Либия, Обама и триумфът на реализма

Реализмът е мъртъв, крещят хората, задаващи тона на Арабската пролет. Рухването на диктатурите в Тунис, Египет, а сега и в Либия, възвестява ново раждане на свободата, което по общо мнение обрича реализма на смърт. Само че Барак Обама - участвайки в либийската операция, без да я ръководи - не беше нищо друго освен реалист.

Реализмът като теория на международните отношения постулира, че трагедия е не тържеството на злото над доброто, а триумфа на едно добро над друго, което причинява страдания.

Именно реалистичните разбирания на американския президент го накараха да възрази срещу поемането на лидерска роля в Либия, да запази барута на Америка сух за по-тежки кризи в бъдеще, което е очевидно добро. Пак реализмът предпазва Обама от претенции над Либия след Кадафи, на която е съдено - и при най-благоприятни обстоятелства - да бъде слаба и уязвима държава.

Ето тук той подкрепя демокрацията, където може, а стабилността, където е длъжен. Обама оказва дипломатическа подкрепа на протестиращите в Сирия, но няма да се намеси. Той бленува за демократичен бунт в Иран, но се бои от подобен бунт в Саудитска Арабия. Това, съчетано с нетърпението да се изтеглят войските от Афганистан, е предпоставка за отказ от граденето на нации в Близкия изток, така че - на практика - да може да се съсредоточи върху нещо по-важно: запазването на американското морско могъщество в Азия. Така реализмът наистина тържествува.

Реализмът по общо мнение умря в края на Студената война, когато разпространяването на свободните общества из Източна Европа подчерта ролята на идеализма във външната политика. Тогава обаче дойдоха атентатите от 11 септември и провалът в

Ирак, и реализмът възкръсна от пепелта. Сега той отново ще бъде във възход, предвид това, че положението в Близкия изток и Източна Азия ще става все по-объркано.

Днешните нападки срещу реализма са толкова недостоверни, колкото и отправяните преди. Говори се, че теорията е провалила САЩ, като им е дала логично основание да подкрепят арабските диктатори. Но за която и да било външна политика да остане адекватна толкова дълго време, само по себе си, е знак за успех. САЩ също извлякоха големи ползи от тази политика: стабилни двустранни отношения и произтеклите арабско-израелски мирни споразумения, по-сигурни търговски пътища в Средиземно и Арабско море, от което зависят световната търговия и енергийни доставки.

Нещо по-важно, политическите и технологичните условия за демократична промяна в арабския свят доскоро не бяха благоприятни, а САЩ не би трябвало изобщо да се включват години наред "в бизнеса" с революциите за сваляне на властта в една четвърт от света. Реализмът препоръчва да се използва наличното под ръка, а не да се търси постоянно промяна в другия край на света.

Отправя се обвинение също, че реализмът е циничен и поради това не изразява западните ценности. Реализмът в служба на националните интереси обаче е възможно най-последователният хуманен подход - понеже реализмът отстоява избягването на война чрез поддържане на равновесие на силите.

Като изключим хуманитарния интервенционизъм на Балканите, най-великият хуманитарен жест в наше време беше посещението на американския президент Ричард Никсън в Китай през 1972 г., подготвено от съветника му по националната сигурност Хенри Кисинджър. Изоставяйки идеята, че Тайван е истинският Китай, те получиха съгласието на Китай да спре да поддържа комунистическите бунтове в Югоизточна Азия.

Освен това - с негласната защита на САЩ срещу Съветския съюз и набиращата икономическа мощ Япония - Китай имаше възможност да се посвети на мирен растеж, което щеше да измъкне голямата част от Азия от бедността. Докато жизненият стандарт на над един милиард души се повишаваше, настъпи и взрив на личните свободи. Ето такава може да бъде наградата за реализма.

Да обявиш реализма за мъртъв заради събитията в Близкия изток е и проява на дълбоко непознаване на Азия. Тук национализмът преживява такъв възход, какъвто и бюджетите за отбрана. Половин дузина морски сили, и главно Китай, предявяват конкуриращи се претенции над Южнокитайско море. Това е свят на аморално изчисляване на равновесието на силите, което ще спомогне за дефинирането на 21-ви век.

Бъдещето на Либия, Йемен и Сирия несъмнено ще бъде трудно, дори и когато всички диктатори бъдат свалени, а Египет след Мубарак е икономическа развалина, белязана от ислямистки и насъристки тенденции. Всъщност Близкият изток преживява не толкова демократична революция, колкото криза в централната власт. Тъй като нестабилността е даденост, реализмът - според чиито постулати интересите трябва да са водещи при справянето с множество ситуации - за пореден път ще се докаже като единствената надеждна система от възгледи за онези, които като Обама се стремят да упражняват власт.