В България няма политическа воля за приватизацията на големи компании

Г-н Богданов, как оценявате решението на Надзорния съвет на Агенцията за приватизация за БТК?

На първо място трябва да се отбележи, че напоследък - странно защо, има консенсус между всички политически сили по най-странните, неразумни стопански решения. Знаем, че решението на Надзорния съвет бе взето с пълно единодушие и резултатът е поредния провален опит за приватизацията на БТК. Което няма как да не се отрази на представата на външните наблюдатели за икономическата политика в страната.

Какво би трябвало да означава това от тяхна гледна точка?

Това означава, че след беглите намерения на правителството на Жан Виденов, изпълнената, но незавършена процедура от кабинета на Иван Костов, и финализираната процедура и отменена сделка от правителството на Симеон Втори, очевидно в България вече 6-7 години не може да се натрупа достатъчно политическа воля, за да се продават големи компании и в частност БТК. А това, разглеждано и в контекста на провалената приватизация за Булгартабак, създава някакво чувство за тенденция, а не за изолиран и случаен феномен.

Надзорният съвет обаче обяви правни мотиви за решението си?

Наистина е възможно да не са си свършили перфектно работата някои от юристите в АП. Но в крайна сметка правни мотиви винаги могат да се намерят - идеална ситуация, в която никой няма съмнения, не може да се постигне. В крайна сметка приватизацията на което и да е предприятие винаги се прави с воля за продаване и с изпълнение на някои основни изисквания по процедурата. Ако има желание да не се продава, винаги може някой детайл да не бъде спазен докрай или да се открие някаква причина, която да стане основание за провал на сделката.

Това означава ли, че проблемът е политически, а не икономически?

Според мен наистина проблемът е политически, защото няма идеално правно решение, което да покрива абсолютно всички детайли и да няма никакви съмнения. Така че каквато и процедура да се открие, винаги ще има някакви съмнения. Ако има политическа воля, се приватизира въпреки съмнения в детайлите. Ако няма политическа воля, именно такива детайли се използват като оправдание.

Има, разбира се, един начин да се избегне този проблем и тези юридически неразбории - това е една много ясна приватизация през фондовата борса. Там единственото, което се прави, е да се листва компанията и да се пуснат акции и нищо повече. Това означава, че не се търсят стратегически инвеститори, не се прави проверка за това кой колко е надежден, не се подписват споразумения за инвестиции с план-график, с уволнение или назначение на хора - т.е. продава се наистина дял в една компания и собствениците, които го придобият, след това решават как да развиват бизнеса.

Какъв ще бъде ефектът от решението на надзорниците върху бъдещите приватизационни сделки?

Това ще създаде известна нервност в изпълнителното тяло на агенцията, в работата на хората, които ежедневно подготвят процедури и договори. За тях вече се натрупа доста риск, защото техните действия се спират с политически мотиви от управляващото мнозинство, интересно защо и подкрепено от опозицията. Другият ефект е, че ще има известно забавяне изцяло на процеса на приватизация поради страх от процедурни неразбории - дела, обжалвания и всякакви пречки пред една бърза приватизация.

Как оценявате позицията на синдикатите по време на сделката?

Позицията на синдикатите е това, което е. Това е позиция на организация, която иска да защити груповия интерес на своите членове - ако може максимален брой от тях да запазят работата си, позициите си, придобивките, привилегиите и доходите си. Това от тяхна гледна точка е рационално поведение.

Друг е въпросът, че от гледната точка на всеки един собственик на една компания подписването на договори, които съхраняват неефективно използване на работната сила и плащане на заплати на хора, които не вършат работа, е чиста загуба.

Всеки един разумен инвеститор не би искал такова нещо да се случва в неговата компания. Той би искал да плаща на тези хора, които вършат работа, полезни са на компанията и си изработват парите. Така че решението е, когато се продаде компанията, собственикът да си преговаря с работниците, по възможност индивидуално, защото колективното договаряне винаги съхранява ситуацията в която и добрите, и лошите работници получават възнаграждение по еднакъв начин .

Ако голям инвеститор иска да участва в приватизацията и попита с кого трябва да разговаря в България, за да е сигурен, че може да разбере точно условията на сделката, то какво може да му се отговори днес?

Отговорът на този въпрос не се е променил кой знае колко. Трябва да се разговаря със силните фигури в управляващото мнозинство- НДСВ и ДПС, това е посланието.

Т.е. не с Агенцията за приватизация?

Не с АП, особено когато стане въпрос за този тип сделки. Ако става дума за покупка на активи от някое малко предприятие е друг въпрос. Но ако говорим за големите сделки, особено тези, които бяха включени в прословутите промени в закона за приватизация, то със сигурност инвеститорът трябва да говори с политическите фигури.