Война, война!

Всяка война разрушава илюзии. Тя светкавично изважда на бял свят неща, за които дълго време сме си затваряли очите.

Така например през август 1914 година интернационализмът на Втория интернационал се оказва фикция - работниците дават преднина на националните интереси пред възвишените мирни лозунги. През 1941 година немски работници и селяни със сивата униформа на Вермахта нахлуха в Съветския съюз, смятащ себе си именно за отечество на трудещите се.

След 1945 година Германия си извади поуки от катастрофите на двете световни войни. Докато преди 1945 гордостта на Германия беше, че има най-добрите войници, след 1945 много немци държаха да бъдат най-добрите пацифисти.

Бащи казваха на подрастващите си дъщери: "И да не вземеш да ми доведеш вкъщи приятеля си, ако е войник от Бундесвера!" Алкохоликът или безработният изглежда бяха по-добра партия от новобранеца. Много пацифисти дълго време смятаха, че могат да сложат край на войните с голи приказки или с икономически идеи.

Необходим беше ужасът на Вуковар, Сараево и Сребреница, за да бъдат убедени Зелените, а сигурно и някои социалдемократи в Германия, че

само военната сила може да спре

войнствено настроените сърби, хървати и босненци. Лявото правителство на Герхард Шрьодер надскочи сянката си, когато през 1999 година участва във войната за Косово.

Преди това обаче НАТО и ЕС бяха подложени на тежко изпитание. Когато Хърватия и Словения поискаха да се отделят от Белград, западният алианс се оказа разединен. САЩ, Англия и Франция се опитваха да спасят по-нататъшното съществуване на Югославия, докато Германия и Австрия от самото начало смятаха това за невъзможно. ЕС нямаше обща външна политика. Все пак европейците скоро успяха да се обединят около общ курс, което бе улеснено не на последно място и от яростния национализъм на Милошевич.

Войната в Ирак отново разкри, че по отношение на общия фундамент на европейците и САЩ нещо куца. Колкото по-решително САЩ даваха израз на готовността си да предприемат масирани стъпки срещу Саддам Хюсеин, толкова повече

ЕС се превръщаше във възбуден кокошарник,

както се изрази люксембургският премиер Юнкер. Франция и Германия се противопоставиха на бойните действия, докато Великобритания, Испания, Италия, Португалия и Дания застанаха на страната на САЩ. И накрая, в Париж с широко отворени от почуда очи узнаха, че страните, управлявани навремето от комунистите - като се започне с Полша и се стигне до Унгария, България и Албания - се солидаризират с американския президент.

Ширак настояваше на правото си да артикулира мнение, противоречащо на това на САЩ, но не пожела да търпи каквото и да било мнение на кандидатите за ЕС, противоречащо на неговото собствено мнение. Очевидно Париж и Берлин не се бяха споразумели своевременно с Варшава, Будапеща или София. По-специално Франция като че ли беше напълно изненадана от становището на източноевропейските държави - факт, който ни кара да заключим, че си имаме работа с безподобно незачитане на новите членове на ЕС. В бъдеще трябва съществено да се засили диалогът с кандидатите за Евросъюза. Ще трябва да вземаш естонците, поляците или българите толкова насериозно, колкото самият ти искаш да бъдеш вземан насериозно от САЩ.

Изглежда нито дипломатите, нито журналистите в ЕС успяха навреме да забележат, че още при управлението на президента Клинтън в САЩ се очертаваше едно по-силово поведение спрямо Ирак. За някои политически стратези 11 септември 2001 г. беше само допълнителна, но решаваща причина, за да кроят планове за пресичане на дейността на диктаторските режими, притежаващи оръжия за масово унищожение, преди да са застрашили сигурността на САЩ.

От известно време политици, дипломати и военни в ЕС усещаха, че САЩ вече не ги третират като равностойни партньори.

Европейците не бяха съвсем без вина за това.

Германците, французите и британците не бяха в състояние дори да се справят енергично с кризите в разпадащата се Югославия. Те до един бяха Хамлетовци, бяха изпокарани, приказваха много, опитваха се отново и отново да убедят враждуващите страни в Югославия да се споразумеят. Европейските членове на НАТО в крайна сметка имаха нужда от САЩ за въздушните удари в Косовската война.

Германският Бундесвер беше принуден да наеме транспортни самолети "Антонов", за да превози войските си до Балканите. Какво можеха да си помислят американците за такива съюзници!

Освен това в навечерието на войната в Ирак Германия съвсем не беше склонна да отпусне на Турция исканата помощ. Нищо чудно тогава, че източноевропейците, току-що преодолели една диктатура, съзряха най-добрия си съюзник по проблемите на националната сигурност в лицето на САЩ.

Фактът, че

Ширак и Шрьодер потърсиха рамото на Путин,

разстрои бившите комунистически страни. Ако в бъдеще страна-кандидатка за ЕС от Източна Европа се окаже заплашена от някоя по-голяма сила, то тя, както стоят нещата, би могла да очаква помощ само от САЩ.

Федералната република, опасяват се в Източна и Южна Европа, би могла отново да се държи така, както се държа в случая с Турция. ФРГ вероятно би подкрепила 17 резолюции на ООН срещу застрашаващата страна. Накрая, ако се наложи да действа, би наела в Киев самолети "Антонов". Ако това начинание се провали, в Германия може би ще демонстрират срещу агресора.

Занапред ЕС ще трябва да прави много, много повече за военната си сигурност. Германия дори не е оборудвала своя Бундесвер така, както изискват задълженията ѝ. В рамките на една вероятно модифицирана НАТО Евросъюзът ще трябва да поеме и по-голяма отговорност в света. Той не може в кризисни ситуации да разчита на САЩ - и да рита по кокалчетата същите тези САЩ, когато вече не са му нужни. ЕС трябва да предложи на източноевропейските си партньори една абсолютно сигурна защита.

Вероятно западният свят занапред ще се сблъсква със засилващия се тероризъм и с разпространението на оръжия за масово унищожение. Ако има мирни средства за потискането на тези тенденции, ЕС трябва да докаже това. Той може още днес да се опита да "очовечи" Северна Корея с дипломатически средства. Още вчера пък можеше да се помъчи да убеди чеченци и руснаци да живеят заедно в мир.

Тъй като в Европа се боят от разходите за ефективното модернизиране на въоръжените сили, на ЕС всъщност не му остава нищо друго, освен

след войната в Ирак да изпуши със САЩ лулата на мира.

Жителите на ЕС желаят мир. Техните правителства биха искали да поверят на ООН отговорността за употребата на сила срещу дадена държава. ООН обаче не можа да помогне още по време на геноцида в Руанда; тя не бе в състояние да предприеме каквото и да било, за да защити своевременно босненците. И за войната в Косово впрочем нямаше мандат на ООН.

Съвременният тероризъм, който изскача без предупреждение от засада и не произтича от ясно определена държава, както и опасността от разпространението на оръжия за масово унищожение,

може би ще наложат някои допълнения в международното право.

В случай, че десетина диктаторски държави или дори само няколко терористични групички разполагат с атомно и биологично оръжие, ООН вероятно ще се поколебае твърде дълго, преди да действа.

Трябва поне да се мисли за опасностите, надигащи се по света. В САЩ отдавна са започнали да мислят по въпроса. Това не значи, че сме длъжни като папагали да повтаряме всичко, което кажат американците.

Във всеки случай светът никога няма да бъде рай. Винаги ще има хора и държави с висока криминална енергия. Какво да се прави - нещата са такива, каквито са, защото хората са такива, каквито са. Ако ЕС укрепи отбранителната си мощ и докаже, че е в състояние да премахва кризисни огнища и да спасява човешки живот, то и в САЩ, в Източна Европа и в целия свят ще имат по-голям респект към ЕС. Неговата дума ще тежи. Може би тогава той дори ще може от време навреме да убеждава САЩ, че съществува и друг, по-добър начин за решаване на даден проблем.

*Авторът е немски политолог, дългогодишен ръководител на научно звено във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания в Кьолн

Споделяне

Още от Свят

Одобрявате ли решението за частичен локдаун?