Външнополитическото предизвикателство пред Обама

Обширният дипломатически дневен ред, приет от администрацията на Обама, ще бъде проверка за способността ѝ да съчетае националните приоритети като отношенията с Иран и Северна Корея с глобалните и многостранни проблеми. Обама пое поста в момент, предоставящ уникална възможност. Икономическата криза изсмуква енергията на всички водещи сили и независимо от различията между тях, всички те имат нужда да отдъхнат от международната конфронтация. Значителна загриженост у тях будят първостепенни предизвикателства като енергията, околната среда и разпространението на оръжия, като тези предизвикателства все повече засягат всички като цяло. Възможността за цялостни решения е безпрецедентна.

Обама започна преговори по необичаен кръг от въпроси. Всеки от тях съдържа както политически, така и стратегически елемент. Всеки от тях засяга специфични за него проблеми. При всеки от тях има риск някоя присъща пречка да хвърли сянка върху крайните цели, или преговорната тактика да деформира съдържанието. Но и предизвикателствата са тясно свързани. Преговорите с Русия по контрола на въоръженията например ще се отразят върху ролята ѝ в преговорите с Иран за неразпространението на оръжия. Стратегическият диалог с Китай ще помогне за оформяне на отношенията с Корея. Влияние върху преговорите ще окаже и възприемането на регионалните съотношения на силите. Що се отнася до основните участници, за Русия това важи най-вече за бившите съветски територии в Централна Азия; за Китай и Съединените щати това се отнася за политическата структура в Североизточна Азия и Тихоокеанския регион.

Необходимо е тази реалност да бъде превърната в някаква работна концепция за световен ред. Подходът на администрацията изглежда ориентиран към своеобразна "концертна" дипломация, подобна на съществувалата за около две десетилетия след Наполеоновите войни, при която коалиции от велики сили работят заедно за налагане на международните норми. Според този възглед лидерството на Америка произтича от готовността ѝ да се вслушва и да дава вдъхновяващи уверения. Общите действия се коренят в споделените убеждения. Силата възниква от чувство за общност и се упражнява чрез разпределяне на отговорностите, което е свързано с ресурсите на страната. Това е вид световен ред, при който както може да няма доминираща сила, така и може потенциалната доминираща сила да води, като се самоограничава.

Икономическата криза благоприятства този подход, въпреки че има малко примери за устойчиво функциониране на такъв концерт. По принцип сред членовете на дадена коалиция се наблюдава неравномерно разпределение на готовността за поемане на рискове, което води до нееднаква готовност за разпределяне на усилията по обезпечаване на международния ред, а следователно и към потенциално налагане на вето от страна на най-нерешителните.

Администрацията на Обама все още не трябва да избира дали в крайна сметка да разчита на консенсус или на равновесие. Тя обаче трябва правилно да настрои структурата си за национална сигурност, за да прецени контекста, пред който се изправя, и да съобрази своята стратегия с него.

Задачата на администрацията, особено по отношение на Северна Корея и Иран, ще бъде да продължи преговорите под ръководството на енергични личности със стремеж към постигане на договорената цел. При този процес тя трябва да си проправя път между два вида обществен натиск към дипломацията, които са присъщи на американския начин на мислене. И двата се стремят да преодолеят традиционния за дипломацията пазарлък. Първият отразява отвращението от водене на преговори с общества, които не споделят нашите ценности и светоглед. Той отхвърля стремежа чрез преговори да се промени поведението на другата страна. Той разглежда компромиса като помирение и се стреми към това противникът да приеме нашата позиция или да бъде разгромен.

Критиците на този подход, които са представители на втория вид натиск, наблягат на психологията. Те смятат започването на преговори за присъщ белег за настъпването на трансформация. За тях същността е в символите и жестовете.

Разпространението на оръжия е вероятно най-непосредствената илюстрация на отношението между световния ред и дипломацията. Ако Северна Корея и Иран успеят да изградят ядрени арсенали въпреки явната съпротива на всички водещи сили в Съвета за сигурност на ООН и извън него, изгледите за еднороден международен ред ще бъдат тежко засегнати. В свят, в който държавите, притежаващи ядрени оръжия, се увеличават, би било неразумно да се очаква, че тези арсенали никога няма да бъдат използвани или че те никога няма да попаднат в ръцете на престъпни организации. Ще има нужда от нов, не толкова универсален подход към световния ред. Следващите няколко години ще бъдат последната възможност за постигане на приложимо ограничаване. Ако САЩ, Китай, Япония, Южна Корея и Русия не могат да постигнат това по отношение на страна, която почти няма влияние върху международната търговия и не притежава ресурси, от които някой да има нужда, изразът "световна общност" ще стане куха фраза.

Наскоро Северна Корея анулира всички отстъпки, направени от нея през шестте години преговори. Търгуването на тези отстъпки не може да се позволява вечно. Шестстранните преговори би трябвало да се възобновят само ако Пхенян възстанови условията, на които вече се е съгласил, като прекрати работата на плутониевия реактор и допусне международните инспектори до обекта. Когато преговорите бъдат подновени, окончателното споразумение трябва да включва прекратяването на корейската програма за ядрени оръжия и унищожаването на съществуващите арсенали в замяна на нормализирането на отношенията в края на процеса. Тъй като резултатът засяга всички съседи на Северна Корея и тъй като корейската ядрена програма е по-голяма заплаха за тях, отколкото за САЩ, призивите за поставяне на ударението върху двустранните корейско-американски преговори са равносилни на призиви за изолирането на САЩ.

Иран, разбира се, е доста по-сложен случай, като страната има по-голямо пряко влияние върху своя регион. Дипломатическият процес с Иран тъкмо започва. Изходът от него ще зависи от възможността за установяване на геостратегически баланс в региона, при който сигурността на всички страни, включително Иран, е гарантирана, без да има доминиращ участник. За тази цел двустранните американско-ирански преговори са крайно необходими.

При всички случаи преговорите с Иран ще бъдат повлияни от това дали продължава напредъкът към стабилизирането на Ирак, или възниква вакуум, който е изкушение за иранския авантюризъм.

Като цяло смятам, че най-добрият подход за водене на преговори е страните честно да изложат една пред друга всички свои крайни цели. Тактическият пазарлък, при който се минава през поредица от минимални отстъпки, е проверка за твърдостта посредством второстепенни въпроси. При него обаче съществува риск от създаване на погрешно разбиране за крайните цели. Рано или късно трябва да бъдат засегнати основните въпроси. Това е особено необходимо, когато си имаш работа със страна, с която не си имал реален контакт от три десетилетия.

От друга страна, въпросът за разпространението на оръжия е многостранен по своята същност. До този момент Великобритания, Франция, Германия, Русия, а сега и САЩ са постигали съгласуваност чрез консенсус. Това е ставало с цената на оставянето на ключови въпроси, без да бъдат разрешени или дори без да бъдат разгледани. Някои от тях са фактически: колко далеч е Иран от разработването на обогатени материали, достатъчни за ядрени бойни глави, или от създаването на бойна глава за ракета; до каква степен международните инспектори могат да установят, че става въпрос за ограничена програма за обогатяване, за която е обявено, че е с мирни цели; и на какво предупреждение може да се разчита, ако обявените цели бъдат нарушени.

Администрацията се стреми да убеди Иран да започне диалог (а трябва да има някакъв момент, когато многократно повтаряните призиви се връщат обратно). Същевременно обаче тя би трябвало активно да се стреми към разрешаване на фактическите спорове между евентуалните ни партньори в преговорите, посочени по-горе. Това е единственият начин за поддържане на многостранната дипломация. Ако не може да се постигне споразумение по тези въпроси, преговорите, към които толкова време сме се стремили, ще попаднат в безизходица и ще завършат без успех вследствие на ветото на най-нерешителните, като така бъде легитимирана иранската програма за ядрени оръжия.

Администрацията хвърли страната във важно дипломатическо начинание. Сега тя трябва да осъществи замисъла си с дипломатически план.

По БТА