Тачър дърпа назад консерваторите

Мумията се завръща. Отново. Това може да звучи плашещо, но подкрепата на баронеса Тачър за Дънкан Смит при избирането на лидер на консерваторите страда от недостиг на елемента напрежение, който откриваме в най-добрите филми на ужасите. Беше само въпрос на време тя да даде благословията си на Дънкан Смит, неин съратник в съпротивата срещу Маастрихт и еврофоб.

Едва ли някой е мислил сериозно, че тя би могла да предпочете Кенет Кларк. В края на краищата Кларк бе един от онези членове на нейния кабинет, които през ноември 1990 г. я посъветваха да подаде оставка като премиер. Според нейните мемоари той направил това "в своя груб стил: искреният приятел".

Във всеки един случай оттогава нататък Кларк трябваше винаги да живее с Проклятието на Гробницата на Мумията. Сега тя е дошла за него.

Като истински приятели на господин Кларк /директор на този вестник/ ние трябва честно да отбележим, че неговият чувствителен и прагматичен подход към Европа се разминава с този на голяма част от членовете на неговата партия.

До такава степен, че както казва лейди Тачър, той би могъл или да разцепи партията, или ако тя избере да го последва, да я изложи на обвинението в цинизъм. Но за нещастие на консерваторите те ще останат разединени по въпроса за Европа независимо от това кой ще стане лидер, каквито са си от много години.

Лейди Тачър би трябвало добре да знае това, тъй като различията по отношение на Европа бяха това, което провокира оставките от нейния кабинет на Майкъл Хезълтайн, Найджъл Лоусън и Джефри Хоув, което фатално подкопа нейното лидерство.

Въпросът за Европа след това доминираше в правителството на Джон Мейджър, не на последно място благодарение на дейността на негови противници като Дънкан Смит. Ако Дънкан Смит стане лидер, много от най-изтъкнатите и популярни личности на партията, включително Кларк биха могли открито да изразят своето недоволство. Това вече се случи по времето на Хейг и отчитайки, че Смит по-скоро казва "никога" за еврото, отколкото "не при следващия парламент", това несъгласие може да бъде изразено дори по-силно и по-мащабно. Както предполага Кларк, Дънкан Смит би бил затворник на лейди Тачър.

Лейди Тачър не е съвсем честна, като уверява, че Кларк "е в спор с мнозинството от членовете на парламента по твърде много въпроси". Наистина, той никога не е би идеолог на свободния пазар, никога "един от нас" за нея.

Но с изключение на Европа Кларк споделя същите виждания като всеки идеологически необремен консерватор. Той не иска да намали данъците на всяка цена и без да се има предвид състоянието на обществените услуги.

Независимо дали се харесва на Тачър или не, тази гледна точка е много по-близко до политическия център /където са гласовете/, отколкото нейните собствени все по-крайни позиции. Доказателството за това се вижда във всяко допитване до общественото мнение.

Лейди Тачър признава, че Кларк е опитен, но добавя, цитирайки нетипично Оскар Уайлд, че "опитът е името, което всеки дава на грешките си". Дори Кларк би могъл да признае, че е допускал грешки, но той би имал право да се чуди дали бившата му шефка не е забравила неговото предизвикателство към профсъюзите, докато той бе нейният министър на здравеопазването-реформатор, без да се споменават постиженията му като един от най-успешните канцлери от войната насам. Това не е задължително причина за консерваторите да гласуват за него, но те би трябвало да се запитат дали в този най-критичен момент в историята на тяхната партия непопулярният и непознат Дънкан Смит е един риск, който те желаят да поемат.

Избирането на погрешния човек може да ги запрати в забвение за десетилетия. Консерваторите, да парафразираме един стар американски политически лозунг, трябва да гласуват, сякаш от тях зависи целият свят.

© Copyright Mediapool