Прокуратурата - самостоятелен играч в политиката

Прокуратурата става вредна за обществото в България след като в противоречие с Конституцията се превърна в сериозен, военизиран, властови център - самостоятелен играч на политическата сцена и активен участник в срамните политически пазарлъци, бележещи опасната деморализация на българските институции и държавност. Последно доказателство за проблема, който създава тази институция, е широкомащабната акция на полицията от 21 юли 2004 г., когато бяха запечатани около 250 храма, намиращи се под юрисдикцията на Светия Синод на Българската Православна Църква (БПЦ) с наместник - председател Софийския митрополит Инокентий. Оказа се, че действията на полицията се основават на постановления на съответните окръжни прокурори, които разпореждат "оказване на съдействие" на БПЦ, като се осигури достъп на "легитимния свещенослужител" до съответния храм.

Наблюдаващият прокурор за София обясни от телевизионния екран, че постановленията са издадени на безспорно законово основание - Законът за вероизповеданията, който в своя Параграф трети от Преходните и заключителни разпоредби постановява законова забрана "отделилите се от регистрирана религиозна институция лица да ползуват нейното име и да се разпореждат с имуществото ѝ".

Отново чрез телевизията прокурор от Върховна касационна прокуратура поясни, че след като новият закон легитимира Максим за български патриарх, издаването на въпросното постановление е на законово основание. Мотивите на прокурорското постановление са следните: цитираният Параграф трети от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за вероизповеданията; определение на Софийски градски съд по фирмено дело, с което е отказано вписването на Инокентий като Наместник - председател на Светия Синод и Софийски Митрополит, както и изпратените нотариални покани до отстранените свещеници от ръководството на БПЦ.

Изложената мотивировка на градските прокурори е меко казано неадекватна. Те издават или стряскаща некомпетентност, или озадачаваща недобросъвестност, или наличието на специфична комбинация от двете. Както и поставят отново със страшна сила въпроса що е това българска прокуратура и има ли тя (с днешните си характеристики) място в България. Разбира се, правя изричната уговорка, че в Прокуратурата има съвестни и професионално действуващи служители, но дейността на институцията като цяло страда от недостатъци, поставящи на съмнение дори минималната ѝ полезност за обществото.

На първо място, Законът за вероизповеданията не може да бъде никакво основание за издаването на коментираните постановления. Той не легитимира никой, в това число и дядо Максим, като законен глава на БПЦ. Член 10 от закона постановява, че "Българска православна църква ………. под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски".

По какъв начин споменатите прокурори правят извода, че Патриарх е именно Максим, при положение, че в правния мир не съществува какъвто и да е правен акт в подкрепа на тази теза не е ясно. Както и преди приемането на Закона за вероизповеданията, така и днес, спорът е кой именно е главата на БПЦ и има ли законно избран патриарх. От друга страна, цитираният законов текст е буквално пренесен от чл.1 на Устава на БПЦ, който и преди приемането на новия закон е бил действуващо право. Т.е. Законът за вероизповеданията не променя по никакъв начин ситуацията около представителството на Църквата в сравнение с предишната нормативна уредба. Да се твърди, че чл.10 на Закона за вероизповеданията легитимира Максим като българският патриарх, означава да приемем, че чл.92 от Конституцията, определящ Президента като държавен глава, сочи за такъв именно Георги Първанов.

Следващият аргумент - цитираният Параграф трети от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за вероизповеданията - също не води до изводите, които двамата (а явно и всички останали) прокурори правят. Кои са легитимните представители на религиозната институция, кои са тези, които са се отделили - точно това е същността на продължаващия 14 години спор, който не може да бъде разрешен от Прокуратурата, а единствено от съда. И още нещо, което на фона на изложеното дотук е "дребен детайл". Съгласно чл. 10, във вр. с Параграф 2, ал.3 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за вероизповеданията, БПЦ е единственото вероизповедание, което е изключено от общия регистрационен режим. Т.е. - избраният от представителите на СГП Параграф 3-ти се отнася за всяко едно вероизповедание (религиозна институция), но не и за БПЦ!

Позоваването пък на определението на Фирмено отделение на Софийски градски съд, което е отказало регистрацията на Инокентий като Наместник - председател на Светия Синод и Софийски митрополит, напомня единствено народната поговорка за водата и деветте кладенци. Определенията на който и да е съд (включително на фирмените отделения на окръжните съдилища) не се ползват с т. нар. "сила на присъдено нещо", т.е. - със задължителна юридическа сила. Още повече, че част от аргументацията за отказа на съда е споделянето от него, че ръководството на БПЦ не се регистрира в съда и че липсват определени документи. Най-малкото странно е обаче, че никой от прокурорите не коментира факта, че приетият от тях за легитимен Патриарх Максим дори не е подавал заявление до съда!

Позоваването на нотариалните покани не подлежи на коментар. Неизвестно защо постановлението цитира само тези, отправени от Максим до Инокентий, но не и тези от Инокентий до Максим. Все пак и двете представляват единствено документиране на позициите на страни по един правен спор.

И двамата прокурори обясниха, че в случая се касае за "очевидно самоуправство", което заплашва правата на вярващите от БПЦ да упражняват правата си. Затова случаят се квалифицира като бърз и неотложен, което налага намесата на Прокуратурата. И студент по право знае, че самоуправството е свързано с нарушаване на съществуващото статукво не по определения от закона ред. В случая обаче именно актът на Прокуратурата е този, който променя съществуващото от години статукво. Ако приемем, че случаят е бърз и неотложен, излиза, че той е бил такъв от началото на 2003 г., откакто действува Законът за вероизповеданията.

Струва ни се, че година и половина е прекалено дълъг срок за вземане на прокурорско решение по спешен случай с голяма степен на обществена опасност. А логиката на магистратите поразително напомня за начина, по който Евангелието се чете от най-отрицателния персонаж в него. Тъжният извод е, че без морал и респект пред истината и справедливостта (които са в основата и на правото) може да се направи всякакво тълкуване на който и да ясен законов текст.

На представителите на Софийска градска прокуратура е убягнал и не особено сложния извод, че Българската Православна Църква и което и да е от местните ѝ поделения (храмовете) са отделни юридически лица. Разбира се, съгласно Устава на БПЦ висшестоящите архиереи имат възможността да предизвикат промени в съответните настоятелства, но едва след осъществяване на предвидената в самия устав процедура.

Странно е и подминаването на факта, че всички визирани в прокурорските постановления храмове в София имат регистрация по чл.19 от Закона за вероизповеданията в Столична община.

Може би Прокуратурата смята, че по времето на юридическата им битка с кмета на София те не са длъжни да се съобразяват с актовете, които същият е подписал. Не са ни известни подробности от прокурорските постановления на Окръжна прокуратура - Благоевград, но храмовете към Синода на Митрополит Инокентий в Неврокопска епархия притежават и съдебна регистрация от 2003 г. в Благоевградски окръжен съд. И двата посочени вида регистрация представляват охранителен акт (на съд и на административен орган, действуващ като особена юрисдикция), обстоятелствата в който се считат за законни до опровергаването им в специално исково (съдебно) производство.

Но явно Прокуратурата е над подобни "детайли". В постановлението дори не личи въпросите за наличието на регистрации, за разпоредбите на устава или за каквито и да е аргументи на потърпевшата страна, да са представлявали интерес за решаващите прокурори. Като резултат - от храмовете са изхвърлени хората, които са регистрирани като техни законни представители! Какво следва обаче, когато Прокуратурата не зачита актовете на съда и на изпълнителната власт, които са породили своите последици /и не са отменяни!/. Какво ще последва, когато Полицията започне да не зачита актовете на съда и Прокуратурата? Не остава ли единствено възможността "да дойдат танковете"?

Честно казано, дори не мисля, че прокуратурата има ресурса да вникне задълбочено в една сложна гражданско-правна материя като коментираната (справка - в случаите с оспорените приватизационни процедури, делата срещу кмета Софиянски за сключени сделки и др.) В случая дори не се е опитала да го направи. Всъщност това наистина не е нейна работа.

Всичко това показва едно обидно за българското правосъдие и за всички нас ниво на системата, която по закон е призвана да ни брани от престъпността и да следи за спазването на закона. Едно ниво на професионализъм и морал, което отдавна не е частен или само институционален проблем. В проблем се превръща самата Прокуратура, която, в противоречие с Конституцията, се е превърнала в сериозен, военизиран, властови център - самостоятелен играч на политическата сцена и активен участник в срамните политически пазарлъци, бележещи опасната деморализация на българските институции и държавност. При това положение е вредна за обществото илюзия да продължава да се надява, че Прокуратурата (в този си вид и при тези механизми на ръководство) може (и иска) да върши това, което наистина е нейната работа - борбата с престъпността.

Силни думи. Може би. Но считам, че е въпрос на самоуважение и на здрав разум (а вече и на инстинкт за самосъхранение) да започнем да наричаме нещата с истинските им имена. В противен случай може би утре ще бъде постановено запечатването на джамията в центъра на София след нотариална покана на фаворита на управляващото мнозинство за главен мюфтия, или пък насилственото обединяване на многобройните евангелски църкви под патронажа на най-многобройната (нали всички са евангелисти). Поне е сигурно, че за сбъдването и на тези перспективи има подходящи изпълнители.

*Адвокат Иван Груйкин е председател на "Българско правно дружество"