Може ли Америка да опази глобалното си влияние, като действа чрез посредници

До разпадането на римската империя доведе комбинация от стратегическо надценяване на възможностите и прекалено делегиране на отговорности в сигурността на новаци. Без да се злоупотребява със сравненията, може да се каже, че въпросът за САЩ днес е дали могат да останат водещата сила в света, като същевременно прехвърлят на други или на технологични средства задачата за опазване на глобалното им влияние.

Безпилотни самолети и съюзници - неодушевени оръжия и войници неамериканци - станаха централен елемент от военната доктрина на Америка. Начело на света по технологични умения и същевременно негов водач зад кулисите по отношение на бойни сили на сушата, ако не във въздуха - преместването на ударението от Америка е невъзможно да бъде пренебрегнато.

Отначало беше общата френско-британска акция в Либия, довела до свалянето на режима на Муамар Кадафи; после френската интервенция в Мали, а сега израелските въздушни удари в Сирия.

Всички тези случаи, разбира се, са напълно различни, но имат и нещо общо: Америка не беше на фронтовата линия. И все пак без пряка военна помощ от САЩ и непряка (понякога безрезервна) политическа подкрепа, е трудно да си представим, че са възможни подобни рисковани операции. Превърнаха ли се британците, французите и дори израелците във въоръжени продължения на САЩ в своите съответни сфери на влияния?

Ако е така, контрастът с недалечното минало трудно може да е по-ярък. След терористичните атаки на 11 септември 2001 г. американците дори не можеха да си представят да споделят отговорностите за сигурността си с други. В най-добрия случай европейците можеха да бъдат "прислужнички" на Америка, ако използваме неделикатната аналогия, изкована по онова време от някои неоконсервативни мислители от първия мандат на Джордж Буш-младши.

Но дори преди атаките от 11 септември някои консерватори в САЩ изпитваха презрение към европейските си съюзници. Все още си спомням предупреждението, отправено от висш дипломат на САЩ в Страсбург в началото на 90-те години, в навечерието на войните на Балканите. "Ако оставим на европейците да се грижат за себе си, ще се окажат безотговорни, ще стигнат до разкол и самоубийство и тогава ще се наложи да ги спасяваме от самите тях."

Днес американците са готови да разчитат само на военната компетентност и интервенционистки склонности на някои (всъщност съвсем малко) свои европейски приятели. Би било много лесно тази промяна да бъде видяна като отговор на човешките и икономическите загуби от американските интервенции в Афганистан и Ирак. Действителността е по-сложна.

Новооткритата склонност на Америка да прехвърля военни отговорности на други не е резултат от серия от събития, а продукт на дългосрочен процес, движен едновременно от раздвоението ѝ към света и активно ангажиране с него. Струва ли си да се бориш за свят, който не може да бъде спасен и който само се въвлича в неясни, заплетени ситуации?

От тази гледна точка намесите на Америка в Първата и във Втората световна война са изключения от правилото. Американските войски, които дебаркираха на нормандските плажове през юни 1944 г., бяха движени от силно усещане за мисия. Те знаеха, че се борят срещу злото в позната исторически и културно среда.

Във Виетнам американските войници, повечето чернокожи, често не разбираха защо воюват. За събратята им в Ирак, често латиноси, интегрирането в американското общество, а за мнозина и получаването на постоянно пребиваване или гражданство, бяха поне толкова важни колкото свалянето на Саддам Хюсеин.

Когато една страна се ангажира в света, авторитетът ѝ произлиза от готовността и способността ѝ да поема "персонални" рискове. Авторитетът ѝ намалява, когато доловимата разлика между стойността на живота на собственото ѝ население и живота на враговете ѝ е прекалено голяма.

В това отношение войната с безпилотните самолети засилва превратната същност на "асиметричните войни". В книгата си "Войната на дроните: да убиваш дистанционно" Мидия Бенджамин, антивоенна активистка и проницателен наблюдател на международните отношения, прави важно заключение: "Безпилотните самолети улесняват убийството на някои лоши хора, но те улесняват и участието във война."

По същия начин прехвърлянето на сигурност на съюзниците може да има превратен психологически ефект. Това е особено вярно за Близкия изток. Как могат САЩ да упражняват натиск върху Израел да се ангажира в сериозни преговори с палестинците или да се въздържат от атака срещу Иран, като едновременно го насърчават - дори само като си мълчат - към военна намеса в Сирия?

Ако целта на Америка е да изпрати послание до Иран - "Внимавайте, вие може да сте следващата мишена" - мнозина биха оспорили искреността ѝ по отношение на обуздаването на Израел.

За някои САЩ минаха от прекалено много ангажименти по времето на Буш към прекалено малко действия при Барак Обама. Според други Обама просто следва политиката на Буш с други средства - безпилотни самолети вместо войници.

Истината е може би някъде по средата. Но е ясно, че не е изгодна за САЩ, техните съюзници или глобалната сигурност. Точно защото Америка остава незаменима за международната сигурност, ни се иска лидерите ѝ да действат малко по-прозорливо. В международната политика, както в образованието, няма такова нещо като грижа чрез посредник. За да е ефикасно упражняването на отговорността, не може да се прехвърля на машини или други страни.

По БТА