Американците не могат да стоят настрана от Близкия Изток

Човек едва ли може да завиди на живота на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл. От него се очаква да решава световните проблеми, а рядко някой оценява това. Самият Държавен департамент все още не се е възстановил напълно от това, което му беше причинено от Джо Маккарти през 50 години на миналия век.

Конгресът не подпомага дейността му, нито като му осигурява средства за достатъчно персонал, нито му предоставя чуждестранна помощ. Отношението на обществото в САЩ в най-добрия случай е безразлично, а понякога открито недружелюбно към тези, които ръководят международната дипломация от името на страната. Все пак, думите на държавния секретар от името на САЩ още имат сила. Призивът на Колин Пауъл, Израел да се изтегли от ивицата Газа, се оказа решаващ.

Той беше и малко неочакван. До тази седмица администрацията на Буш се стремеше да не бъде въвличана в конфликта между израелци и палестинци. Вместо това тя се посвети на цялостно преразглеждане на външнополитическите си приоритети преди да вземе някакви политически решения. Това преразглеждане се основава на принципи, които рядко бяха
използвани от президента Клинтън -- практично оценяване на основните американски интереси и желание да се наложи американската сила едностранно.

Новият президент призова всички страни в конфликта в Близкия Изток да се въздържат и съобщи на Ясер Арафат, че сериозните политически разговори няма да бъдат подновени докато насилието не бъде прекратено. Освен тези изявления, Америка запази мълчание.

Периодът на мълчанието сега може да приключи. Намесата на генерал Пауъл навежда на мисълта, че администрацията е решила, че не може да позволи конфликтът между двете страни да достигне до положение, при което не само близката переспектива за мирен процес, но и всякакъв вид диалог ще станат невъзможни.

Ситуацията в Близкия Изток премина от положение "нито война, нито мир" /непривлекателно, но всъщност полезно състояние/ в положение на необявена и изключително непредсказуема война. САЩ не могат да изкоренят недоверието на израелците към Ясер Арафат, нито пък да попречат на Хамас да използват омразата на палестинците на улицата. Но те могат и трябва да се намесят за ограничаване на щетите.

Това не означава, че президентът Буш или генерал Пауъл трябва да играят ролята на Клинтън от последната година на управлението му. Мирният процес сега не се нуждае от плановете и предложенията на американците, за това кой точно трябва да контролира или да има достъп до свещените места в Ерусалим. Администрацията е права в твърдението си, че отвън не може да се реши проблема между палестинци и израелци.

Няма изгледи за сериозни преговори докато Израел не повярва, че Арафат е престанал да използва анархията като тактика за пазарене. Могат да минат месеци, даже години докато мирният процес достигне до нивото, когато американците ще трябва да се намесят. Това от което се нуждае сега мирният процес е нова и по-реалистична основа. Той трябва да се съсредоточи върху въпроси като например как могат израелците и палестинците да съжителстват или да се разделят по относително спокоен начин.

Сега е най-лошият момент да се преразглеждат въпросите за границите, Ерусалим, еврейските селища или за бежанците. Постигането на съгласие, по който и да е от тези въпроси е невъзможно за сега. САЩ имат уникалната възможност да подтикнат двете страни към нови начини за подновяване на мирния процес. Това е неблагодарна задача, но нито ЕС, нито ООН ще се наемат с нея. И сигурно тази задача ще навлече на държавния секретар толкова притеснения, колкото понесоха Джеймс Бейкър и Уорън Кристофър. Това за жалост е бремето на Пауъл.