Да върнем България на гражданите й

СДС е изправен пред решителен избор. Той може да продължи да съзерцава историческите си успехи, които тласнаха България да се изгражда като модерна западна държава. Но така рискува да изтлее във времето и да се превърне единствено в обект на изследователите. С други думи, сметнал за изпълнена мисията му, съюзът да стане ненужен на обществото.

Но СДС може да се посвети на ново, дълбоко обществено начинание, което да предостави истинска свобода на хората, като им осигури реално управлението на страната. За да постигнат това, българите трябва да имат много повече избор. СДС може да им го предложи и да потвърди ролята си на партията на свободата в България.

Досегашната ни кауза се крепеше на три стълба - антикомунизма, възстановяването на частната собственост и членството в ЕС и НАТО. Тя съвсем скоро ще е осъществена и следователно - изчерпана. Когато през ноември България получи поканата за членство в Северноатлантическия съюз, комунизмът губи завинаги шанс за връщането си. Днес 70 на сто от БВП идва от частни предприятия. До две години приватизацията вече ще е минало. В рамките на четири години България ще бъде на прага на ЕС. Този дневен ред е приключен за обществото. Сегашното правителство просто довършва онова, което СДС започна и следва неизменно в продължение на 12 години. Дори БСП бе принудена да приеме тази система от ценности, макар мнозина дълбоко да се съмняват в нейната искреност. Но обществото не изглежда щастливо. Люшкайки се след 1989-та между еуфорията на промяната, носталгията по бедняшката и арестантската сигурност на комунизма, ентусиазма за реформата и обещанията за лесно богатство, хората не виждат перспектива за своя избор и оттам за бъдещето си. Те нямат никаква вина за това. Но инстинктът им е верен - те усещат, че нещо не върви. Прави са.

Защото системата е сбъркана.

И то изначално. Когато в 1991 г. Великото народно събрание приемаше сегашната конституция, 39 седесари гладуваха, за да възпрат приемането ѝ. Те знаеха, че тя залага твърде много препъникамъни пред прохождащата българска демокрация, макар да не можаха добре да го обяснят. Някои наивни техни опоненти ги оборваха, като казваха, че ако не се приеме конституцията, ще остане в сила живковата. А комунистите, енергични автори на много от текстовете, лицемерно криеха желанието си да се съхранят чрез нея с демократична лексика, събуждаща присмех, но често и раздразнение у истинските демократи.
Всъщност тази конституция съхрани централизираната държава от тоталитарно време, като създаде само повърхностна демокрация повече на заклинанията за човешките права и свободи, отколкото на истинската им защита. Тя позволи ненавижданият комунистически елит да се замества от нови елити, често посткомунистически, които трябваше да упражняват власт в нейните тесни ограничения. Дори искрените демократи падаха в нейната клопка, губейки бързо от енергията, дадена им от избирателите. Тук се крие генезисът на отчайващата фраза

"И тези са като онези."

Цяло чудо е, че правителствата на Филип Димитров и на Иван Костов, сковани от конституционните доспехи, успяха да извършат толкова необратими промени за България. Не е чудо обаче, че хората не оцениха масово тези промени. Защото съдебната система оставяше мошениците включително във властта демонстративно да охолстват, докато бедняците се отчайваха все повече. Централизираната власт не можеше да реши всекидневните проблеми на обществото, защото съвсем логично беше далеч от тях. Често тя имаше избор само между две и повече злини, а носеше непосилна отговорност за всичко. И доверието в нея бързо падаше.

Ако тази система се съхрани, нито едно бъдещо правителство на България няма да успее. Изкушенията на централизираната, на практика безконтролната власт, които тя предлага, са твърде много, за да издържат на тях дори много силни и изцяло посветени на делото си характери. Човек е изтъкан от слабости и ако няма засечки и баланси, които да го възпират в името на всички останали, обществото ще го отхвърля. Незасеченият и небалансираният диктат на едно мнозинство, макар и избрано свободно, води до самозабравяне и отвращение на хората от него. Затова е необходима дълбока промяна, способна

да върне властта на обикновения човек

върху неговите права и свободи.

Не някой "отгоре" да му казва какво да прави или не, а той да определя какво да правят или не онези "отгоре". Ако Първата "република" бе тази на комунизма, а Втората - на прехода, то Третата българска република трябва да бъде на истинската и осъзнатата свобода на човека. За да бъде изградена тя, конституцията трябва да премине през процес на широко обсъдени и добре обяснени поправки, които да се споделят от мнозинството български граждани. Това мнозинство трябва да се оформи с референдум, защото е наивно да се очаква, че в сегашния си вид парламентът ще прояви склонност да се самозакрие. Философията на поправките трябва преди всичко

да засили местната власт.

Много са ѝ областите на България. Ако те станат 7 или 8, условията да се изгради изборна местна власт на второ ниво значително се облекчават. Хората трябва да получат възможност да избират областните си управители, както ѝ местните си парламенти. Областното "правителство" е важно да разполага с финансова самостоятелност - т.е. да води такава данъчна и осигурителна политика, каквато може да стимулира инвестициите. Централното правителство да съхрани за себе си само онези данъци и такси, които са необходими да издържат отбраната, реда, законността, сигурността, външната политика и националната инфраструктура. Всичко останало би трябвало да бъде прерогатив на областното самоуправление. Кой по-добре от местните хора може да знае кое е добро и кое - не, за да се развива регионът?

Контролът на гражданите върху местните "правителства" ще бъде много по-пряк и по-ефикасен, заради физически скъсените дистанции. Но най-добрият ефект от тази децентрализация е, че областите ще се конкурират коя да създаде по-добри условия за инвестиции и за живот. Когато България влезе в ЕС, те ще имат възможност да кандидатстват пряко, а не чрез София, за регионалните програми и субсидии на съюза за развитие.

Редно е кметовете да получат много повече стабилност.

Броят на общинските съветници трябва рязко да се съкрати

на 3 за малките, 5 за средните и 7 за големите общини и те да се избират, подобно на кметовете, мажоритарно. Делата на хората, а не партийните интереси ще бъдат двигателят на дейността им. Финансовата топла и по-къса връзка с областното правителство ще определи размера на субсидиите, както и на общинските данъци и такси.

Съвсем естествено е при тази децентрализация да са ни необходими

много по-малко депутати в Народното събрание в София.

140 изглеждат напълно достатъчни за средна европейска страна като България. Има три основни мотива за такава промяна.

Първо, с влизането си в ЕС България ще е приела поне 70 на сто от общото европейското законодателство. Повечето устройствени закони в страната вече са гласувани. Просто ще има много по-малко работа и затова са нужни по-малко депутати. Второ, така наречената "цена" на депутатското място ще се повиши и ще направи по-трудно влизането на случайни хора в парламента. Днес в НС се влиза с петнадесетина хиляди гласа при станалата традиционна избирателна активност от около 60 на сто. При по-малко места в парламента това число значително ще се повиши. Наред с това е необходимо да се внесе

категоричен мажоритарен елемент в избирателната система,

който да позволи на избирателите сами да подреждат листите за поредния четиригодишен мандат.Практиката това да става от партийните централи отчуждава и компрометира демокрацията. На тях трябва да им се остави да формират единствено национални листи. Така "цената" на депутатското място ще зависи изцяло от свободната воля на избирателите.

Трето, ще се разреши шизофреничната понякога драма на сегашните народни избраници. Те са поддръжници и пратеници на местните интереси в централизираната власт и едновременно с това поддръжници и пратеници на централизираната власт в избирателните им райони. Кампанията на СДС "Да чуем България", а и редовните приемни на депутатите показват, че най-често проблемите на хората са от местен характер. Централното правителство и централните депутати могат да направят малко или почти нищо, за да ги решат. Раздвоението и безсилието на депутатите идва и от това, че се разкъсват между подкрепата за политиката на централното правителство и влизащите в конфликт с нея местни интереси и болки. Тази е и основната причина за пагубно ниската популярност на парламента. Ожесточените понякога прения в него по далечни за хората въпроси го правят да изглежда в очите им ненужен.

Затова централната парламентарна власт трябва да се раздели от местната парламентарна власт. Вече значително по-малко, депутатите ще се занимават с националното законодателство и политиката на централното правителство. А връзката с местната власт трябва да стане предмет на много сериозен размисъл. Изпитан в европейската практика вариант е

Горна камара на парламента, която да отстоява местните интереси

в националното законодателство. Избирани мажоритарно с петгодишен мандат, 70 "сенатори" ще бъдат и постоянни членове на местните парламенти с равни права и задължения с областните съветници. Аргументите в подкрепа на този вариант са поне три.

Първо, качеството на законите ще се подобри. Те ще отчитат интересите на хората много повече, отколкото политиката на управляващата партия. Взаимната обвързаност на двете камари и местните парламенти ще създаде такива засечки и баланси на мненията и вижданията на гражданите, че крайният продукт ще бъде много по-близо до тях. Днес Конституционният съд, който донякъде замества горната камара, е ограничен да се произнася само по това дали законите са съобразени с конституцията. Но не и по качеството им. А президентът със своето вето лесно е оборван от диктата на мнозинството в НС.

Второ, стабилността на законодателството ще се укрепи. На пръв поглед по две четения на законите във всяка камара ще забавят приемането им. Но няма ли нужда точно от това? Досега всяко ново мнозинство посяга - кога оправдано, кога не - върху приети закони, с което създава несигурност в правораздаването, у инвеститорите и сред гражданите. Това струва скъпо, защото изисква време и пари, за да се пригодят всички към постоянно променящите се закони. Особено опасно може да е законотворческото своеволие по общото европейско право, което ще бъде неделима част от нашето. Горната камара ще бъде естествена спирачка пред такъв произвол.

Трето, приемствеността в парламентаризма ще бъде гарантирана във времето между разпускането на долната камара и свикването на следващата в резултат на изборите за НС. Гражданите ще упражняват контрол върху служебните правителства. Разминаващите се мандати на двете камари ще го гарантират. Ако се подчинят на философията на свободата и прекия граждански контрол, тези поправки на конституцията не могат да отминат съдиите и прокурорите.

Правниците знаят най-добре къде са слабостите на днешната съдебна система. Но чисто политически е проблемът гражданите да контролират как

следствието, прокуратурата и съдиите изразходват данъците им.

Очевидно е, че конституцията връзва ръцете на реформаторите в намеренията им да извършат решителен прелом в защита на собствеността и неприкосновеността на хората, т.е. на техните основни права, гарантирани от самата нея. Следователно поправките в нея, изработени от юристите, би трябвало да решат въпроса за избора на съдиите и прокурорите на всички нива. Най-привлекателното решение от гледна точка на свободата е те да се избират пряко с определен мандат на районно и областно равнище.

Така гражданите ще могат да упражняват волята си за по-добро правораздаване и да сменят сами онези, които не си вършат работата.

Изобщо охраната на реда и законността могат да се превърнат в истински приоритет на централното правителство само, ако то бъде освободено финансово и управленски от много от днешните му задължения чрез прехвърлянето им към засилената местна власт.

Ако бъде възприета, такава промяна в институциите на страната ще отнеме по-малко пари и ще даде повече свобода на българите. Те са талантливи индивидуалисти и добре си знаят сметката.

Тези техни качества държавата трябва да насърчи, като им предостави веднъж завинаги правото сами да решават съдбата си. Никой управник не е по-умен от никой гражданин. Именно заради това е важно

да има по-малко управници и повече граждани.

Ако изградим такава Трета българска република, простата сметка показва, че ще има по-малко министри, по-малко депутати, по-малко общински съветници. А ще има повече власт в ръцете на хората.

За да изпълни своята мисия на свободата докрай, СДС трябва да започне широка дискусия в обществото дали и как да се осъществи всичко това. И не бива да бъде егоист -нека в нея се включат всички свободолюбиви хора, които искат да видят една истински свободна и модерна България. Ако те възприемат тези идеи, СДС трябва да е готов с проекта за промяната, да го оглави при следващите парламентарни избори и в срок от две години да го приложи. След като го осъществи, трябва да е готов да отиде на нови избори за една нова България.

Публикуваме статията на депутата от СДС Асен Агов във в. "Сега"