Империята и Европа

Днес американската мощ е в своя апогей, САЩ са наелектризирани след атентатите от 11 септември и се подготвят за военна намеса в Близкия Изток за да свалят режима на Саддам Хюсеин.

Американската намеса в този и без това размирен регион на света ще има сериозни последствия. Във всеки случай този акт ще оправдае определението империя, което се дава напоследък на САЩ, колкото от страх, толкова и от възхищение, и което някои американци приемат на драго сърце заедно с близките му синоними : суперсила, хегемония.

Тази ситуация провокира у европейците смесени чувства.Те са в ролята на угнетения бивш играч, който се е превърнал в безсилен наблюдател и изпитва безпокойство да не би старите му навици и привички да бъдат драстично променени.

Военната намеса в Близкия Изток е все още хипотетична. Американските военни са много по-малко сколнни да водят война от цивилното население. Вътрешната политика, общественото мнение, изборите през септември - всички тези фактори са в състояние да успокоят войнствените настроения. Напрежението, което една евентуална военна намеса ще предизвика в Близкия Изток, колебливата позиция на Турция, както и трудностите на самата операция са в състояние да променят плановете на американците.

От друга страна не е сигурно, че американската армия е достатъчно подготвена за военна операция, съобразена с принципите на военната доктрина, която САЩ до този момент защитават и която се основава на превъзходството в хора и боеприпаси, минимум жертви от американска страна и възможност за оттегляне в случай на неуспех.

Във всеки случай тревогата на европейците е напълно разбираема: Персийският залив е твърде близо до Европа, която също така е зависима от неговия петрол, а арабските малцинства, които обитават Стария континент няма да останат безучастни към този конфликт.

Тази смесица от угнетеност и тревога обясняват неудобството, задръжките и критиките по отношение на САЩ, които са характерни не само за общественото мнение, но и за голяма част от европейските политици.

В брилянтото си есе, Робърт Каган, член на Фондация Карнеги подчертава, че политическата визия на европейците произтича от тяхната слабост, докато американската е резултат от силата им.

Изводът, който може да се направи е, че е настъпила голяма промяна в света- през 19-ти и в началото на 20-ти век.

Европа възхваляваше и практикуваше политиката на по-силния. Тази политическа школа вдъхнови Бисмарк, Чърчил и дори Де Гол, който въпреки че не разполагаше със средствата да я прилага, се възхищаваше от нейните принципи. Днес, тъй като европейците не разполагат с нужния военен потенциал, за да бъдат световна сила или по-точно, защото приоритет на европейската политика е социалната, а не военната сфера, те са в позицията на слабите, които не могат да боравят с друго освен с понятията на международното право.

В случай, че американците предприемат военна акция в Ирак, тя ще разкрие напълно слабостта на Европа, която все още е полузамаскирана. В действителност Европа беше или поне се смяташе за основен играч по време на Студената война и вярваше, че е привилигерован партньор на НАТО. Събитията на Балканите, преспективите за разширение на Изток, търговските и финасови обмени, доскоро създаваха илюзията на Европа, че играе някаква роля в света. Европейците, изразявайки солидарността си със САЩ след атаките от 11 септември и в старанието си да участват активно във войната в Афганистан, искаха да докажат, че все още нещо зависи от тях. Никой обаче не може да бъде заблуден от тези прозрачни дипломатически похвати. САЩ заявиха наскоро, че в бъдеще сами ще избират партньорите, които са им нужни и че сами ще решават какво ще предприемат в международен план.

Въпреки че много от управляващите в Европа, като се започне от французите и англичаните, подкрепят американската политика по отношение на Израел например, било от страх да не изглеждат враждебни към САЩ или да не бъдат изолирани от световните дела, поведението на много други европейски страни, ще бъде съвсем различно. Така е възможно да се създаде дълбока пропаст в отношенията между Европа и САЩ.

Когато не можем да променим хода на събитията, можем поне да ги анализираме. Ако европейците успеят да погледнат на нещата без чувство на угнетеност и лицемерие, те биха могли да наблегнат на рисковете от американската политика, най-вече за самите щати. Трудно начинание, още повече, че в Европа незнайно защо битува предствата за интелектуалното превъзходство над американците. Мнението на европейските политици, че американците са млада и нестабилна нация, е всеизвестно. Абсурдна констатация като се вземат предвид самоубийствените сблъсъци на стария континент през двадесети век.

В САЩ имат достатъчно експерти, мислещи дипломати и политици, които да отчетат и анализират рисковете от една евентуална военна намеса и по-дълготрайно американско присъствие в Близкия изток. Намесата на САЩ в Близкия изток има за цел да реши повече от един проблем, като например иракското въоръжаване, израело-палестинския конфликт, религиозните изстъпления, неравностойното разпределение на доходите от петрола, архаизма на монархиите в Персийския залив. САЩ са убедени, че демокрацията, закона, мира и като цяло западните ценности могат да бъдат наложени и да действат в Близкия изток като навсякъде другаде по света. Тази увереност на американците поражда множество въпроси :
Как една модерна демокрация, подчинена на общественото мнение, започва да прилага принципите на колониалната политика?
Как една армия, чиято мощ се основава на високите технологии ще се справи с тероризма?
Как американското обществото възприема жертвите от военните акции и защо не се спазват поетите ангажименти от избори на избори?
На какъв принцип се избират неприятелите и как враговете на нашите врагове ни стават приятели?
Трябва ли също така да се запитаме какви са последствията от съмнителните съюзи на САЩ с чеченците или кюрдите например.
Що за политика е тази, в която се говори само с понятията на силата и се забравят принципите на международното право?
Разумно ли е когато си взел участие в създаването на най-важните международни институции, днес да подкопаваш техните основи?

В крайна сметка не е ли по-разумно преди да се предприеме светкавична военна акция, да се премислят възможностите за успех на една по-дългосрочна политика.

С други думи дали е възможно да се постигне мигновена победа, без да се търси трайно разрешаване на палестинския въпрос и да се осигури безопастност за Израел без да се унижи арабския свят.

По БТА