Стойността на съюзниците на Америка

Доналд Ръмсфелд е човек, който обича да изтъква познанията и разбирането си по европейските въпроси. Всичко опира до времето, когато той бе посланик на САЩ в НАТО в Брюксел - в началото на 70-те години.

Проблемът е, че оттогава са минали 30 години и Европа се е променила. Същото важи за Америка. Изглежда, че тези дни американският министър среща трудности с разбирането на Европа.

Той явно е забравил защо отношението на Германия към всякакви военни "авантюри" извън границите ѝ е пословично колебливо от 1945 г. насам. Господин Ръмсфелд заяви, че предизборната кампания на германския канцлер Герхард Шрьодер е отровила отношенията със САЩ. Той отказа да се срещне и дори да поздрави своя германски колега Петер Щрук на форума на министрите на отбраната на НАТО тези дни във Варшава.

Това бе преднамерен жест на пренебрежение, който трябваше да послужи като послание не само за Шрьодер, но и за новите страни-членки в Централна Европа: ето това е начинът, по който Вашингтон се отнася към голяма страна като Германия, когато тя кривне от правия път. Внимание!

Ръмсфелд е разгневен заради това, че германският канцлер Герхард Шрьодер използва широката съпротива в Германия срещу американска военна операция в Ирак, за да бъде преизбран на изборите в неделя. Все пак би било добре някой да посъветва министъра на отбраната да проучи внимателно как и защо такава тактика помогна на канцлера да запази поста си.

Трябва да бъде ясно, че истинският победител в изборите в Германия не бе Шрьодер. Той почти ги загуби. Героят на деня бе неговият коалиционен партньор Йошка Фишер, лидерът на Зелената партия и външен министър. Неговата добра, старомодна предизборна кампания, при която той кръстосваше страната с автобус, за да се среща с хората, и неговата прагматична политика му спечелиха решаващите места, необходими за победата на управляващата коалиция.

Отчаяното желание на Шрьодер да остане на власт може би го накара да отиде по-далеч, отколкото бе мъдро, в противопоставянето си на Вашингтон. Той използва израза "военна авантюра", за да опише какво може да се случи в Ирак. Но ако този език гневи Ръмсфелд, той е напълно разбираем за германския гласоподавател.

Все пак от европейска гледна точка не може да има никакво съмнение в принципно проамериканската позиция на сегашното германско правителство. През 1968 г. Фишер може и да е бил радикал, но той се преобрази. Той обърна гръб на пацифизма, дълбоко вкоренен в собствената му партия, за да подкрепи американските действия в Косово, и изпрати германски войници да пазят мира на Балканите и в Афганистан. Той е както убеден привърженик на европейската интеграция, така и атлантик. Той е и най-популярният политик в Германия.

През април Фишер отдаде почит на бащата на президента Джордж Буш за ролята му в обединението на Германия. Американското присъствие в Европа било задължително за Германия, заяви той, въпреки факта, че Европейският съюз все повече се превръща в самоуверен, независим играч.

Фишер обаче добави: "Американците и европейците споделят еднакви ценности, но не винаги имат еднакви политически реакции." Това не бивало да се смята за дефект. Но тъй като американците имали склонност да подчертават военната страна на нещата, а европейците - политическата, това понякога водело до неразбирателство и пресилени реакции от двете страни.

Това са мъдри думи. Те се потвърждават от последното проучване на отношението към външната политика от двете страни на Атлантика, осъществено от чикагския Съвет за външни отношения и Фонд Джърмън Маршал. Допитването показа, че американците и европейците като цяло възприемат еднакво заплахите, споделят едни и същи възгледи и една и съща вяра в международното сътрудничество. Но след 11 септември има ясно различие в силата на тяхното усещане за уязвимост. За първи път американците се чувстват по-пряко заплашени от европейците.

Гражданите и от двете страни на Атлантика поставят международния тероризъм в списъка на заплахите, но докато в САЩ привържениците на това становище са 91 процента, в Европа те са едва 65 процента. Най-голяма е разликата между тях по отношение на Китай. Петдесет и шест процента от американците смятат Пекин за заплаха при едва 19 процента в Европа. Другото голямо разделение е по въпроса за Израел. Петдесет и пет процента от гражданите на САЩ определят еврейската държава като приятел, докато само 38 процента в Европа са на това мнение.

Другото изненадващо заключение от проучването е, че американците остават в голямата си част привърженици на мултилатерализма. Те не искат Америка да действа сама в Ирак. Шейсет и пет процента желаят това да стане само с одобрението на ООН. Те подкрепят международните институции. Шейсет и пет процента се обявяват за създаването на Международен наказателен съд, дори и ако се предположи, че срещу американци могат да бъдат отправени скалъпени обвинения.

Факт е, че предпазливостта на европейските политици към едностранни действия срещу Ирак или защитата им на Международния наказателен съд не бяха антиамерикански. Несъгласието с политиката на американското правителство също не е антиамериканизъм. Всъщност може да се окаже, че посочването на клопките е проамерикански подход. За това са добрите съюзници като Германия.

По БТА