Всяка година на първи ноември отбелязваме Деня на народните будители. Празникът, който е възстановен официално през 1992 г., символизира българската воля за свобода, просвета и духовен и културен просперитет.

Денят на народните будители обаче има повече от 100-годишна история и води началото си още от първите години на XX век.

"Денят на народните будители започва да се празнува инцидентно в началото на ХХ век в Пловдив, но той се превръща в общонароден празник през 1922 г. В началото на 1923 г. е издаден указ на цар Борис, който превръща празника в общонационален. Той се чества като празник на народните будители основно в училищата и сред културните дейци, но до края на буржоазния период се утвърждава като един от водещите празници, свързани с нашата културна идентичност, заедно с празника на светите братя Кирил и Методий", разказва пред Mediapool историкът и експерт по Българско възраждане проф. Вера Бонева, която преподава в различни български университети. 

В началото Денят на народните будители всъщност символично се отбелязва на празника на Св. Иван Рилски, който в миналото се е чествал на 1 ноември.

"На първи ноември по Григорианския календар е бил празникът на Св. Иван Рилски. Той е покровител на българския народ и важна фигура в нашето Ранно средновековие – политически, културно и книжовно. Затова е избрана точно тази дата, свързана със светеца. По-късно, през 1968 г., нашата православна църква се връща към Юлианския календар и започва да почита паметта на Св. Иван Рилски на 19 октомври. Денят на народните будители обаче остава на първи ноември", отбелязва проф. Бонева.

Потъване в забрава

По време на комунистическия режим в България страната не отбелязва празника на народните будители, като властта бързо го зачерква.

"Празникът отпада много категорично от календара още през 1945 г., тъй като комунистическата власт е атеистична и всички официални празници, които са съвсем директно свързани с църковната традиция, са изместени от светски празници и, разбира се, празници, свързани с комунистическата идеология", обяснява проф. Бонева. 

По думите ѝ Денят на народните будители е бил хронологически много близо и до честванията за началото на Октомврийската революция, които са се провеждали на 7 ноември.

Проф. Бонева изтъква, че празникът дори е бил забравен, като тя самата научава за него едва като студент.

"През 1992 г. той се възстановява точно по модела, по който е създаден като празник, който е неприсъствен за учебните заведения и се отбелязва в памет на дейците на българската просвета и култура, които са жертвали своето време, своите творчески сили за оформяне на националната ни идентичност", казва историкът.

Връзката между празника и църквата

В своето начало празникът е тясно обвързан с църквата и нейниците дейци през XVIII век.

"Денят на народните будители възниква в един период, когато българското общество е разтърсено от така наречената "втора национална катастрофа" след Първата световна война. Загубите са огромни. Обществото е в тежко икономическо състояние. Страната е залята от бежанци от различните територии, които остават извън границата на България и има нужда от консолидация около общи идеали. Но тези идеали след войната в никакъв случай не бива да се свързват с въоръжена борба, с радикални действия. Затова създателите на празника се връщат към историята на църковното движение, учителите, просветителите и книжовниците, които по мирен начин са отстоявали българската независимост и бавно и полека са осъществили просвещението и училищното възраждане", разказва проф. Бонева.

Неслучайно първи сред потретите на нашите възрожденски будители са тези на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Рилски.

"Значима част от дейците на църковното движение, които са духовници, могат да бъдат наречени будители, защото те, независимо че са свързани с една консервативна система, каквато е Източноправославната църква, чрез отстояване на независимостта на Българската църква, чрез постигане на автономност на Българската екзархия през 1870, правят може би най-решителната предварителна крачка към националното освобождение", посочва историкът.

Според нея идеите за създаването на празника и връзката му с църквата са напълно основателни, защото дори и първият председател на Българското учредително събрание, което се провежда в Търново през 1879 г., е духовно лице – екзарх Антим I.

"Toй е и една от най-видните личности на нашето Възраждане и будител във всичките форми, които може да приемем. Екзарх Aнтим I е личност, която подпомага и революционното движение, въпреки че стои най-високо в църковната йерархия. По презумпция би трябвало да бъде много консервативен и антиреволюционен, но той разписва правомощията на двамата делегати Драган Цанков и Марко Балабанов, които след Априлското въстание отиват да отстояват идеите за национално освобождение пред европейските правителства и европейските дипломати и това му коства екзархийския престол. Той е отстранен от турското правителство заради подкрепата на делото на българите след Априлското въстание", разказва проф. Вера Бонева.

Ролята на българските духовници

Редица български духовници имат ключов принос за културното и книжовното развитие на българите. Мнозина имат решаваща роля и за революционното дело и свободата. Често обаче имената на някои от тях остават на заден план.

"Преди Освобождението като учители работят над 4500 дейци, които знаем поименно. От тях 360 са жени. Огромна част от тях са мъже, а значителен процент – духовници и те остават такива до Освобождението", отбелязва проф. Бонева.

Тя припомня делото на двама духовници в различно йерархическо положение, които са по-малко известни в сравнение с Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски и други.

Единият е Матей Преображенски – Миткалото.

"Той е духовник от търновското село – Ново село. Роденият през 1828 г. като Моно Петров Сеизмонов  възрожденец не получава много високо за времето си образование и става монах. Установява се в Преображенския манастир, а като пътуващ монах обикаля по различни места и ходи до Атон. Той предприема доста пътешествия на Балканите, но основно гравитира в Търновския край, където осъществява любопитна просветна дейност. Матей Преображенски помага на селяните да развият тяхната аграрна култура, учи ги на традиционни форми на лечение и помага на хората да оцелеят физически при тежки боледувания", разказва проф. Бонева.

Матей Преображенски – Миткалото е бил много близък с Апостола на свободата Васил Левски и е сред създателите на комитетската му мрежа.

"В Търновския край заедно с Бачо Киро са създали и поддържали комитетите в Търновско. Именно заради личността на Матей Преображенски в села като Мусина, Михалци и Бяла черква сериозен брой жители влизат в четата на поп Харитон и Бачо Киро", казва историкът.

До смъртта си през 1875 г.  Матей Преображенски крепи революционната организация и превръща цели села в средища на революцията.

Освен с книжовната и революционната си дейност Миткалото е известен и със своята енциклопедичност и изобретателски дух.

"Той създава различни уреди. Дори има проект за вечен двигател (перпетуум мобиле), който прави опити да реализира докато е в Атон, използвайки морските вълни по бреговете на Халкидическия залив. Имал е голяма лична библиотека, която достига до 1000 печатни и ръкописни книги. Ползва руски, гръцки, български и сръбски език. Сам е автор на книги. За това се знае малко. Като монах преписва книги, но създава и свои книги, печата ги и ги разпространява. Когато обикаля и създава комитетите, той се представя за пътуващ книжар. Носел в дисагите си книги, които е продавал и се е препитавал чрез тях. Изключително негово постижение е нарисуваният от него вечен календар. Той го рисува в училището в село Михалци  за образователни нужди на учениците", допълва проф. Бонева, според която календарът показва с какво огромно познание е разполагал българският монах.

Другият духовник, върху чиято личност експертът по Българско възраждане акцентира, е вуйчото на Венета Ботева – Панарет Рашев.

"Той е митрополит и високопоставен български духовник, който живее в емиграция в Букурещ, където реализира своята църковна кариера. Независимо че е в емиграция, той се присъединява към Българската независима църква още 1866 г. и е част от висшето духовенство, което участва в създаването на Българската екзархия. До края на живота си остава в Румъния. Той е бил доста заможен, не е имал наследници и е подпомагал Венета Ботева и двете ѝ деца финансово. В края на жизнения си път Панарет Рашев дарява паричните си спестявания за развитие на образованието в родния си град Търново. Това е много важно, защото до средата на 90-те години на XIX век се разчита на местните общности за издръжка на началните и основните училища", разказва проф. Бонева.

Той е сред духовниците, за които има богат архив, запазен в Българската академия на науките.  Панарет Рашев е от групата на екзарх Антим, които са гръцки възпитаници. Рашев е завършил в Атина и има висше образование, като е сред най-образованите български духовници.

Той се включва чисто политически и в делата на Добродетелната дружина, оглавявана от братята Евлоги и Христо Георгиеви.

"Панарет Рашев е също водеща фигура в тази организация. Въпреки спорните моменти в нейната дейност и прекомерната обвързаност с руската външна политика, Добродетелната дружина дава огромна финансова подкрепа на българското освободително движение по време на Руско-турската война 1877-1878 г. Те отпускат огромни суми, с които се въоръжават българските опълченци и това е малко известен факт в нашата история. Панарет Рашев и Евлоги Георгиев ръководят процеса по финансиране на Българското опълчение", допълва проф. Бонева.