Дясното пространство в криза на идентичността

Парадоксално, в България антикомунизмът доказа при последните местни избори достатъчно сила да обедини дясното политическо пространство и да прегрупира и мобилизира избиратели. Десет години след като загубиха своята способност да мотивират електорат и да крепят партии в останалите източноевропейски страни, призраците на комунизма продължават да са живи в България - факт, който демонстрира съмнението на хората или в развитата демокрация у нас, или най-малкото в това доколко "реформирана" е българската левица.

Основната дясна политическа сила - СДС, призова своите последователи да гласуват "срещу" възможността София да бъде управлявана от кмет на БСП. Говорителят на сините Николай Младенов открито подкани избирателите да дадат негативен вот за пореден път в най-новата българска история, а лидерът на СДС Надежда Михайлова обяви опасност от "реставрация". Колкото и абсурден и старомоден да беше този политически арсенал от миналото, той проработи - увеличи значително разликата между Стефан Софиянски и Стоян Александров от първия тур и повиши избирателната активност с 9 процента.

Друго свидетелство за силата на нагласите "срещу", беше поведението на поддръжниците на Любен Дилов. Според него на балотажа половината от последователите му са гласували за Софиянски, въпреки че кампанията на самия Любен Дилов в голяма степен се градеше като антитеза на преизбрания столичен кмет. Все пак един от основните му предизборни призиви беше "Време е да се ядосаме!" - на мръсотията, неуредиците и разрухата в София, в подтекст - на начина, по който тя е управлявана досега. Единственото възможно обяснение на този преход между две крайности в "управленския спектър" е именно страхът столицата да бъде "червена".

Като допълнение, призраци от миналото предизвикаха процеси сред десните партии в България, които много анализатори побързаха да обявят за начало на нови събития. Проблемът е, че това всъщност най-вероятно е краят на стари събития. Колкото и изостанала да е България в реалното си демократизиране, колкото и несъстоятелни да са опитите за реформиране на левицата, колкото и ниска да е политическата култура в страната и колкото и жизнени да са призраците от миналото, те със сигурност не принадлежат на бъдещето. Антагонизмът може да е достатъчен да крепи заедно една опозиция, но не и да оправдава важни непопулярни решения, които неизбежно съдържа всяко управление.

В нощта след изборите нито един от партньорите в коалицията за балотажа не назова и една позитивна причина за това обединение. Надежда Михайлова настоятелно повтаряше, че на нейните избиратели всъщност са гласували срещу Стоян Александров, а не в подкрепа на Софиянски. Любен Дилов обяви, че всъщност подкрепата е била частична и временна. Софиянски пък обясни, че това го обижда, но не успя да добави нищо по същество. Така стана съвсем ясно, че обединението на дясното пространство е следствие от принуда и всъщност е дълбоко нежелано от който и да е от участниците в него.

Тъжната истина е, че за дясното пространство политическият арсенал от миналото беше не само възможност, той беше принуда. И причината за това е, че през изминалите 12 години то пропусна да осмисли съществуването си с някаква перспективна и прагматична функция. Събитията от последната седмица всъщност са пряко доказателство за дълбочината и непреодолимостта на кризата на идентичността на СДС.

Докато емблематичните Солидарност и Граждански форум, разрушили социалистическите режими в Полша и Чехия, се саморазпуснаха, оттеглиха, и бяха подменени от програмни партии още в началото на 90-те, българската СДС през всичките тези години се опитваше да се реформира така, че да остане водеща политическа сила в страната.

Пикът на този процес беше управлението на правителството на Иван Костов, което не само направи очевидна необходимостта от позитивна политическа платформа, но и даде възможност основните приоритети в нея да бъдат разпознавани като идентичност на синята партия. Един от най-перспективните и смислени елементи в нея бяха проевропейската насоченост и амбицията за присъединяване към НАТО. Освен че продължително време ОДС беше единственият защитник на тази идея, съюзът я защитаваше и достатъчно последователно. След четири години еднопосочно управление на правителството на Иван Костов основната синя партия беше разпознавана като олицетворение на европейските шансове на България.

През последните три години, обаче, картината започна да се размива. Най-напред Симеон доведе своите юпита и с това направи заявка НДСВ да бъде третирана като проевропейска формация. Проруски настроеният Първанов с поемането на президентския пост стана яростен поддръжник на НАТО. БСП също обяви за свой приоритет интеграцията в ЕС и присъединяването към Северноатлантическия договор. Така евроатлантическото пространство стана всеобща цел, поне в рамките на декларациите.

В тази нова ситуация ОДС направи две грешки. След оттеглянето си от управлението, сините пропуснаха да задържат лидерството по темата чрез конкретна конкурентна политика, която да адресира реалните предизвикателства пред българските граждани в новата ситуация.

Нещо повече - те допуснаха сериозни тактически грешки, влизайки в съвместни акции в БСП по теми, които разклатиха проевропейския им имидж. Типичен пример беше поведението на СДС в националния дебат за затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй", когато бяха жертвани политически ценности в името на конюнктурни популистки интереси.

Размитият образ на СДС като дясна алтернатива, в съчетание с неясната и дори съмнителна идентификация на новите му партньори, беше причина отново да се извади от нафталина лозунгът от началото на прехода "демокрация или комунизъм".

Така днес дясното пространство е почти там, откъдето е тръгнало. То няма никаква позитивна и перспективна база за обединение, а както се видя по реакциите от нощта след изборите, намеренията такава основа да се търси са крехки, не съвсем осмислени и по тази причина - неубедителни. Постигната коалиция разкри по-скоро поводи за скептицизъм, отколкото за празнуване, по-скоро безпомощност в дясното пространство, отколкото зараждане на нова сила. И тази констатация е доста тревожна, като се има предвид относителната монолитност и страшно съмнителната реформираност на левицата.