Симеон или за звука от плясване с една ръка

Беше, доколкото си спомням, през април 2001г. - един от онези слънчеви дни, които усилват по контраст безпричинната тъга, болката от общото несъвършенство и жаждата за чудо. През този сезон сладката мъка на българският преход създава чувство за безкрайност и разполага съзерцателно. Ако случайно нямаш цар, ще трябва да си го измислиш.

На паметната политическа ливада бяха издърпали насилствено с нещо като кука (що за представа?) или другояче - царица Маргарита ,окъпана в слънчева светлина и както ми се струва, в срам. Стоеше кротка и обречена - посветена до болка в сюблимната нелепост на нейния Пропъден спътник - семейният визионер, човекът с прагматични свойства на душата. Някъде отзад, ако се не лъжа името на човека отзад беше Иванов - джентълмен, с лоялно излъчване и подбалканска аура, в частния случай по всичко личеше - импресарио на този хепънинг. Баща му или дядо му със сигурност е служил при някое от Величествата - като придворен секретар, кожар, метеоролог или розенкройцер по източен обряд (?). Такива на Запад, "в странство", развиват успешен бизнес със свещички срещу "висока температура и вътрешно треперене", познават някого от Ранд корпорейшън и казват, че не трябва да има никакви данъци за срок от 108 дни. Образ на спасителната компетентност и връзка на разкъсаните времена. Един вид миналото се завръща, но този път от бъдещето. С полет от летище Хийтроу. Съвсем встрани, но плътно, "на къса верижка" - ДС под формата на секретарка или друго нещо под някаква форма, но кой да помни всички им форми...

И това нещо седна на министър - председателския стол.

Много наши хора нямат нищо против глупавите работи, смотаното ги развеселява, прилича им на родно и пропъжда скуката, интимно свързана с душевната безцелност... Всичко неуместно и въвличащо другите по деградиращ начин им се струва проява на човечност, весела фира на живите и даже нещо като бодър пиниз за мъже. Слави. Теглят ги естествените работи, виталните безочия, дискурсът "що не си...". Загадка е все пак, как това хитровато същество, човече на дребните сметки, се окачи на тази въдица с толкова еуфория и разбира се, с отмъстителното "цвръц" по адрес на "християндемократите" от предишното правителство. "Защото се бяха нагушили" -беше присъдата. Бяха.

Не се досетиха, обаче, че този цар е самата четвърта стихия - въздух под дозирано налягане, мобилизиран от Държавна сигурност и от собствената си подбуда за фамилни компенсации и прозаична печалба - на онзи етап с неясни очертания, но със сигурност предвкусвана. Самият цар им даде верни знаци - подкани ги да поверят съдбата си на Луджев и Доган. И на Павлов в това число - царство му небесно. Не беше ли достатъчно за средно укрепналия разум? Не беше, види се. Хронично слаби физиогномисти сме изглежда, лишени от дар за различаване. Уж ученолюбиви, а всъщност глупави в разгадаването. Ето какво казва Жозеф дьо Местр - проницателен французин, за този дар на различаване и как се придобива: "Една от любимите ми тези е, че честният човек нерядко бива предизвестяван от едно вътрешно чувство за лъжливостта или за неистинността на някои твърдения, преди още да ги е огледал - често преди дори да е направил необходимите проучвания, за да ги изследва с вещина..." Означава, че се придобива с чест и се губи с безчестие, това правило на социалната ориентация. Така се придобива и така се губи.

За около две години това царствено връхлитане, снабдено с портативна мистика за масова умствена деградация се свлече до нещо откровено пошло, помежду си скарано и политически вредно. Харизмата лъсна като порцеланово цукало. С малко къна. Ювенилният авангард на царската администрация - знаменитите юпита, на чиято свежест толкова разчитаха, се разлигавиха напоследък обществено, свършиха откровени глупости и по силата на лошо ускорение, почнаха да послъгват по безочлив начин. Не били на яхта, а на палуба. И не с Доктора, а с друго джипи, поради регламента на здравната осигуровка. Нима. От известно време ходят в телевизионните предавания патетично разядосани, с разкъсани съвести и говорят с недомлъвки за война на министерствата. Гади им се театрално от всяка непочтеност. На всичко отгоре по лицата им е изписан някакъв глупав нарцистичен триумф, детска грандиозност и преигран хашлашки устрем. Особено върху лицата на елитарните момчета от тъй нареченото Ново време. Театърът им трудно се понася. Съгласно методологията на Жозеф дьо Местър (вж.по-горе) лъжат съсредоточено, обзети от интимна паника и в опит за самовнушение, че всичко им е безразлично. Но не е. Приличат на развалени деца.

Да си ходят, следователно.

Първият етап на историческата среща между Величеството и неговия народ протече под знака на стихийната възхита, на масовото изумление. Всички улици бяха за кратко задръстени от друсани българи, обзети от провиденциални чувства, със зеници разширени от внезапната историческа радост. За кратко, оживя класическото суеверие, че цялото небе е българин (Стоичков). После се разбра, че става дума само за озоновата дупка. После се разбира.

След парламентарните избори от 2001 г. дойде по-трезвият рефрен: "направихме каквото можахме, кротко с чувствата, Енигмата е на ход". Междувременно, избуя фолклор за марокански крале, внезапен ретур на иракския дълг и мотики с миниатюрни карбуратори за безмускулно копаене (Северна България). И 5000 кеш върху темето на всеки селянин. Понеже Царят е цар, така гласеше масовият силогизъм, той е молепсан със свръхбългарско лукавство, има нюх и ноздри, той е на хитрото хитрото, ще ги облъчи (тях) до закриване на двуполюсните работи в изстрадалото ни отечество. Тях ще облъчи, а нас ще оправи. И ще настъпи хилядолетното постбългарско царство. Гол ционистки плагиат! Междувременно, за благото на нашият народ и светия му синод се налага екзорсизъм, предприет по повод на всички либерални демократи. Милост в границите на разумното. Това е политиката. Високоотговорно, трогателно и стилизирано коварство. Служба за царе. Партиите са подлунни феномени, Царят - слънчево явление. Партиите са пропорционална бутафория от вкиснато българско тесто. Подслон за фльорци. Царското е топла грижа, поименна памет за срещнатото простолюдие, набожност в границите на разума (Кант) и чувство за преврат (Кимон Георгиев). И познава един арабски крал. Царят го познава.

Впрочем царя. Този човек е антропологическо откритие, източник на трайно изумление, безпределен kunst (изкуство - от немски). Същински празник на незаинтересованото съзерцание. Готически силует, бяла кост и лунна аура. Амбулантен Ел Греко. Такова не е свървало в България от времето на еди кой си никейски император. Изумително възпитан - етикет от вековете, лека, овладяна раздразнителност. Безсъние, комбинирано с размисъл. Тънка аскетична линия. Подиграха му се солидарно за езиковите навици, но децата им ще знаят повече за постмодерната риторика. Успя да укроти граматиката. Съвсем я смири. Направи си от тишината бодигард и се опакова в безсловесност. Сега е Вътре в поза лотос. Сам с книжата брейди. Тихо.

Монархът ни е в просветление, а ние в какво сме?

Ние сме заровени в материята по причина на белтъчно-зверските си мозъци.

P.S.Тази диагноза, според която сме заровени в материята по белтъчно зверски начин, принадлежи на един шизофренно болен българин, наречен от други шизофренно болни българи - Асенчо бога. Казваше още Асенчо, че освен белтъчно зверски има и светлинни мозъци, но за тази тайна предпочиташе да не говори, а да се усмихва.

*Статията е публикувана във в."Седем"