Европа и нейният страх

Интересно, но основният аргумент за Европейския съюз е страхът. В Естония това е страхът от Русия и от бедността (като тези две понятия някакси се припокриват). Естествено, че хората се страхуват от Европа, защото влизането в Европа въпреки всичко, което се изтъква, в известен смисъл си е капитулация, подчиняване на политика и законодателство, в чието създаване не сме били участници, доброволно разтваряне в система, в която винаги старите членки имат думата.

Но този страх от Европа е по-малък от страха да останеш извън нея по същата причина, по която французинът се ужасяваше повече от войната (от Германия!) и от революцията, отколкото от условията на Маастрихския договор.

Колкото и странно да звучи, страхът ми изглежда основната сила, която свързва и е свързвала днешна Европа и то от самото начало. По-рано това бе страхът от сталинисткия източен блок, страх от недоимък (който подтикна към обща политика в областта на селското стопанство) и страхът да не бъде застрашена позицията на световна сила, всичко, завоювано векове наред.

Колко различна е тази, овладяна от страха Европа, от Велика Европа от 19 век, чиито империи, жестоко конкуриращи една друга, владееха голяма част от планетата ни и безпощадно плячкосваха, като в същото време изграждаха икономическата система, актуална в общи линии и днес. Един вид феодализъм в световен мащаб, при който жителите на богатите индустриални нации, подобно средновековни феодали, пилееха земните дарове предимно за себе си, докато за третия свят - както за селяните от средновековието, оставаше най-долната физическа работа и безнадеждното вегетиране на ръба на мизерията.

Европа има невероятно славна история.

Като погледне човек, тя всъщност е един едва забележим полуостров от евроазийската твърд, който обаче е имал достатъчно напоритост и предприемачески дух, че да се опълчи на останалата част от света.

По съветско време в училище учехме география по карти, на които в повечето случаи бе изобразена цяла Евразия. Дори на картите на Европа тя се разпростираше чак до Урал. И в двата случая Франция, Англия и Германия изглеждаха като малки държавици някъде на края на света, чак да се почуди човек, как спречкванията на тези джудженца са доминирали световната история.

Междувременно в Европа се запознах с една по-различна картографска практика. Под карта на Европа хората тук разбират най-често географска карта, която не възпроизвежда дори целостта на Свещената римска империя на германската нация в чест на славното минало и която на север свършва към немско-датската граница, така че и Хамбург вече попада в периферията ѝ. На една такава карта страни като Италия, Франция и Германия изглеждат огромни, сякаш държат приблизително равни дялове от европейската вселена.

Най-големият страх на днешна Европа изглежда е страхът от последствията на досегашната ѝ невероятно успешна история. Европа е разпростряла цивилизацията си по цялото земно кълбо и е задвижила процеса, който днес наричаме глобализация, но все по-малко се оказва в състояние да го направлява.

Най-новият страх на Европа е от Америка, която, исторически погледнато, не е нищо друго, освен разширение на стара Европа. В днешния свят Америка естествено притежава абсолютното културно превъзходство - Европа може да отчете като свой и този исторически успех.

В опитите да се конструира обща културна идентичност ("европейска литература", "европейска музика", "европейски филм") виждам преди всичко желание за самоутвърждаване срещу тази доминираща сила, носталгическа ретроспектива към собствената си хегемония.

Европейската идентичност би трябвало да представлява културен противовес на конкуриращото се с долара евро. Но само повърхностен преглед на банкнотите показва, че тези две идентичности са несравними една с друга и по-точно, че ако се прави съпоставка, последната чисто и просто не съществува. Наред с известния си, отстрани погледнато противоречив девиз In Good We Trust, на долара е изобразен ликът на единия от бащите на американската нация, както банкнотите на европейските държави преди въвеждането на еврото бяха украсени с портрети на известни личности на съответната нация, носители на национално самосъзнание.

За разлика от тях на евробанкнотите може да се съзре само празнина: празни сводове на мостове, арки и ниши на прозорци. Вероятно се очаква те да символизират откритост и свобода, но идентичност, която свързва обществото, не може да се крепи на чисто абстрактни идеи, невъплътени в конкретни личности или символи.

Така например стоят нещата с големите писатели, чието творчество колкото и да се числи към общоевропейското културно наследство, (защо впрочем да не можем наред с Гьоте и Камю да поставим Уайтман, Маркез и Мишима, да не говорим за Толстой и Достоевски?) принадлежи преди всичко но собствената нация. Докато няма европейски език, не може да възникне и европейска литература като създателка на общата идентичност. (Защото при формирането на националната идентичност между 18 и 20 век литературата несъмнено е играела решаваща роля.)

За мен в търсенето на европейската идентичност общо взето се отива твърде далеч или казано по-точно - към нея се отправят изисквания, които просто са неизпълними. Преди всичко трябва да се изтъкне, че благодарение на споменатата славна история, европеизмът отдавна вече не е ограничен само върху Европа и още по-малко върху Европейския съюз, дори и в разширения му вариант.

Затова европейската идентичност не е сравнима с националната идентичност и не може да се разбира като сума от отделни идентичности. Европеизмът е империалистически и космополитичен в историческата си същност. Ако трябва да се ограничи до "първородината" му, това би представлявало неговия край, падение и то стремглаво, каквото на времето бе неговото разширяване. (Дали това да се приема като добро или зло е съвсем друга тема.)

Моето мнение е, че въпросът с идентичността въобще не би трябвало да се свързва с Европейския съюз. Така, както виждам, търсенето на идентичност до известна степен е обусловено от европейските страхове, от страха от национализма. Очевидно се залага на това, развитието на европейската идентичност да отслаби агресивния национализъм. Аз се боя, че ще се случи обратното.

И в Съветския съюз, особено през последните десетилетия, се стремяха да постигнат обща съветска идентичност и се опитваха, опирайки се на космополитичната по същността си идея за социализъм, да изграждат съветския човек. По същия начин, както, позовавайки се на космополитичната идея за европеизъм, се правят опити за изграждане на европееца.

Ала цялото целенасочено начинание в Съветския съюз не доведе до нищо друго, освен до засилване на националистическия начин на мислене и съживяване на мрачните му, агресивни уклони. Често се случва човек да прави нещо от страх и по този начин да реализира опасенията си. Струва ми се, че в Европа от страх от американизация и национализъм се правят неща, които наливат вода и в двете мелници.

Борбата срещу американизирането се изразява в изграждането "своя Америка", а на национализма - в теоретичната концепция на супернационализма. Идеята за европейска идентичност предполага, че да бъдеш европеец някак си е за предпочитане пред възможността да си китаец или американец.

Единственото спасение за Европа би било в това да не се мисли толкова за нея. Защо се смята, че един в същността си политически и икономически конгломерат, възникнал от въглищно - стоманен картел, изобщо трябва да притежава своя идентичност? Защо това междудържавно сътрудничество непременно да изисква съграждането на наднационална обща култура, още повече, че тази обща култура отдавна съществува и е излязла извън границите на географска Европа?

Превод от немски: Диляна Ламбрева