Политическо земетресение

Всички очакваха един разпилян първи тур, дотолкова французите изглеждаха нерешителни, разочаровани и недоволни от началото на кампанията за президентските избори.

В действителност истинско земетресение разтърси политическата сцена: Лионел Жоспен е разгромен и се оттегля от политическия живот, което във Франция е нещо твърде рядко, за да бъде приветствано; Жан-Мари льо Пен предизвиква значителна изненада с класирането си за втория тур с над 17 процента от гласовете; и накрая Жак Ширак, въпреки доста слабите резултати за досегашен президент (20 процента) изглежда в добра позиция да спечели на 5 май.

Свидетели сме на тревожен протестен вот срещу политиката и управляващите партии. Неуспехът на Лионел Жоспен става още по-жесток от факта, че никога досега министър-председател не се е ползвал в продължение на пет години от толково силно и постоянно доверие на общественото мнение.

Три причини обясняват този провал. На първо място, и това е негава лична вина, той имаше колеблива кампания- първоначално ориентирана към центъра, после рязко ориентирана на ляво заради високите приедварителни резултати на троцкистите. Кампанията му беше освен това първо беше много агресивна към Ширак, а после изглеждаше парализирана.

На второ място, кандидатът на социалистите очевидно пострада от конкуренцията на крайната левица. Като цяло, всички леви партии получиха 44 процента от гласовете, т.е. колкото на парламентарните избори от 1997 г. и 7 пункта повече от президентските през 1995 година. Но вътре в този конгломерат крайната левица е тази, която печели точки, с рекорден резултат от над 11 процента за тримата троцкистки кандидати, за сметка на управляващата от 5 години левица. Но с по-малко от 33 процента от гласовете петимата кандидати на левицата бележат спад от 9 пункта в сравнение с парламентарните избори от 1997 г. и се връщат на равнището от 1995 година.

И на трето място, Лионел Жоспен пострада най-вече от разпръсването на партньорите от левицата, които той успя да събере през 1997 г., за да постигне победа. През 1995 г. кандидатът-социалист получи две трети от гласовете на левицата, изпреварвайки комуниста Робер Ю (8,6 процента) и лидера на Зелените Доминик Войне (3,3 процента). На 21 април той постигна едва половината от предишните си резултати: скромният напредък на Зелените не компенсира историческия провал на ФКП, а дисидентството на Жан-Пиер Шевенман и отделянето на кандидата на левите радикали г-жа Кристиан Тобира довършиха срутването на Жоспен.

Провалът на левицата разчисти пътя на Жан-Мари льо Пен.

За първи път в историята на Републиката и като аномалия в големите европейски страни крайната десница се очертава като втора политическа сила в страната. Социологическите анкети преди изборите сочеха за постоянно нарастване на популярността на председателя на Националния фронт. Но самият той беше един от малкото, които сериозно вярваха в шансовете му да стигне до втори тур.

От три години отцепването на Брюно Мегре осъди ФН на стагнация, дори на електорален упадък: двамата кандидати от крайната десница събраха едва 10 процента от гласовете на изборите за европарламент през 1999 година.

Днес присъстваме на обратното явление. Льо Пен реализира най-добрия си резултат на президентски избори, получавайки два пункта повече в сравнение с това, което изглеждаше като апогея му през 1995 г. и три пункта повече спрямо постижението си от 1988 година. Но подкрепата на гласовете, които бяха дадени за Мегре, издига до 20 процента равнището на крайната десница. Ще трябва щателно да се анализира естеството на този вот за крайната десница, който според първите анкети е бил масов сред младежите и в старите работнически райони. Но още отсега е ясно, че лидерът на крайната десница е демонстрирал повече от всякога способността си да въплъщава безпокойствата и страховете на днешния ден.

Стана съвсем явно, че десницата, като започнем от Жак Ширак, наложи несигурността като главна тема на предизборната кампания, което ставаше толкова по-лесно, колкото избирателите се дразнеха от предричаният дуел между настоящите президент и премиер.

В края на смайващият първи тур, ето че Жак Ширак е в силна позиция, за да спечели един втори пет-годишен мандат, тъй като повечето лидери на левицата, макар и с огромно огорчение, вече призоваха да се гласува за него, за да се прегради пътя на Льо Пен.

Всичко свидетелства обаче, че държавният глава е в крайно посредствена политическа позиция. Със по-малко от 20 процента от гласовете на избирателите, както и през 1988 и през 1995, той регистрира най-лошия резултат на действащ президент. Валери Жискар д'Естен, който загуби през 1981, имаше над 28 процента от гласовете на първи тур, а Фронсоа Митеран беше преизбран през 1988 с над 34 процента от гласовете.

Ако Ширак има голям шанс да бъде преизбран след 15 дена, той няма да го дължи нито на равносметката от мандата си, нито на програмата си, а още по-малко на някаква динамика, която да е възбудил на първия тур.

Той ще бъде преизбран само поради липса на по-добро, което го поставя за в бъдеще, в една изключително нистабилна ситуация.

Както вече беше показано през 1997 крайната десница има възможност да разбърка картите на парламентарните избори и Ширак по никой начин не може да е сигурен, че ще има преди началото на лятото възможността да управлява.

Изборите на всички отрицания

Този първи тур на президентските избори изглежда като вот на всякакво отхвърляне. Отхвърляне на самите избори, защото на тях беше регистрирана рекордно ниска избирателна активност, потвърждаваща електоралният отлив от последните няколко години. Близо 28 процента от избирателите не отидоха да гласуват (т.е. 5-6 пункта повече от 1995 г. и 10 пункта повече от 1988 и 1981 г.), да не говорим за белите и невалидните бюлетини.

Отхвърляне на управляващите партии, защото протестният вот е наистина зрелищен. Ако се съберат гласовете, получени от крайната левица (11 процента), крайната десница (20 процента), както и на Жан-Пиер Шевенман и Жан-Сен Жос, които основаха предизборната си кампания на стария популистки лозунг "Разкарайте досегашните", ще се види, че 40 процента от избирателите са се обявили против управляващите партии. Това представлява два пъти по-голям брой в сравнение с 1995 и 1988 година. Ако се сумират негласувалите и този вот срещу управляващите партии, ще се окаже, че близо трима от всеки пет регистрирани избиратели са отхвърлили кандидатите, способни да управляват страната утре. Само тези цифри говорят достатъчно за обстоятелството, че освен провала на левицата, успеха на крайната десница и слабостта на десницата, на тези избори беше изразено едно по-фундаментално и по-тревожно отхвърляне.