Ирак - най-голямата армия в Близкия изток

Въоръжените сили на Ирак са една от трите опори, върху които се крепи военнодиктаторският режим на Саддам Хюсеин. Освен армията това са твърдата авторитарна централизирана власт и еднопартийната система - Арабската социалистическа партия БААС.

Създадени малко след Първата световна война, въоръжените сили на Ирак за разлика от другите арабски държави в навечерието на Втората световна война вече играеха важна роля в политическия живот на страната. Ръководени в началото от британски съветници, те бяха използвани и срещу иракския народ, и срещу народите на съседните арабски държави, без да участват през войната в сериозни бойни операции. Като главна ударна сила на антимонархическата революция армейските части съдействаха за свалянето на монархията през 1958 г. и идването на власт на радикално настроени националисти. Успехът бе осигурен благодарение на тайната армейска организация "Свободни офицери" начело с генерал Абдел Карим Касем и на най-важните политически партии.

В резултат на противоречията и острата борба между партиите на власт дойде БААС. Неин член и участник в неуспял атентат срещу Касем - тогавашния президент, Саддам Хюсеин привлече вниманието на ръководителите на партията. Емигрирал в чужбина, той огласи програма за прогресивни промени в Ирак, ликвидира външните си врагове в арабския свят, а след завръщането си в родината се заобиколи с близки съратници от БААС и изолира възможните съперници. През 1979 г. Хюсеин взе политическата власт в свои ръце и стана президент на Ирак, като отне всички постове на тогавашния държавен глава Ахмед Хасан ал Бакр - това фактически бе поредният държавен преврат, организиран от БААС и от армията.

След идването си на власт Хюсеин организира терор срещу комунистите и кюрдите и преобразува БААС в добре структурирана по примера на армията и дисциплинирана организация, способна да задържи управлението в ръцете си. Опирайки се на еднопартийната система, той положи усилия за превръщането на армията в мощни въоръжени сили и установи пълен идеологически, административен и политически контрол върху нея чрез т.нар. "баасизация". Нелоялните към режима офицери бяха уволнени, а подписалите декларации за лоялност - екзекутирани в случай на нарушение. Така буржоазнодемократичната република постепенно започна да се превръща във военнодиктаторски авторитарен режим.

Въоръжените сили заемат важно място в общия военен потенциал на Ирак. В началото на войната в Персийския залив през 1990 г. армията на Хюсеин наброяваше 1 милион души плюс още 650 000 в резерва. Според открити чуждестранни източници в редовните иракски въоръжени сили сега има 429 000 военнослужещи. Още 50 000 души служат в различни военизирани формирования - специални служби, гранични войски, доброволци /"федаините на Саддам Хюсеин"/.

375 000 души са в състава на Сухопътните войски заедно с отделните части и Републиканската гвардия. Въоръжението им включва оперативнотактически ракети, близо 2200 танка /Т-55, Т-59, Т-62, Т-72/, 3300 бронетранспортьора и бойни машини на пехотата, 400 разузнавателни машини, около 2750 различни оръдия и артилерийски системи, включително зенитни, 375 хеликоптера.

В състава на ВВС и противоракетната отбрана има 30 000 души. Те използват изтребители МиГ, различни модели Ан, Ил и френски Мираж; хеликоптери съветско и западно производство.

ВМС /около 2000 души/ разполагат с 6 бойни катера.

Ирак има и големи възможности да мобилизира допълнителни сили от резерва, да използва за военни цели елитни части, полицейски формирования и служби за сигурност. Върховен главнокомандващ е президентът, а непосредственото ръководство осъществява военният министър.

Въоръжените сили се комплектоват по закон за всеобщата /наборна/ военна служба от 18-годишна възраст в течение на две години за редовия състав. Офицерите - главно висшисти, се подготвят допълнително във военни учебни заведения в страната.

Ирак е авторитарна военна диктатура; отличава се с консервативни, а понякога и реакциони тенденции. Армията подкрепя режима на Хюсеин и във външната, и във вътрешната му политика. Тя осъществява политиката на геноцид към кюрдския народ в северните части от страната; унищожава т.нар. "блатни араби" /скотовъдци шиити/ в един от южните райони.

Във външнополитически план армията стана пряк агресор спрямо съседен Иран, а след това - в Кувейт, с цел прекрояване на границите и превръщането му в иракска провинция. В редица резолюции Съветът за сигурност на ООН осъди иракската окупация на Кувейт, поиска незабавното изтегляне на иракските войски, възстановяването на законното кувейтско правителство, въвеждането на международни икономически санкции срещу Ирак.

Единствено военната намеса на многонационални сили въз основа на решенията на редица западни и арабски страни накара Ирак да се откаже от агресивните си замисли и да изтегли войските си от Кувейт, чийто суверенитет е възстановен в предишните му граници.

Експедиционните войски на САЩ и съюзниците им имаха възможност да завършат разгрома на иракската армия и да свалят режима на Саддам Хюсеин. Те обаче не го сториха - вероятно за да избегнат нарушаването на военнополитическия баланс в региона и като негово възможно следствие - засилването на други държави.

В условията на дълбока всестранна икономическа, политическа и социална криза в Ирак ръководството на страната е принудено, като излиза от упоритата международна изолация, да върви към отказ от агресивна политика и да прави първите крачки към западните държави. Рано или късно международните санкции срещу Ирак ще бъдат смекчени, а след това ще паднат.

Очевидно, успоредно с това реалният механизъм на политическата система в Ирак, където президентът в условията на военна диктатура разполага с неограничена авторитарна политическа власт, ще се ориентира след време към еволюционно формиране на граждански строй и ликвидиране на военнодиктаторския режим.

По БТА, със съкращения