Нормалният президент на нормалните хора

Нормалният президент на нормалните хора

Преди 60 години - на 23 септември, комунистите обесват основния си политически противник Никола Петков. Погребват го неизвестно къде, за да не стане гробът му място за поклонение. С Никола Петков са свързани надеждите на българите, че скоро ще дойде краят на комунистическия режим, затова към него е насочена и злобата на Георги Димитров и на Сталин.  Никола Петков олицетворява трагедията на България в онова време. Участва в деветосептемврийския преврат и в отечественофронтовското правителство, подписва наредбите за създаването на „народен съд” и на концлагерите. Когато разбира, че е вкарал съветското чудовище в родината си, вече е късно. Приема като изкупление участта си да бъде твърд в политическата борба срещу комунистите, която - той е наясно - го води към смъртта.

Но кой се интересува от близкото минало? Кой се интересува от моралните качества на българския държавник, от понятия като дълг, саможертва и пр.?

„Кой нормален човек се интересува от темата с досиетата?" – запита реторично българският премиер Станишев. Сергей Дмитриевич, разбира се, е напълно прав.

Нормалният човек не пита защо и как българският президент, освен името, с което го е кръстила майка му - Георги, се е сдобил и с друго име – Гоце. В крайна сметка, как и защо са го кръстили в службите, си е тяхна работа. Благоприличието изисква да не се обсъжда въпроса за морала на българските политици и да не се коментира, че ДС е доказано престъпна организация. Нормалният българин се интересува от къде по-важни неща като например драмите на участниците в Биг Брадър, от живота на фолк певиците и от цената на кюфтетата. Трябва да се признае, че повишаването на нормалността в нашето общество е забележителна.

За съжаление, обаче, въпреки тези безспорни успехи и въпреки обединените усилия на българския премиер, на българския президент и на министъра на вътрешните работи, все още се срещат хора*, които остават извън границите на всякакво благоприличие. Тези хора си позволяват да се възмущават, че президентът на България е служил на Първо главно управление и че дванадесет от неговите съветници са служители (или агенти) на Държавна сигурност.

Всичко това е, да си го кажем направо, твърде непатриотично. Някакви граждани дори са отишли толкова далеч, че са издигнали лозунг: "Зависим президент, реална опасност за националната сигурност".

Ето с това нормалният българин никак не може да се съгласи! Не става дума за националната сигурност, а за държавна сигурност. Не може току-така да искаме от родните емилбоевци изведнъж да престанат да работят за Кремъл и да работят за нещо толкова неясно като националната сигурност. Не може да искаме от тях да се борят с организираната престъпност, след като от десетилетия се занимават с организирането ѝ. А за да не ги изложим прекомерно на напрежение и стрес, е добре полека-лека да им намерим работа като президенти, министри, депутати или директори на службите за сигурност.

Известно е, че по времето на Жельо Желев едвам петима служители на ДС са се уредили за негови съветници, а при Петър Стоянов бройката катастрофално паднала на 4. Но могат ли четирима служители на ДС да свършат работа за дванадесет?  Не могат, разбира се.

Нормалните хора наистина недоумяват какво искат тези граждани и защо се събират всеки понеделник от 17.30 до 18.30 да протестират пред бившия партиен дом с лозунги, на които пише:

 "Президент, който лъже, е унижение за страната".

- Айде сега, чак пък унижение – мисли си нормалният българин. - Голяма работа – излъгал! Човещинка. Какво като е президент? И той е човек!

И затова, Сергей Дмитриевич е напълно прав, задавайки въпроса за нормалността на тези, които се интересуват от досиетата и само вродената му деликатност и добро възпитание му пречат да бръкне в джобовете на рокерското си яке и да зададе въпроса по-откровено: „Ама на кого му пука за морала?”

* В „Музикантска съдба” Георги Минчев пееше:

И наистина така е, не по дискотеки,
а в мазето на Московска 5 най-добре
човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,
ни водеха понеже носим тесни панталони,
но не това беше големият ни грях,
а че не бяхме като тях.

За съжаление, ако човек съди по броят на протестиращите на площад „Независимост”, май вече СМЕ „като тях”.

http://dilmana.web-log.nl/mijn_weblog

Още от България

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: