Адам Михник: Путинизмът е чума. Като фашизма и болшевизма

Адам Михник е полски дисидент, политически затворник и журналист. Той е един от лидерите на движението "Солидарност" и участва в демократизацията на страната през 80-те години. Дълги години е главен редактор на Gazeta Wyborcza, най-важното независимо издание, възникнало в Полша по време на разпадането на социалистическата система. Михник многократно се е наричал "антисъветски русофил", а през 2011 г. дори издаде книга с това заглавие. Той обясни, че за него "руската литература е езикът на свободата и достойнството". Михник си спомня, че е първият човек в Полша, получил текста на "Архипелага ГУЛАГ" на Солженицин - и не става от леглото две седмици, докато не прочете цялата книга.

През 2015 г. Адам Михник и Алексей Навални публикуваха книгата "Диалози", базирана на разговори между журналиста и политика. В предговора към "Диалози" Навални пише: "Пътят, през който трябва да минем, вече е изминат от много страни от бившия Източен блок и те постигнаха успех. Сега повече от всякога съм убеден, че и ние ще го постигнем. Ако се научим да бъдем "свободни хора в несвободна страна", както се научи Адам Михник и после научи другите."

Михник в същия предговор към "Диалози" описва Навални като човек, с когото "можеш да спориш, но не можеш да игнорираш", защото „гласът му е гласът на другата Русия, онази Русия, на която външният свят твърде рядко обръща внимание, фокусирайки се върху кремлинологични учения, и към която всички нейни приятели гледат с надежда".

Михник нарече смъртта на Навални "удар по демокрацията в целия свят". В този текст, написан специално за руското независимо издание "Медуза", легендарният дисидент сравнява путинизма и други автократични движения с "чумните плъхове, заразили улиците на градовете по света".

* * *

Сбогом, Алексей!

"Повече от всеки от вас, повярвайте ми, аз обичам страната си, желая ѝ слава, умея да ценя високите качества на моя народ; но също така е вярно, че патриотичното чувство, което ме въодушевява, не е съвсем подобно на онова, чиито крясъци нарушиха спокойното ми съществуване и отново хвърлиха в океана на човешките вълнения моята ладия, която беше закотвена в подножието на кръста. Не се научих да обичам родината си със затворени очи, преклонена глава, затворени уста. Намирам, че човек може да бъде полезен за страната си само тогава, когато я вижда ясно; мисля, че времето на сляпата влюбеност отмина, че сега дължим на родината си преди всичко истината". Това пише преди почти два века Пьотър Чаадаев в знаменитата си "Апология на един луд".

Този класически текст на великия руски писател ми се струва добро въведение в размислите за съдбата и смъртта на Алексей Навални, човек, за когото днес скърби целият демократичен свят. Алексей стана поредната - след Немцов, Политковская и много други - жертва на войната на Путин срещу гражданското общество в демократична Русия.

Това трябва да се помни днес. Бандитската агресия на Путин срещу Украйна беше предшествана от агресията на Путин срещу независимото руско общество. Срещу Русия, която днес бива убивана, затваряна и оплювана. Алексей беше лидер и символ на тази Русия. Тази Русия не иска война с Украйна, не иска избиването на украинския народ, въпреки че сега няма ефективен начин тази война да бъде спряна.

Владимир Путин лично ненавиждаше Алексей Навални. Той не можеше да произнесе фамилното му име, наричайки го например "пациентът от Берлин". Той искаше да изтрие Алексей от съзнанието на руснаците - така Навални предизвикваше възхищение у едни и омраза у други. А освен това той предизвикваше и ревност. Той притежаваше качества, които бяха недостъпни за офицерите от апарата на ФСБ/КГБ: беше изключително умен, много смел и умееше да слуша обществото.

Това е огромен политически талант. Той разбираше руснаците – техните проблеми и мечти, тяхната история, пълна със страдание и ирония. Алексей притежаваше изключителна харизма и политическа интуиция. Той е взел харизмата си от традициите на Андрей Сахаров, а въображението и смелостта си от Владимир Буковски, авторът на книгата "И вятърът се завръща".

Отделна тема, достойна за размисъл, е сравнението на Навални с Александър Солженицин. Мисля, че съдбата на Солженицин, както и съдбата на Навални, съчетава всичко най-добро в Русия - но и всичко най-опасно в нея.

Алексей Навални не беше непогрешим, но знаеше как да се учи от другите. Затова пък за непогрешим се смяташе и още се смята убиецът на Навални - Владимир Путин. Той също имаше свои учители сред палачите от КГБ. Навални беше отличен анализатор и знаеше как да слуша руското общество. Освен това ми се струва, че той беше прилежен читател на Херцен, Тургенев и Чехов. И той наистина беше истински героичен конституционен демократ. Той предложи на Русия своя талант, страст и смело сърце и целия си живот... В същото време Владимир Путин води Русия към катастрофа. Той прави всичко, за да убие не само Украйна, но и Русия. Алексей защити Русия от Путин и даде живота си в тази битка. Без него Русия ще бъде по-бедна, но той ще стане фар за Русия на бъдещето.

Путин убива надеждата по същия начин, както уби Навални, защото Навални събуди и даде тази надежда. Имах късмет: имах честта да познавам Алексей. Заедно направихме книгата "Диалози".

Разхождайки се по улиците на Москва, видях как на всеки няколко метра млади хора се приближаваха към Алексей, стискаха му ръката, заявяваха подкрепата си и молеха да бъдат снимани. Това беше знак, че Русия, стояща зад Навални, ще последва неговия път. Срещу него стои гадният подъл режим на Путин, който постепенно се трансформира от авторитарна диктатура в сталински тоталитаризъм. Алексей почувства тази заплаха. Но като талантлив политик, той разбираше, че политическата дейност не е борба за трона, а постоянно свидетелстване. И това беше много важно свидетелстване за целия свят.

Путинизмът е чума. Както и фашизмът, и болшевизмът бяха чума. Великият френски писател Албер Камю пише в романа си "Чумата" така: "Чумният микроб никога не умира, никога не изчезва, ... той може да спи десетилетия някъде в гънките на мебелите или на бельото, ... той търпеливо чака своя час в спалнята, в мазето, в куфар, в носни кърпички и в книжа и ... може би, ще дойде денят за мъка и поучение на хората, когато чумата ще събуди плъховете и ще ги изпрати да умрат по улиците на един щастлив град."

Смъртта на Алексей показа, че плъховете са нападнали улиците на нашите градове. С пускането на тези плъхове Путин отправи предизвикателство към демокрацията по света. Самият Алексей говори за тези плъхове преди последния си арест, разсъждавайки какво ще стане, ако го убият: "Ако това се случи, това означава, че ние сме необичайно силни в този момент щом са решили да ме убият. Трябва да използваме тази сила. Да не се предаваме".

Путин мечтае за аншлус в Украйна – и това ни напомня, разбира се, за Хитлер. Смъртта на Алексей е тревожен звън. Но животът на Алексей е доказателство, че дори след най-дългата нощ ще дойде зората. След вонящата нощ на Путин ще има свободна, суверенна Украйна и ще има свободна Русия.