Планът на Буш е нереалистичен

В дългоочакваната си реч за Близкия изток президентът Джордж У. Буш начерта американската политика ясно и просто. Палестинците трябва да започнат да се реформират. Докато те се реформират, израелците ще прилагат изключително сурови мерки за самозащита. Докато не приключат с реформите всички трудни политически въпроси като границитe, Ерусалим и бежанците отиват на заден план. Ако палестинците се реформират може да бъде изготвено трайно решение до три години.

Междувременно ролята на САЩ и останалите е да предоставят финансова и техническа помощ и може би да препоръчат формула за две държави, но без да се ангажират по никакъв друг начин. Това не е особено привлекателно предложение за онези, които смятат, че е отминало времето на поетапните решения, и които искат много по-голяма заангажираност на американското и международното ръководство, много по-ясна политическа карта и повече реализъм за това какво може да се очаква от палестинците, ако тези две неща липсват.

Някои въпроси, останали без отговор, напират и рано или късно Буш ще трябва да попълни ключовите празни полета със съдържание и форма.

Първият въпрос е: Какво ще накара палестинците да осъществят необходимата реформа? От тях се очаква да променят лидерството си, да преустроят институциите си и да започнат да изграждат демокрация с пазарна икономика - всичко това с помощта на арабските държави, които не се отличават с нищо от гореспоменатото, и във време, когато израелската сурова военна окупация продължава.

И в замяна на какво?

Като начало съществува идеята за условна палестинска държава - без дефинирани граници, без столица и фундаментални атрибути на суверинитет. След това идва перспективата за подновяване на преговорите между израелци и палестинци, но почти без никаква насока до какво ще доведат тези преговори. Няма никакво принципно предложение за трета страна, която да намали риска от задънена улица при подобни преговори.

Един призив за смяна на управляващите, без той да бъде придружен от никакви сериозни обещания, няма да даде на палестинците никакъв съществен импулс да приложат необходимите структурни и свързани със сигурността реформи. И това няма да засили, а по-скоро ще подкопае нарастващите призиви в палестинското общество за вътрешни промени и край на терористичните атаки срещу израелски граждани.

Вторият въпрос е: Какво ще стане ако под строго международно наблюдение и в условия на изключителна изборна прозрачност палестинците наистина успеят, а това е напълно възможно, да донесат широка победа на Ясер Арафат като действащ /не просто символичен/ държавен глава?

Белият дом загатна, че това не би било достатъчно. Разбира се едно ново, умерено и по-малко компрометирано палестинско ръководство ще бъде от полза за напредък на мирните преговори. Но докато американската политика обвързва този напредък с условие не само за структурни промени, а и за издигане на определени хора, тя няма да успее.

Третият и най-сериозен въпрос е: Какво ще стане, ако насилието продължи и дори се засили? Приказките за ново ръководство, за свободни и отворени пазари, за законност и образцова демокрация са нещо хубаво. Около тях обаче витае един нереалистичен дух, тъй като всеки ден биват убивани и осакатявани израелци и палестинци - жертва на убийствената логика на един конфликт, който самите страни не могат да разрешат. До кога именно Съединените щати ще наблюдават това отстрани?

Въпросът не е дали палестинското насилие трябва да бъде приветствано. Разбира се, че не трябва. Единственият въпрос е дали американската политика в настоящия си вид може да бъде ефективна. Миналото и логиката показват, че не може.

Трагичното е, че съществува реалистичен алтернативен изход от кръвопролитията. Мнозинство от израелци и палестинци изглежда е готово да приеме окончателно мирно споразумение, което да удовлетвори основните искания на двете страни. То се основава на създаването на две държави на базата на границите от юни 1967 година с взаимни уточнявания; две столици в Ерусалим; немилитаризирана палестинска държава и решение на бежанския проблем, което не включва връщане в Израел.

Подобно споразумение трябва да се основава също на сериозно многонационално и цивилно присъствие, което да подсигури неговото прилагане и да успокои справедливите израелски опасения за вида на палестинската държава. Но днес това решение не може да бъде постигнато самостоятелно от двете страни. Липсата на политическа воля и на политическа способност преграждат пътя.

САЩ могат да си позволят лукса да изчакат появата на хипотетична демократична държава, управлявана от хипотетични палестински лидери, но не и израелският и палестинският народ, които живеят тук и сега.

Скоро Буш трябва да произнесе друга реч, с която не просто да предположи бъдещето, а да предложи практически план за него.

Все още не е прекалено късно.

* Гарет Еванс е председател, а Робърт Мали е програмен директор за Близкия изток от неправителствената организация Международна кризисна група.

По БТА