно, за възстановяването и стабилизирането на Ирак. Трябва да тласнем другите арабски държави към по-голям реализъм и постепенна, много постепенна промяна. Ние трябва да дадем тласък на израелско-палестинския мирен процес, като оказваме натиск, ако е необходимо, върху двете страни, а не само върху едната. Едната страна може би носи вина за екстремизма, другата - за своята безкомпромисност. Но и двете трябва да бъдат накарани да направят необходимите отстъпки симетрично, защото в противен случай те никога не биха го сторили.

Трябва да повторим в Ирак това, което направихме в Афганистан. НАТО постигна големи успехи в Афганистан. Според мен алиансът трябва да присъства и в Близкия изток и то не само индиректно чрез американските и британските сили и чрез логистичната подкрепа на поляците. Той трябва да е там колективно - включително с германците и французите. Ако европейците сторят това, те ще имат много повече лостове за влияние върху американската политика в Близкия изток.

На второ място трябва да помислим много сериозно за следващата фаза на геостратегическото дефиниране на външните граници на Европа.

Втората фаза на разширяването на НАТО е на път да бъде завършена. Всъщност то върви почти симетрично с разширяването на ЕС. Но това не е краят на историята. Има страни далеч на изток, които искат да бъдат част от тези структури.

Нито на НАТО, нито на ЕС му се налага да моли за членове, но ако има държави, които искат да бъдат членки на двете организации или на една от тях и те искат да изпълнят всички критерии, тогава тяхната кандидатура трябва да бъде обмислена. Това се отнася по-специално за Украйна, която късно сигнализира, че нейната траектория е насочена към Запада. Отнася се и до Кавказ, където един пакт за стабилност за региона би имал много по-големи шансове за успех, ако в него по някакъв начин участват и НАТО и ЕС освен страните от региона.

И последно, но може би най-важното: НАТО бе създаден, когато мечтата за европейско единство бе далечна идея. Сега алиансът действа в една обстановка, в която мечтата до голяма степен се е превърнала в реалност.

НАТО ще трябва да се промени, за да приеме реалността на Европейския съюз.

А ЕС по практически причини ще трябва да се изправи пред факта, че не може да има дублиране. Трябва да бъде изработен някакъв механизъм, за да се изрази европейската идентичност както стратегически, така и оперативно чрез НАТО, но по начин, който създава условия, различни от сегашните, в които 26 страни от НАТО скоро вероятно ще вземат колективно решения, но на практика по много несиметричен начин.

Сега има нужда от идеи за преструктуриране на НАТО, за да се съобрази тя с реалността на ЕС. И това трябва да бъде свързано с по-голямо осъзнаване от страна на Европа, че проблемите на сигурността стигат отвъд Афганистан, Ирак и Близкия изток.

Както Америка трябва да мисли сериозно за глобалната сигурност, така това трябва да направи и Европа, дори и да има известна асиметрия в прякото поемане на военни отговорности

Този дневен ред е изключително предизвикателство и за двете страни. Ако искаме да постигнем напредък по тези въпроси, имаме нужда от много сериозен трансатлантически диалог за истинската същност на нашата историческа епоха, който да излезе

извън лозунгите за войната срещу тероризма

като основното предизвикателство на нашето време. Предизвикателството е много по-сложно, много по-мащабно. Тероризмът е един от основните белези на това предизвикателство. Ние трябва да се изправим срещу него и да го сразим, но по един политически и исторически обмислен начин. Това изисква сериозен диалог. Европейците и американците имаха такъв диалог в края на 40-те години. Ние имахме нещо такова след краха на Съветския съюз, но тогава дискусиите бяха възпрепятствани от лозунга за "нов световен ред". Ние наистина не сме имали от дълго време истинска дискусия.

А имаме спешна нужда от нея.

*Збигнев Бжежински бе съветник на президента Джими Картър по въпросите на националната сигурност; публикуваме статията със съкращения, по БТА