Отношенията на САЩ и Великобритания със страните от Близкия изток няма да се подобрят в рамките на едно поколение

Докато течаха последните седмици на злощастната дипломация на ООН и първите часове на войната, една част от света бе потънала в тягостно мълчание. Колеблив и разделен, арабският свят изчакваше удобен момент. Сега арабските страни звучат по-решително и думите им са първото предупреждение за новия регионален климат, с който САЩ и Великобритания ще се сблъскат след края на конфликта.

"Когато свърши, ако въобще свърши, тази война ще има ужасни последици", бяха зловещите думи на египетският президент Хосни Мубарак. "Вместо да имаме един Бин Ладен, ще имаме сто Бин Ладеновци," каза той вчера. Г-н Мубарак е един от по-умерените арабски лидери.

От Сирия до Индонезия, от Западния бряг до Мароко и обратно до Ирак предупрежденията се множат. Иракският режим заплашва с повече самоубийствени атаки срещу съюзническите сили като интегрална част от националната му отбранителна стратегия. Египтянин вряза камиона си в група американски войници в Кувейт. Ислямски джихад обяви, че ще увеличи атаките си срещу Израел, за да демонстрира подкрепата си за Ирак.

Улиците и пазарите из целия регион гъмжат от хора. Почти всеки ден има демонстрации в Йордания и Египет. Талибаните в Афганистан, победени преди повече от година, започнаха да извършват спорадични атаки. Техният лидер молла Омар, който дълго време мълчеше, призова за джихад срещу американските войски и афганистанците, които работят с тях, а катарската телевизия Ал-Джазира излъчва 24 часа в денонощието репортажи от зоната на войната, които са по-изразителни, по-културно достъпни и с по-малко извинителен тон, от който и да е репортаж на Би Би Си или Си Ен Ен.

Американски служители смятат, че съюзническите сили, които нападнаха Ирак, са можели да бъдат по-многобройни от тези, които се биха във войната в Персийския залив преди 12 години. Сега се усеща острата липса на арабските страни, които подкрепиха войната тогава. Тези, които подкрепят т.нар. коалиция, като Йордания и Саудитска Арабия, го правят по най-дискретен начин. Сред най-предсказуемите последици от тяхното участие е те да засилят консервативните и теократични елементи за сметка на така на речените демократичните реформи, на които те се надяват, както смятат САЩ и Великобритания.

Всички предзнаменования сочат, че г-н Мубарак е прав. Когато войната свърши, последиците наистина ще бъдат катастрофални. Трудно можем да си представим как отношенията на САЩ и Великобритания със страните от региона могат да се подобрят, докато сме живи.

Два наивни опита бяха направени в началото да се поправят щетите. Нашите правителства пламенно обещаха, че водят война не срещу иракския народ, а само срещу тираничния управник, който самите иракчани мразят. Ние нямаше да бъдем завоеватели, а освободители. И тъй като нашите правителства смятаха, че водят война от името на иракския народ, те обещаха също да намалят цивилните жертви.

Ако Саддам Хюсеин и неговата партия Баас бяха "обезглавени" при първите въздушни атаки, тези водещи принципи нямаше сега да звучат толкова безпочвено и дори лицемерно. Тогава можеше да има поне малък шанс съюзническите сили да бъдат посрещнати като освободители, както те самите се надяваха. Неудобната действителност обаче, е че след по-малко от две седмици на военни действия съюзническите сили се възприемат в региона като нашественици, а иракският деспотичен президент - като патриот.

Този обрат е потенциално най-голямата и най-дълготрайна загуба в тази война, чиято чудовищност е поне частично разбрана в Лондон, а във Вашингтон, както изглежда, съвсем не е. Войната може да не е идеалното време да градиш планове как да спечелиш обратно приятели и да повлияеш на хората. Има обаче добра причина да не отдалечаваш още повече от себе си онези, чието приятелство може да ти потрябва през неизбежно трудния следвоенен период. Твърде публичните упреци, които Вашингтон отправи към Сирия и Иран, могат да се обърнат срещу самия него. Вашингтон обвини Сирия, че подкрепя военните усилия на Саддам Хюсеин, а Иран - че се стреми да притежава собствени незаконни оръжия. И двете страни отговориха с гневни опровержения. Това, че американските изявления бяха направени на прием за американски евреи, само показа на арабския свят на кого засвидетелстват САЩ своята преданост.

Подходът на г-н Блеър бе като цяло по-деликатен и с поглед към бъдещето. Министри са насърчавани да се появяват по телевизия Ал-Джазира и други арабски станции. Правителството разбира важността на наличието на диалог както у дома, така и в чужбина. Г-н Блеър разбира също, че една от пречките за диалог с арабския свят е нерешеният палестински въпрос. Като призовава във всеки удобен момент за официалното обявяване на "пътна карта" за близкоизточния мирен процес, г-н Блеър поне сигнализира, че е наясно с арабските приоритети.

Но той е изправен пред главоблъсканица. Блеър очевидно е раздразнен, че все още не е успял да спечели аргументи за войната у дома, а как тогава ще ги спечели в чужбина? Още повече че усилията му да покаже, че може да има и друга страна на спора, са постоянно осуетявани от непохватния и невеж подход на Вашингтон. Колкото повече време минава до отстраняването на Саддам Хюсеин и колкото повече се бият отчаяните иракчани за своята родина, ако не и за режима, толкова по-малко вероятно е да удържи принципът за избягване на цивилните жертви. А усилията на г-н Блеър да покаже безпристрастност към Ирак и Близкия изток не срещат желание от страна на г-н Буш. "Пътната карта" все още не е обявена официално.

Войната ще бъде спечелена. Типично американската решимост на г-н Буш обезпечи победата, но цената, измерена в арабско недоволство и глобална несигурност, може да се окаже значително по-голяма и от най-големите опасения на г-н Мубарак.

По БТА