Истината за президентските избори в САЩ

Истината за президентските избори в САЩ

Президентските избори в САЩ ще се проведат след седмица, и ако допитването до общественото мнение отговаря на действителността, кандидатите за президентския пост ще получат почти равен брой гласове.

Според мнозина, страната е разделена на лагери както никога досега. Когато миналата седмица преглеждах провелите се досега кандидат-президентски дебати, отбелязах, че в сегашната кампания няма нито ожесточение, нито злоба. Затова би било полезно да се замислим над следното: макар електоратът в момента да изглежда разединен, няма признаци на дълбоко разединение в нашето общество, освен ако то не е било винаги дълбоко разделено на лагери.

От 1820 г. (това е последната година, когато в САЩ са се провеждали избори без надпревара) на повечето президентски избори резултатите на кандидатите са били близки.

Най-голям брой гласове в историята на Америка е получил президентът Линдън Джонсън през 1964 г. Той взема 61.5% от гласовете на избирателите. Повече от 60% са успели да спечелят и още трима президенти:Уорън Хардинг през 1920 г., Франклин Рузвелт през 1936 г. и Ричард Никсън през 1972 г.

В девет кампании победителите са получавали от 55 до 60% от гласовете. Това са Андрю Джаксън, Ейбрахам Линкълн, Юлисис Грант, Теодор Рузвелт, Хърбърт Хувър, Франклин Рузвелт, Дуайт Айзенхауер и Роналд Рейгън. Само Айзенхауер успява два пъти да получи повече от 55% от гласовете на избирателите.

Кандидатите, които са получили по-малко от 50% от гласовете, са побеждавали в 18 президентски кампании. Между тях са Линкълн – на първите си избори, Удроу Уилсън и на двете си изборни кампании, Хари Труман, Джон Кенеди, Никсън на първите си избори и Бил Клинтън на двете си кампании.

От 1824 до 2008 г. в 13 изборни кампании победителят е получавал повече от 55% от гласовете. Но нито в една изборна кампания не е вземал повече от 61% от гласовете на избирателите. В останалите 16 кампании за президентски избори победителят е получил от 50 до 55% гласове, при което в много от случаите той едва е успявал да стигне 50%.

А това означава, че почти половината избиратели в САЩ са гласували за някой друг. В САЩ има не само голямо разделение на изборите, но е имало президенти на малцинството. Интересно е, че от четирима президенти, получили повече от 60% от гласовете на избирателите, трима се ползват с недобри оценки - Хардинг, Джонсън и Никсън.

От това произтичат три наблюдения. Първо, почти двеста години избирателният процес неизбежно става причина за разделение в страната, което никога не превишава 60:40, а в повечето е с много по-равен резултат. Второ, когато на президентските избори са оказвали голямо влияние трети партии, победителите пет пъти са побеждавали с 45% от гласовете или с по-малко. Трето, на 26 от президентските избори в САЩ победителят е получавал по-малко от 52% от гласовете.

Дори на изборите, където не е имало конкуренция, почти 40% от избирателите са гласували срещу победилия кандидат за президент. И най-популярните президенти са получавали такъв процент срещу себе си. А на всички други избори опозицията винаги е имала повече от 40% от гласовете на избирателите.

Това постоянство е поразително. Дори и в най-екстремните случаи, когато е имало национална криза или на власт е бил слаб президент, никой не е успял да получи повече от 60% от гласовете на избирателите.

По този начин 40 процентната опозиция без значение от обстоятелствата и партиите, съществува почти две столетия. Но с изключение на изборите от 1860 г., голямата разлика в гласовете не е довела до заплаха за режима. Напротив, управляващият режим е процъфтявал (отново с изключение на 1860 г.), независимо от тези устойчиви разлики.

Политически индиферентните

Защо тогава САЩ се дели на две части толкова силно, и защо възникващите разногласия рядко довеждат до безредици, да не говорим за смяна на режима?

Нека разгледаме този привиден парадокс чрез наличието на друг факт: значителен брой от избирателите изобщо не гласуват. Обикновено на това се обръща внимание, когато се говори, че това е признакът за упадъка на гражданската съвест. Но нека да погледнем на това по друг начин.

Първо, да разгледаме този факт от гледна точка на прагматизма. САЩ е една от малкото страни, където изборният ден не е неработен и където изборите за президент не се провеждат през почивните дни. А това означава, че в деня на гласуване хората са на работа и на училище. Сутрин трябва да заведем децата на училище, да отидем на работа, след това да вземем децата от училище на път за вкъщи, докато се борим с натовареното улично движение. След това трябва да сготвим и да вечеряме. На фона на тази картина актуалността на упражняването на правото на глас се оказва не толкова актуална. Затова не е изненадващо, че възрастните хора гласуват по-често.

Ниският процент гласуващи може да показва и отчуждението от системата. Но отчуждеността, която обяснява ниският процент гласуващи, е трябвало да предизвика повече вълнения и безредици за две столетия. Когато е имало истинско отчуждение и недоволство, както е било през 1860 г., броят на негласувалите се е увеличавал, и след изборите е имало насилие. Ако не броим този случай, безредиците са възниквали не след президентските избори.

Според мен, ниският процент гласуващи на изборите свидетелства не за масово отчуждение и недоволство, а в по-голяма степен за безразличие. Просто за много хора резултатите от изборите не са толкова важни, колкото това да вземат децата от училище.

Ниският процент гласуващи може да свидетелства и за еднаквото харесване на двамата кандидати за президент. Някои отбелязват, че в изявленията на Барак Обама и Мит Ромни има по-малко разлики, отколкото те се опитват да покажат. Някои избиратели решително могат да приемат, че няма съществена разлика между претендентите, и затова няма значение кой от двамата ще бъде избран за президент.

Друго обяснение е, че някои избиратели се отнасят равнодушно към избирането на президент и политиката като цяло. Те не гласуват, тъй като са далече от системата и разбират, че структурата ѝ е такава, че гласуването няма да повлияе на крайния резултат на изборите. Конституционната система прави президента много слаба фигура. В такава ситуация, ако на внимателно отнасящите се към политиката хора не им е все едно кой ще бъде избран за техен президент, то хората, на които им е безразлично, оценяват много по-практично характера на президентската власт.

Ролята на идеолозите

В САЩ винаги е имало идеолози, които са гледали на политическите партии като на механизъм за изразяване на идеологически възгледи и преструктуриране на страната. В същото време доста се пооредяха редиците на истинските идеолози, които по-скоро биха изгубили изборите, отколкото да се съгласят да заложат на политическа платформа, неотговаряща на принципите им. Мнозинството на която и да било партия никога не е било толкова предано на идеологията, колкото идеолозите. Един консерватор би се самоопределил като член на партията на вигите, само когато определя себе си от политическа гледна точка, но през останалата част от времето не би се определил като човек, интересуващ се от политика. Политиката е някъде встрани от неговата личност и въпреки че е склонен да гласува за партията на вигите, политическия лагер, за който гласува.

На четирите президентски избори, когато президентите са получили повече от 60% от гласовете на избирателите, е имало много идеологии, и всичките - по време на кризисни времена. Джонсън през 1964 г. – след убийството на Кенеди – побеждава крайно идеологизираният кандидат Бари Голдуотър. Рузвелт разгромява Алф Ландън в самия разгар на Голямата депресия. А Никсън побеждава антивоенно настроения идеолог Джордж Макгъвърн по време на войната във Виетнам и с речи против нея. Уорън Хардинг побеждава след Първата световна война на фона на колизията на администрацията на Уилсън с идеологията му.

Кризата обикновено поражда крайни форми на враждебно отношение към идеологията на съперника и създава широка коалиция, съставляваща 60%. А 40% остават в опозиция към мнозинството.

Това може да се обясни и по друг начин – и тук стигаме до най-важния момент: 40% от избирателите при никакви обстоятелства не могат да бъдат накарани да се откажат от своята партия, а около 20% или са склонни към убеждаване, или са колебаещи се избиратели, които сменят предпочитанията си при всяка избирателна кампания.

Разликата 60:40 процента се среща рядко - когато идеологията обединява, а националната криза позволява на едната партия да привлече към себе си по-голям процент избиратели от обикновено, за да спре по-малко популярната идеология.

Но това са крайностите на американската политика; обикновено по време на изборите разликата е много по-малка.

Това се обяснява с факта, че партийните идеолози не са в състояние да привлекат центъра. Членовете на по-слабата партия остават в нейната партийна орбита, а 20% колебаещи се се разпределят безсистемно, което зависи от степента на тяхното безразличие. Така че в резултат краят на гласуването се определя от разлика от само няколко процента.

Това не е признак на мащабни различия. Ако изборите 60 на 40 са момент на много голямо политическо напрежение, когато едната от страните придърпва към себе си центъра почти изцяло, то на другите избори, особено когато победителят получава по-малко от 55% от гласовете ( това означава, че разликата от 5% ще промени резултата), а гласуването се превръща в гласуване с относително безразличие.

Но, разбира се, идеолозите гледат на изборите по друг начин. За тях това е битка между доброто и злото. А и медиите заедно с коментаторите гледат на това по различен начин. За тях изборите са винаги изпълнени с особен смисъл и значение. Всъщност изборите не се запомнят много и нямат голямо решаващо значение.

Привидната апокалиптическа борба, в резултат на която възниква малка разлика в гласовете, не е отражение на голямо разделение в САЩ. Електоралните различия за мнозинството от избирателите не прерастват в страст. Те се превръщат в относително безразличие с признание, че това са просто поредните избори, "изпълнени със звуци и ярост, но нищо незначещи”.

Това, че почти 50% от американското общество предпочита да не взима участие в изборите, е пример за отношението му към изборите. Тази негова част е безразлична към резултата от изборите. Политически ангажираните и преданите смятат тези хора за непросветени идиоти. Но в действителност точно тези хора разбират, че изборите изобщо не са толкова важни, както смятат идеолозите, медиите и политиците, и затова си остават вкъщи.

Други, разбира се, гласуват, но без присъщата за идеолозите активност. Нещата, които за идеолозите са възмутително тривиални, могат да променят мнението на по-малко ангажираните и преданите. Тези избиратели разбират политиката по различен начин от идеолозите. Те я смятат за нещо, което не влияе много на техния живот и на страната им. За тях няма голяма разлика между различните политици и те разбират, че идеологическите страсти ще се стопят в лицето на президентската отговорност.

И макар че такива хора са по-малко индиферентни, отколкото тези, които си остават вкъщи и не гласуват, за тях резултатът от изборите обикновено е малко по-безразличен, отколкото на тези, които не гласуват.

В САЩ избират президенти с минимално предимство, а броят на гласовете е много по-малък от мнозинството.

В много страни такава ситуация може да събуди големи разногласия и да доведе до вълнения в обществото. Но в САЩ това не се случва, защото макар че разногласията могат да се измерят, те не са много силни и мнозинството дори не ги помни.

Допитванията показват, че кандидатите ще съберат почти равен брой гласове. Ако това е така, то някой ще бъде избран за президент след последната дума на Охайо, а от редиците на изгубилата страна ще бъдат отправени обвинения за подправени и купени избори.

Останалата част от населението ще се събуди на следващия ден и ще отиде на работа, както и преди четири години. И страната ще продължи постарому.

Превод Диляна Панайотова

Споделяне
Още по темата
Още от Свят

Как оценявате кризисните икономически мерки на правителството?