Първанов даде заден ход за Ирак

Президентът Първанов даде мощно на заден ход от предварително заявената си позиция против участието на България в оглавяваната от САЩ коалиция за свалянето на Саддам Хюсеин.

На 15 април той заяви: "Като част от воюващата коалиция България има своите ангажименти в Ирак и е съвсем естествено българският контингент да бъде изпратен там".

На 20 март - денят, когато войната започна - президентът обяви: "България трябваше да стои до край на позицията си за легитимност по разоръжаването на Ирак и от тази гледна точка да заяви, че не може да споделя политическата отговорност на една война без санкцията на ООН".

Двайсет и пет дни бяха нужни на миротвореца Първанов, за да заяви убедено, че България е част от воюващата коалиция и има своите ангажименти в Ирак.

Сега, когато войната е към своя край и световните телевизии показват как освободеното от страха си иракско население на Ирак приветства американските сили, Първанов изпадна в изключително неловка ситуация. Както впрочем и лидерите на Русия, Франция и Германия, чиито антивоенен патос българският президент безрезервно сподели. Може би в момента това е и неговата утеха - че

не е сам в кьошето на лузърите,

които правят отчаяни опити за реабилитиране политическото си влияние след войната в Ирак.

В действителност Първанов трябва да се е притеснил още в първите дни на войната, когато стана ясно, че дори Путин вече завиваше към Вашингтон и се кълнеше, че заради Саддам няма да си разваля отношенията с Америка.

Проблемът обаче е, че Първанов съвсем не е лидер от величината на гореизброените и едва ли някоя световна столица го слага в сметките си, когато мисли за евентуално затопляне на отношенията след войната. А и той направи всичко, за да не влиза в тези сметки.

Хубавото е, че България не пострада от позицията на своя държавен глава, който сам се постави в ролята на аутсайдер и загуби мача още преди той да е започнал.

Покрай решаващата за бъдещето на България криза в Ирак стана ясно, че от президента нищо не зависи. Не защото няма толкова пълномощия, колкото правителството, а защото сам се делегитимира като държавен глава и просто нямаше какво да каже и какво да защити.

Той произнесе своята "разгромна" реч пред парламента и нацията, когато войната вече беше факт, когато българският парламент без нито един глас "против" вече беше одобрил американското искане за участие в операцията. Когато България де факто беше включена в списъка на коалицията заедно с още 50 държави. Е, като българчета опитахме един евтин номер със скатаване от списъчния състав на коалицията (в името на мира между "Дондуков" 1 и "Дондуков" 2), но след като се вдигна шум, като един възпитан човек премиерът отново ни върна в списъка.

Вероятно президентът и партията му са залагали прекалено много на антивоенната и антиамериканската карта, за да печелят обществено доверие за себе си. Доста жалък трик, и

падането на рейтинга и на БСП, и на самия Първанов

са само едно потвърждение.

Така, в края на войната, рекапитулацията на БСП и нейния президент не е оптимистична. Остана им една Елена Йончева, която съвестно предаваше от Багдад думите на министъра на информацията на Саддам. На същия Саддам, който получи от Тодор Живков орден "Стара планина". Сега БСП и Първанов развяват Елена като знаме и верую, което да компенсира цялото им безсилие и безсмисленост в периода на кризата. Затова те отчаяно се нуждаят от един орден "Стара планина" за Елена Йончева, който на символно равнище да покаже, че победата може да е на САЩ, но тук, в България, тия номера не минават...