Огромната сила на Леон Даниел беше в неговия анализ

"Мисля без да съм сигурен,  не съм влизал в главата на неговите душмани, но беше невероятната му способност да прави анализ. Той се научи да прави анализ, имал е склонност, но в следването си е получил някаква невероятна методология и се е научил да използва тази своя способност и да я сложи в ред със своята методология". Това казва художникът Андрей Даниел в спомен за своя баща режисьора Леон Даниел за причината за неговите проблеми по времето на соца.

На 17 февруари се навършват 90 години от неговото рождение. Тези думи са по повод сложната съдба на Леон Даниел като човек, който не е вървял по каноните на онова време, въпреки своята принадлежност към лявата идея. Андрей Даниел продължава: "Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината. Не рядко като я намереше и я назоваваше абсолютно. И се оказваше, че не бил прав!? Всички казваха – ти не си прав! И вероятно това е причината. Сега, когато го няма всички са много съгласни с това, че това му е огромната сила. И това му е приносът и в театъра, и в дай Боже в нещо по-широко в това, което наричаме култура. Аз така си мисля. Защото за съжаление в нашата страна тая способност да правим анализ и да стигаме до причината на причините май че я нямаме. Или е много рядко срещана", казва Андрей Даниел в един спомен за своя баща пред хора, които също го уважават. И добавя, че несъгласията на баща му след демократичните промени с много неща не са били политически, а манталитетни.

Откъс от думите на Андрей Даниел можете да чуете тук

Снимка от следването на Леон Даниел /първият от дясно/ в Петербург/Ленинград /от 1947 до 1952/. В средата с цигарата е  любимият актьор  на Айзенщайн - Николай Черкасов - снимка личен архив.

Андрей Даниел признава, че за него винаги е много трудно да говори за баща си. "Сложно е да даваш представа за един човек, който е толкова безбрежен. За мен е много трудно. Вероятно съм имал невероятен късмет да се родя в неговото семейство. Съвсем естествено да навляза в един свят, който е бил света неговия и на майка ми. Защото те са били заедно преди аз да се родя. Имам спомени за тях двамата още от невръстните си години. Понеже съм от Русе, даже с баща ми сме родени в една и съща къща в Русе, която за съжаление не съществува. И имаше неща да ни свързват – орехът с негови снимки и мои. Полека - лека започнах да разбирам какво значи Ленинград, театър и всички други възможни приказки около това. Защото той беше следвал в Ленинград/Петербург и това явно това беше определило страшно много неговият характер, мислене. Беше попаднал при един велик по неговите думи професор Вейсбрен, който в ония Сталински времена не се е ползвал с най-голямото доверие. Бил е съратник на Майерхолд - съратник в дискусии театрални. На този човек са дали само един курс да води в театралната академия в Петербург и баща ми попадат в този курс, което е било голям късмет", спомня си Андрей. Освен неговия спомен за Леон Даниел, искаме да добавим и мисли от срещите с него и с хора, с които е работил и живял, публикувани в сайта "въпреки.com". Защото мнозина театрали и не само те признават, че Леон Даниел им е бил учител, въпреки че никога по-рано не са го допуснали да преподава в НАТФИЗ.

Кирил Дончев и Иван Добчев при представянето на тритомника с текстове на Леон Даниел на издателство “Захарий Стоянов”.

Първи спомен/свидетелство на режисьора Иван Добчев /целият разговор с него тук/: "Леон Даниел не е само духовният ми учител, а същинският учител – аз избягах от Академията година и ходех при него да бъда като асистент. Да ходя, да правя записки…Това, което съм научил от Леон са разговорите с него след репетиции. Дълго сме разговаряли, коментирали. Аз съм задавал въпроси върху това – имам цели тетрадки пълни със записи, почти от устата му – как говори, как води репетицията. Така човек може да научи, а и ако изповядва това, което прави този режисьор и му е близко. Той знае къде е попаднал. Моят формален художествен ръководител беше Енчо Халачев, аз не мога да му понасям спектаклите. Какво да правя там? Леон Даниел не можа да стане преподавател в Академията. Веднъж опитаха, но неговият начин да селекционира, да проверява артистите се оказа невъзможен за тази Академия и той си тръгна", отбелязва режисьорът. Но за много български театрали и не само за тях Леон си остава Учителят.

Леон Даниел /правият в ляво/ по време на курсова работа при следването си в Петербург/Ленинград - снимка личен архив.

А Андрей Даниел продължава, че след Русе отиват в Бургас, където се случват велики неща за българския театър. Срещат се няколко души – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, все прекрасни артисти, току що излезли от тогавашния ВИТИЗ. Така че се е получило някакво наистина специално място. "Много по-късно разбрах, че това специално театрално явление до голяма степен е предшествало и чешки, и унгарски, и такива авангардни явления. Може би е следвало само Брехтовото, което е в Германия. И се случва веднага след това в България - Бургас. Това е все пак някаква утеха в тези времена в които трябва да се утешаваме и че тук се е случвало нещо", казва Андрей Даниел. И добавя: "В Бургас си спомням ред представления. Въпреки че съм бил пет - шест годишен. Всичко това е в непрекъснатия контакт с  баща ми. Той не е бил фокусиран, а едно присъствие, което е полека – лека е образувало моя свят, пространството и вероятно е почнало да създава и някакъв смисъл в мен. Помня тревогите около края на този щастлив период, когато разни цензори от София дойдоха и почнаха да се месят, да спират представления, да се бъркат в репетиционни периоди и най-безцеремонно да се месят в неща, които въобще никога разбираха, нито усещаха даже и считаха за враждебни, разбира се. Помня тези неща. Помня и как хората на Бургас бяха толкова ангажирани със своя театър, те го обичаха, той си беше нещо тяхно. Започнаха и някакво задочно сражение с хората от София по различни уж някакви публични дискусии, обсъждания, спектакли и които бяха пълни и с предатели, които са приказвали и глупости. Което е помогнало театърът да бъде разформирован. Но си спомням, когато някой път съм придружавал баща ми и майка ми, когато сме се връщали от театъра вкъщи, надвечер от близките етажи хората директно контактуваха и са питаха какво става, докъде я докарахте, кой дойде, какво става? Не знам на какво се дължи, на хората, на бургазлиите ли, по-нататък такова нещо не съм виждал", признава Андрей Даниел.

Леон Даниел - рисунка Андрей Даниел

Втори спомен/свидетелство на поета, драматург и преводач Иван Теофилов /целият разговор с него тук/: "Имах щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел   на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм  в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм…". Връщаме се към "онова време", когато пиесата му "Поетът и Планината" с реж. Леон Даниел е свалена от репертоара на Военния театър. "Постановката "Поетът и планината" беше свалена след седмото представление, на което присъства  Тодор Живков с членове от ЦК. Това беше може би най-скандалното събитие в областта на изкуството през 60-те години. На всяко представление пред театъра имаше тълпи от желаещи да видят спектакъла, охранявани от милиция. След този случай по какви ли инстанции не бях разкарван, за какво ли не бях бит и на какво ли не бях оприличаван. Ровеха се дори в битието ми. В продължение на години станах  постоянна мишена за соцкритиката", казва Иван Теофилов.

Много са перипетиите в живота на Леон Даниел след бургаския период. След тази постановка и на "Хамлет" Леон Даниел е бил поканен да напусне Военния театър. Някъде към 1964 година отива да си види близките в Израел. Заминали със съпругата си /за сведение на незапознатите през времето на соца в западна страна не можеше да замине цялото семейство. Някой оставаше за "заложник" – б.а./. След което заминали, Андрей и баба му останали и се чуло, че Леон е избягал. Дядото на Андрей се притеснил, починал от инфаркт, но баба му отказала да съобщи това в Израел, за да не разваля пътешествието на семейството. Но те разбрали и се върнали. Андрей бил на 12 – 13 години и тези неща можел да съпреживява. В това време през 1964-65 година Радой Ралин подал ръка на Леон и започнали да правят малки филмчета преди кинопрегледа – знаменитите "Фокуси".  И след това бил поканен в театър "София", който тръгнал като Театър за поезия и естрадата. Създали го  заедно с Андрей Чапразов. Тогава през 1965-66 година били освободени много артисти от държавните театри /то и други нямаше – б.а./ и министерството на културата направило този театър, както и Сълза и смях.

Андрей Даниел и Ида Даниел

Трети спомен/свидетелство на внучката му, режисьорката и поетеса Ида Даниел /целият разговор с нея тук/: "За мен изключителният жест беше разходката и отварянето на вратите за това кое е ценно у Станиславски, кое от Станиславски е ползвал Леон, когато е работил, по какъв начин Брехт е обогатил неговата гледна точка към Станиславски, по какъв начин неговите преподаватели в Ленинград са обогатявали през Майерхолд и други формалисти, така наречени по онова време начина, по който да се проведе едно действие, което както казваше той да е далеч над пълзящия натурализъм. За мен това настояване да можеш да извършиш нещо на сцената над пълзящия натурализъм е най-големият урок". Но Ида се връща и към едни други уроци извън театъра. "Ако говорим за семейната среда, тя непрекъснато не е спирала от самото начало отпреди да бъда студентка на Леон. Аз бях ученичка на нашите неделни обеди, където всеки един от нас и баща ми, и дядо ми, и брат ми, и аз, пък и майка ми, и баба ми Грети /съпругата на Леон Даниел – б.а/ си говорехме за целия свят, за позицията, нашата във всяко едно отношение. В отношението на едно смесено семейство между евреи и българи, едно семейство смесено между изкуствата. Аз започнах като пишеща, брат ми винаги е бил музикант, майка ми също е художник и идва от художническо семейство /дъщеря на художника Стоян Сотиров –б.а./. Какво е село, какво е град, какво е чужбина, какво е България, какво се случва в Израел, какво е да си ляв, какво е да си десен, този преход за една година ли ще свърши, за 40 години ли ще свърши…Това са едни изключително конкретни разговори. Моментите, в които дядо ми ни четеше интервютата си преди те да бъдат публикувани. В цялото това нещо баща ми е бил опорна точка и с това как мисли и как говори, в какви спорове ние можем да влизаме, с какъв детайл можем да сме съгласни или не един с друг. Но и невероятната разнообразност и в същото време настоятелност на неговите изложби и картини – едни визуални не само разсъждения, а и удари, шокове, смехове, сълзи, истории…".

“На приказки с Карел Чапек”, 1970-71 в Чешкия център в София /от ляво надясно/ Кирил Дончев, Жоржета Чакърова, Леон Даниел, Меглена Караламбова и Ицко Финци - снимка личен архив

След 1968 година възниква нов проблем. Актьорът Иван Чипев написал донос, че Леон Даниел не бил съгласен с интервенцията в Чехословакия, казва Андрей. И отново режисьорът трябвало да напусне театъра. Даже обсъждали дали да не бъде заточен в Белене. Защитили го хора, които го ценели. Никой не посмял да го изключи от БКП, но останал особен член на тази партия. Пратили го във Враца. И този театър се е оказал възможен да дава смисъл на хората. Много от актьорите били поканени и в софийски театри. И в същото време Пазарджишкият театър го поканил като нещо като консултант. И така минали 5-6 години. Неговите близки приятели и съратници като Кирил  Дончев, Ицко Финци правели неистови опити да бъде поканен в софийски театри, което не се получавало. Накрая бил поканен в Музикалния театър, което изобщо не му е било работата. Но характерът му бил такъв, приемал всичко мъжки. Превърнал Музикалния театър за три-четири години в едно от най-интересните места в София. Поставил "Човекът от Ламанча", "Хубавата Елена""Уестсайдска история", и въобще раздвижил този театър. Артистите разбрали, че не само могат да пеят, но са и артисти. После следва Театър "София" и Военният театър, където идва един от неговите най-благодатни периоди.

Леон Даниел е заедно с Шекспир, Брехт и Бекет във фреската на Андрей Даниел пред камерна зала “Миракъл” в Театър “Българска армия” 

Четвърти спомен/свидетелство на актьора и режисьор Ивайло Христов /целият разговор с него тук/: "Най-добрият урок от Леон не е един, те са много. От доста хора съм имал възможност да взема. И може би най-много от него, защото работихме 13 години. А 13 пиеси с Леон Даниел е все едно, че си завършил 8 пъти ВИТИЗ. Това горе-долу така се изчислява. И уроците от него са страшно много, но те не са свързани само с театъра, а и в чисто човешки план. Защото ние общувахме не само в театъра, а и извън театъра. Така, че надали едно нещо мога да кажа", казва Ивайло Христов.

Пети спомен/свидетелство на режисьора Пламен Марков /целият разговор с него тук/: "Леон пък, беше голямата фигура, с която се срещнах, когато бях направил своята първоначална петгодишна младежка кариера, режисьорска. Засякохме се, бяхме в една обща режисьорска колегия с него и Краси /Спасов – б.а./ в Театъра на армията. Там бях три - четири години и това бяха постоянни уроци. Кабинетите ни бяха един до друг, той проявяваше неочаквано силна симпатия към мен, като към младия колега. Той ми е споделял понякога неща, които никъде не съм чел да е споделял и даже не вярвам, че на някой друг ги е разказвал. Никой от нас не е перфектен, но Леон беше много мощен ум, много аналитичен ум.  Винаги добронамерен!".

“В очакване на Годо” от Бекет в знаковата постановка на Леон Даниел, копродукция на ТБА и Академията за изкуство „Аполония“ - 1988 - снимка архив на Театър “Българска армия”

"Не искам да говора за него като за човек, който го няма. Извинявайте", казва развълнувано Андрей Даниел. И ние си го спомняме като жив. Когато направи една от своите последни постановки – "Посещението на старата дама" от Фридрих Дюренмат, която постави за втори път, тогава в Народния театър "Иван Вазов" през 2004 година, той сподели неща, които са важни и днес.  Леон Даниел не обичаше да говори пред микрофон, но имаме шанс да сме запазили тези негови думи на запис от пресконференцията преди премиерата на спектакъла: "Инфлация, девалвация са били винаги характерни за човечеството, но в момента има кризи, война и не знам какво си. Щом свършат кризите и войните, светът се оправя, девалвацията спира. Началото на 20-ия век създава нова ера, в която инфлацията, девалвацията стават постоянни спътници на обществото. Мир, война, въоръжени конфликти, невъоръжени конфликти, както се казваше студени войни… Инфлацията, девалвацията непрекъснато си продължават. И в най-мирни и щастливи уж времена. Чехов първи според мен откри този нов закон на 20 век. Откри. Не става откритие, ами напипа, усети, сподели със света. Че светът девалвира човечността. Най-зрелите му произведения са едни продължения на Човешката комедия от Балзак и на Божествената комедия на Данте. Комедии, комедии, които никак не са комични. Човечността девалвира. 

"Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат в постановката на Леон Даниел в Народен театър “Иван Вазов" - снимка архив НТ “Иван Вазов”

В Средата на века Дюренмат констатира заедно с почти всичките си съвременници. И той колкото е съсед с Брехт, толкова е съсед и с Бекет. По едно и също време се създават произведенията на абсурда, на Брехт и Дюренмат, който не стои по средата, но той си има независим път, както всеки голям автор. Но че в него има абсурдният момент на съвременния свят, който така ярко беше обрисуван от абсурдистите, това е точно така. При него девалвацията вече става катастрофална. Не напразно едно от най-добрите му произведения е посветено на Древния Рим, накрая на Древния Рим – "Ромул Велики", в което девалвацията е вече абсурдна – стига се до самоизяждане. Лично аз започнах това да го забелязвам не теоретично, а практично живеейки в наши дни. Усещам вече, пиесата не е за нещо, което става някъде там отвъд, както мислехме когато бяхме на 28-30 години. А правя нещо, което става с мен, около мен в света, който сега съществува. Че личността девалвира. И страшната констатация на Дюренмат е, че човечността не може да умре, но тя не може и да живее. Следователно тя зомбира.  Това именно ме тласна – "Ще я поставиш, ще я поставиш". Каквото и да ти струва. Паралелно с това цялата любовна история в пиесата с три думи – се получава също, че любовта не може да умре, но не може и да живее. Тия думи ги казва главната героиня. И тя зомбира. Това превръщане на реалността в нещо кошмарно е характерно за това много добро произведение на Дюренмат. И това ме привлича към нея, към тази пиеса. Божествената комедия на Данте вече се превръща в една фарсова комедия, човешка комедия, фарсова трагедия. В това отношение той е близък до Бекет, според мен, толкова, колкото е близък и до Брехт"Думи на Леон Даниел от преди 13 години. Важни и значими и днес. Даже още повече. 

Думите на Леон Даниел можете да чуете тук

А Андрей Даниел добавя: "Имах щастието да живея с този човек 55-56 години. Така, че това е много дълъг период , в който нещата са се трупали от простички, делнични неща и са се оформяли в един генерален смисъл. Той беше за мен геният в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, защото такова му е изкуството на него. Трябваше да измисля смисъл за поне 50 души около него, най-малко. За да ги мотивира да направят едно представление, а то пък да мотивира още няколко хиляди души. Много ми се иска да продължа неговия смисъл", казва Андрей. И завършва: "Въпреки всичко, той казваше  - аз имах прекрасен живот, аз живях щастливо"…

*Материалът е публикуван на въпреки.com.

**Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив

Споделяне
Още от Общество