Ден втори

Седя на бордюра и забил поглед в прашните обувки, превъртам лентата от изминалия ден. Зачудих се дали някога съм плакал за пожарна. Спомних си, че като дете всъщност имах доста хубав модел на пожарна и дори си спомних как първо ѝ изчезнаха стълбите на покрива, после колелата, вратичките и т.н. Но да се тръшкам за нея, не си спомних.

…

Включихме се в гасенето по обяд.

В ранния следобед приключихме с едното огнище в ниското и от общинския щаб ни насочиха към друг пожар на билото.

Пристигаме росни, буйни след пресния успех и както си е по етикет с тупалки, търмък и пръскачка се присламчваме към едната от трите пожарни, очакващи огнения фронт на черния път на билото между Михилци, Иван Вазово и Миромир.

Вятърът стабилно от часове държи страничен и пламъците плавно пълзят по склона от ниското нагоре към нас.

Вече е на десетки метри и тук-там зрелищни пламъци поглъщат цели дървета. Пожарникарите са готови и дават сигнал да се приготовим с тупалките.

Привършвам краткото клипче и прибирам телефона.

Рязък насрещен порив на вятъра и пред нас се изправя няколкометрова огнена вълна като в кошмар на запален сърфист.

Сякаш си в някаква шибана компютърна игра и противникът ти току-що е използвал свитъка "Огнена стена".

Необмислена крачка напред и кръвта ти смръзва, а тялото пламва.

Рязко получил прозрение, правиш кръгом и се оглеждаш за хора и инвентар. Пред теб и в страни хаотично пламват малки петна като от невидими шрапнели на запалителна бомба.

Дори на превключилото на забавен кадър съзнание изглежда сякаш нарастват твърде бързо.

През главата ти минава нещо като – това зад гърба ми вече не е по силите ми, но пътьом, докато отстъпвам, ще взема раниците и една тупалка и може пък тях да гася к’во…

Грабваш каквото ти е попаднало пред очите и докато смело се запътваш към едно от петната, вдигаш поглед и виждаш как пред теб по пътя за отстъпление изникват нови, все по-далеч и по-големи.

В този момент по някакъв магически начин през ушите в главата ти попадат 5 главни букви и незнайно защо се сглобяват именно в думата:

– БЯГАЙ!!!

Периферното ти зрение добавя към нея и фигурата на човек в пожарна униформа с високо вдигнато коляно на единия крак и силно изтеглена пета назад на другия крак и разбираш, че трета покана няма да чакаш.

Допреди половин час си възхвалявал в главата си пожарникари, доброволци, техника и организация, как уверено поставят коляно на гърлото на стихията. А сега вече бягаш за живота си като малка, безполезна твар.

Главата, отстъпила почти всичката кръв на краката, едва успява да преброи звуците от тичащи хора.

Бройката ГОРЕ-ДОЛУ излиза…

След неизвестно колко време топлината зад гърба ти става поносима, въздухът по-годен за дишане, а около теб нови петна от огън не се появяват.

Вече можеш и да се огледаш и провериш колко и какви хора има около теб.

Дочуваш и откъслечни реплики. Питаш какво стана с пожарната, защото не я виждаш и не си спомняш звук от нейното предвижване.

Следва шокиращо кратък отговор:

– Пожарната отиде.

– Ама какво значи "отиде"?!?

– Замина. Огъня я взе.

– Е как така, а хората?

– Тук са?

– Добре.

Събираме се групата и с колата се изтегляме още настрани. Посрещат ни познати доброволци, но радостта от срещата с тях е тотално размита от компота емоции.

Обръщаш се и гледаш как няколко хектара, които те делят от мястото ти допреди малко, вече са изгорели и дори гаснат.

За минути.

В тоя момент осъзнавам, че съм клекнал със забит в земята поглед и рева като магаре.

За пожарната.

Беше много хубава пожарна.

Една такава новичка и червеничка.

И пълна догоре с вода.

Как по дяволите е възможно да изгори пожарната?

Това трябва ли въобще да е разрешено?!?

Искаш да тропнеш с краче и да изкрещиш – не е честно пък!

После си спомням пет-метровата стена от огън, която изниква точно пред нея и отново надувам гайдата.

Никога не бях ревал за пожарна.

Бяс, яд и нечовешка обида.

Ама това си беше нашата пожарна! И ние бяхме дошли да ти таковаме таковата с нея! Не ти да я лапнеш като бонбон пияна вишна и да продължиш, без дори да я отбележиш.

След минути се овладявам, щото около мен има корави мъже и се чудят тоя кво се лигави.

Изправям се и почваме общи приказки относно случващото се. Цъкам си телефона и там ме питат от Италия как е при нас положението. Викам им: "Супер е", току-що пожарът ни отнесе пожарната.

Следват обяснения заради възникналото недоумение. След още малко дъра-бъра с колегите, от вятъра и пламъците няма и помен.

Сред димилката виждам в далечината на фона на хоризонта пожарна и две човешки фигури, спускащи се към нея.

Оглеждам я и се учудвам защо не гори още и не се вдига пушек до небето от нея. Би трябвало да гори доста по-дълго от сухата трева.

Питам колегите дали я виждат и дали не е нашата, или е някоя от съседните на нас две, които останаха встрани.

Уж е нашата?!?

Скоро се събираме и тръгваме да се връщаме към нея, да си потърсим остатъците от зарязания инвентар.

Пристигаме и там под вече ясно небе, насред усмихнатите ѝ пожарникари, в избистрения от пушилка въздух стои Тя.

Като току-що разопакована детска играчка.

Същата лъскава червена пожарна.

Нашата пожарна.

Все едно сцената от преди малко е плод на фантазия.

След търсене на поне минимални следи по нея от случилото се следва идиотски въпрос:

– Ама тя е цяла?

– Да, вие живи ли сте всичките?

– Да, да добре сме, всичко е наред.

Следва суетене и обсъждане на наличието и състоянието на инвентара ни.

Момчетата са го открили и прибрали вече и ни го предават с шеги относно цвета му. Син ли бил, зелен ли бил.

Всичко вече е стихнало и тук-там в далечината доброволци добиват малки тлеещи петна.

Изтегляме се встрани и чакаме следващото развитие на ситуацията. До края на деня имаше още часове.

Аз за живота си не бях бягал.

И за пожарна не бях плакал.