Царят в своя лабиринт

Днес всички очакват Симеон ІІ да стане премиер. И той най-вероятно ще стане. Със сигурност обаче за него това не е истинската цел. Той вероятно иска да е цар, който по стечение на обстоятелствата играе ролята на премиер.Вече няма значение с какви точно намерения се завърна Симеон ІІ през април и какво очакваше да постигне с националното движение, което оглави.

Сега наистина няма друга алтернатива, освен да бъде министър-председател. Дълбоката вътрешна драма на това откритие се чете не само в текста, но и между редовете на нашумялото напоследък интервю на Симеон ІІ пред мадридския вестник Ел Мундо. Както се наложи да обясни самият Симеон ІІ на българската публика, това не е точно интервю, то е разговор с дългогодишен приятел.

"...Не ми остава алтернатива освен да се съглася да бъда министър-председател - нещо, което е страшно и тежко. Но щом трябва да бъде направено за България, дявол да го вземе, ще го направя", казва Симеон ІІ пред своя приятел.

В същото интервю той споменава, че се чувства по-подготвен да е президент. Вероятно няма предвид образованието си, защото досега не е известно какво е образованието на Симеон ІІ, нито пък има правило какво образование трябва да има един президент. Явно става въпрос за психологическа готовност да стане държавен глава и да има надпартийни функции. Да се явява по военни паради, да обикаля градове, села и църковни служби, да се среща с народа и да изслушва оплакванията му. Да обещава. Един държавен глава е над партиите. Той е над всички и на всички. Може да заиграва с властта и с опозицията. Може да си играе с партиите. Може да възстанови монархията.

Но колкото повече навлиза във вътрешнополитическата ситуация, царят все повече осъзнава, че не всичко може. Когато се обяви за лидер на една от българските партии /наречена движение/, той направи първата сериозна стъпка едновременно към своето самоопределение и ограничение.

Външният и вътрешният свят се отнасят към Симеон ІІ като към това, което той фактически е - лидер на победилата политическа сила.

Ако тръгне да променя конституцията и да става президент, Симеон ІІ много трудно може да обясни, особено на западните партньори, защо иска да сменя настоящия президент, който се ползва с имиджа на гарант за европейската и евроатлантическата интеграция на България.

Другият вариант е НДСВ да издигне кандидат-президент, различен от Симеон ІІ. Тогава рисковете са два. Първият - кандидатът на движението да не бъде избран. Най-малкото поради нарастващите съмнения, че работата около Симеон не е много чиста и вместо себе си им пробутва дубльор. Освен това Стоянов остава доста популярен, а и може да се възползва от т.н. компенсаторен вот - да не се дава цялата власт на едни и същи. Вторият вариант също е рискован - кандидатът на движението да бъде избран. Тогава Симеон си създава опонент и алтернатива в лицето на бъдещия президент, защото той ще има реален властови ресурс. Ще обживее ролята си, ще упражнява правата си, ще си поиграе със службите и един ден от "кандидата на Симеон" може да се превърне в "президента срещу цар Симеон".

Ето защо, колкото и спорни да са чувствата на царя към президента Стоянов, той най-вероятно ще приеме неговия втори мандат. Или ако пречи, няма да го направи явно.

В така създалата се ситуация за Симеон като че ли наистина не остава друга алтернатива, освен да влезе в играта като шеф на изпълнителната власт.

Той обаче все още не може да приеме, че няма да бъде над събитията и морален съдник на участниците в събитията. Ако имаше някакъв начин, вероятно Симеон ІІ би поканил не само ОДС и ДПС, но и БСП в управляващата коалиция. По този начин би умножил опозицията по нула и би получил нещо, което се доближава до някаква първична идея за национално, единно и всеобщо правителство. Но в една парламентарна демокрация не може без никаква опозиция. Затова задачата му сега е тя да се минимизира.

Наблюдавайки от балкона откриването на новия парламент, Симеон ІІ може би е разбрал, че тази задача не е от трудните. Движени неясно от какви тактически съображения, всички парламентарни сили без НДСВ, играха като опозиция на опозицията, а не като опозиция на царя. В изказването си Надежда Михайлова позиционира ОДС срещу ДПС, но не и срещу царя, който в даден момент може да разчита на Надежда Михайлова да го спаси от Доган. От думите на лидера на БСП Георги Първанов пък може да се остане с впечатление, че БСП още не е разбрала, че изборите минаха и Костов вече не управлява. Защото единствената ясно изразена позиция на Първанов е, че БСП е против Костов. Ахмед Доган пък говореше в непознат за него верноподанически тон, обяснявайки заслугите на Симеон ІІ и обявявайки, че опозицията са другите - ОДС и БСП, докато той самият се припознава в лоното на програмното центристко управление.

Неотклонно изтъкваната готовност на НДСВ за коалиционно управление и натрапчивото отъждествяване на партии с партизанщина е необходим елемент от дългосрочната стратегия на царя. Онова, от което се нуждае на първо време, е НДСВ, ОДС и ДПС да се коалират и да се разтворят в първичния бульон на тотално парламентарно мнозинство. Разпознаваем да остане само водачът, останалите лица и партии да се размият в общия кюп на приемствеността от миналото и работата за бъдещето. Един след друг да се сменят министри и техни заместници, да се роят и сливат комисии и нови министерства, които да бъдат разпределени между всички управляващи. Авторитетът на лидерите на самите партии да бъде подчинен на авторитета на истинския лидер, който държи изпълнителната власт и от чиято воля зависи дали някой или нещо ще се случи или няма да се случи.

България започна прехода със странната фигура на президент (председател). На единайсетата година ще има премиер (цар).

Интересно на кого ще викат "Оставка!" миньорите от Горубсо...