Пет леки пиеси

Политическото време тече безмилостно бързо и за по-малко от седмица петимата отпаднали кандидат-президенти вече са забравени (като изключим, разбира се, проявите на злорада загриженост към десния). Тук искам да ви ги припомня, но не за да правя “вечерна проверка на геройски загиналите” още в първия тур. А защото чрез възприетия образ (чисто имиджово) всеки от тях, съзнателно или зад собствения си гръб, лансираше някаква теза. Така, че сега държим в ръце пет тези, за които знаем, че днес у нас не вървят. Мисля си, че в деня за размисъл те могат да ни помогнат, когато ще решаваме коя е тезата, която върви. И има ли въобще такава.

Неделчо Беронов

Той беше тест дали можеш да влезеш в политиката без да си минал през нея. Идеята не изглеждаше толкова парадоксална, като се имаше предвид състоянието на десните партии, а и на политическия елит като цяло. И съответно очаквания протестен вот.

И Беронов със завидно хладнокръвие остана далеч от политиците, казваше: аз не съм от тях – и с отнесената си риториката (така и не проговори на политически език), и с пестеливата си кампанията (най-малкото по време), и с алтернативната си биографията (поне по възраст). Приличаше много повече на собствения си плакат (естетски, с отчетливо западно-европейско излъчване), отколкото на конкурентите си.

Принадлежеше на една по-добра реалност, до която обаче не беше ясно как се стига. Имиджмейкърите му продаваха на нашия креслив политически пазар “бутиков образ”, ценно антиките, което малцина можеха да си позволят.

Георги Марков

Той градеше предизборния си образ върху идеята за завръщането в политиката. Като персанолна амбиция – след десет годишния анкракт в независимата (поне по условие) съдебна власт. Но и по-общо – като реминисценция на отминалите славни времена, на площадната любов от пръв поглед. Така през 2006-та гастролира в ролята син призрак, слязъл от тавана, за да плаши новите играчи.

Затова и сладките спомени, вместо в ритъма на “О, спомняте ли си, госпожо”, го настройваха в този на военния марш. Разиграваше някакъв балкански латиноамерикански типаж на смел полковник без пагони и армия, готов да прегази дори закона. Гротеската на образа му се допълваше от сянката на ДС в традициите на нямото кино. Марков бе агента, за когото всички знаят, че се крие зад вестника, но той се прави, че не знае, че те знаят.

Петър Берон

С присъствието си на тези избори настояваше: от българската политика отпадане няма. Каквито и провали да си преживял (от първия му – като председател на СДС, до последния му – като член на “Атака”). Няма как обаче те да не оставят следи върху публичния ти образ и да смесят (при Берон в пропорция 1:2) гузност с оскърбление. В смисъл: ще ви простя, само ако и вие ми простите (с вота си). Макар сам най-добре да си знае (без да го крие), че това е невъзможно. Просто идва следващият провал, повод за следващи участия на “олимпийски принцип”. Но пък получава поредния шанс да съобщи с приятно френско “р” загрижеността си за нацията на самата нация, вместо в кварталното кафене, където е естественото му място. И така рано или късно да се премести от природно-научния музей (чийто дългогодишен директор е) в историческия.

Григор Велев

И той като Берон изглеждаше, че се явява на избори заради излишък на свободно време. Но като че ли имаше и нещо, което надмогваше персоналните му амбиции и разочарования: да докаже, че национализмът може да е рационален, да стъпва на “научна основа”. Последното засилваше излъчването му на научен сътрудник от институтите по времето на соца, в чиито кабинети задължително имаше фикуси. И именно фикусът се превърна за Велев в централна метафора – на бездействието и бюрокрацията. Но той остроумно успя с предизборния си клип да го пробута на Първанов. През това време обаче, без да успее да извика дори: “Дръжте крадеца!”, самият национализъм му беше откраднат от Сидеров на “не научна основа”.

Любен Петров

Създаваше впечатление за генерал, на когото още не са казали, че Варшавският договор се е разпаднал. И той атакува от ляво левия вот. Разминаването във времената, заедно с военната строгост в поведението, от само себе изграждаше образа му в духа на предизборна “комедия от грешки”. И оставяше подозрение, че участва в “бойните действия” главно, за да увеселява армията на същинския ляв кандидат. Например, с изпълнение на някакъв червен вариант на “Лили Марлен”. Ако не негово собствено, то поне на вицепрезидентката му Нели Топалова, която се прослави с още артистичните си постижения на политическата сцена.