Аспекти на европейската мисъл

“Господ Бог позволи на нацизма да просъществува 12 години...Божественият промисъл допусна това ужасно зло да се развихри само за тези 12 години”..

-от последната книга на Йоан Павел Втори “Памет и идентичност” (2005), глава “Границите върху злото в европейската история”.

Ако мислите, че европейската мисъл е станала остра, балансирана и предсказуема, помислете отново. Двамата президенти и починалия папа предлагат драматично доказателство за смесицата от настроения, които все още имат място в европейската история.

Ще си спомните, че ледените сини очи на Путин – продукт на културата на съветското КГБ – бяха онези, в които погледна президентът Джордж Буш и откри в тях душа, която по-скоро хареса. Но Путин не харесва онова, което вижда на мястото на предишния Съветски съюз. Бившите послушни страни вече не са послушни; той трябва да се бори, за да задуши възникването на гражданско общество в тях – властови центрове извън контрола на Кремъл.

Путин иска да е президент на суперсила, но Брутният вътрешен продукт на Русия не е по-голям от този на окръг Лос Анджелис. През 2006 г. той ще е домакин на лидерите от държавите от Г-8, групата на индустриално развитите демокрации. Русия не е нито развита, нито демокрация, а нейните ръководители нямат убедителен план да я превърнат в първото, нито видимо желание да ѝ позволят да бъде второто.

Ширак също иска да ръководи суперсила – Европа, още по-консолидирана от проектоконституцията, написана под покровителството на бившия френски президент Валери Жискар д'Естен. Но социологическите проучвания показват, че на 29 май французите може да гласуват против конституцията, отчасти за да изразят несъгласието си с оплакванията на Ширак.

Оплакването на Ширак е срещу “ултралиберализма”, който е “англосаксонски либерализъм”. Сталинистите на този “нов комунизъм” са хора като Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и дори Тони Блеър – хора, които открито защитават свободния пазар като начин за обезпечаване на благосъстояние и възможности. Ширак и европейските му съмишленици вярват, че така мекотата на социалната държава се принася в жертва на олтара на индивидуализма. Така че приватизацията на обществените жилища при Тачър, намаляването на данъците при Рейгън, плюс свободната търговия и глобализацията частично се приравняват към комунизма. Разбира се, с изключение на Гулаг, на КГБ и прочее.

В днешния информационен свят, където глобални тълпи се събират да наблюдават транслацията на зрелища, съществува феноменът “За какво беше всичко това?” Един такъв епизод беше масовото, но мимолетно умопомрачение по повод гибелта на принцеса Даяна през 1997 година. Другият подобен момент беше удивителното обсебване, обхванало всички, при смъртта на Йоан Павел Втори. 

Той, за разлика от принцесата, беше значителна и съзидателна историческа фигура и драмата на неговата смърт беше разиграна великолепна архитектурна сцена, с величествена литургия, лишена от кича Елтън Джон при погребението на принцесата. Нещо повече, краят на 26-годишния понтификат неизбежно трябваше да произведе този вид медийна надпревара – в известен смисъл необходима – чрез постъпленията в търбуха на електронните медии. Това частично обяснява как е генерирана тази екзалтирана световна аудитория.

Но в действителност за какво беше масовият екстаз? Колко от онези,   които са наблюдавали, наистина имат религиозен начин на мислене – вижте приведения по-горе цитат от папата – с който те за кратко бяха съпричастни като електронни поклонници или може би като електронни туристи във Ватикана? Със сигурност повече от милионите, които преди месец бяха преизпълнени с топли, макар и вели чувства на морална симпатия към Йоан Павел Втори, биха потръпнали от мисълта, че милостивият Бог е “позволил” на нацистите да изтребват невинни хора “само” 12 години?

В провиденческата историческа теория няма нищо ново, тъкмо обратното. Но е изключително трудно, да не кажем нещо повече, тази теория да се съвмести с вярата в свободната воля. Така че какво, ако 5% от европейците мислят за историята – тоест за живота – по същия начин като Йоан Павел Втори?

Бенедикт XVI, най-близкият интелектуален помощник на Йоан Павел Втори в църковната йерархия, беше избран от колегия от 115 кардинали, 113 от които селектирани от Йоан Павел Втори.

Новият папа каза, че една от причините да избере името Бенедикт е била да почете Св. Бенедикт, основал през VI век манастирски орден, изиграл важна роля за християнизацията на Европа. Папата иска името Бенедикт да бъде “силно напомняне за неотменимите европейски корени” на европейската цивилизация.

Днес обаче тези корени са едва забележими в европейската социална почва. Ако Бенедикт XVI е възнамерявал наново да евангелизира Европа, той се е сблъскал с трудността на тази задача само четири дни след избора му. В Испания – предполага се римокатолическа Испания – парламентът прие закон, който легализира хомосексуалните бракове.

Угнетяващата носталгия на Путин по “Империята на злото”. Сюрреалистичният фатализъм в риториката на Ширак. Радикалното разминаване между възгледите на изключително почитания Йоан Павел Втори, чийто последовател е Бенедикт XVI, и начина на мислене и живот на европейците.

Това са три симптома на интересните и тревожните лица на съвременното европейско мислене.