Войната на образите

В кампанията за частични кметски в София определяща се оказа експанзията на персоналните образи. Това се дължи както на разпадналото се политическо, така и на самите кандидати, в техните, най-меко казано, сложни отношения с партийните субекти и в индивидуалната им разпознаваемост. Тези избори, както вече писах, от само себе си придобиват мажоритарно звучене – дават шанс да се направи “местен тест” доколко персоналните различия наистина могат да се окажат решаващи, да мотивират избирателите (и то в града, в столицата, където те имат най-голяма готовност за това). Досега не се е случвало... Така, че важно е да проследим не политическите изявления, а имиджите. Разбира се, те подлежат на развитие до края на кампанията и вероятно ще се "пукат по шевовете", но първият въпрос е върху какво стъпват, каква е конструкцията.

Бойко Борисов - Каубоя

Изкушаваща, но трудна задача е "разчитането на персоните" в някакви типизирани схеми, познати от киното или от литературата. С Бойко Борисов, може би най става, защото неговият имидж е създаден в стереотипите на "звездата", в заразителна близост до моделите на масовата култура. Той е Каубоя. Този от уестърните, за който, освен неизменния револвер, е характерно, че сам си е властта и сам си е закона. Не разчита на другите, тъй като е разбрал, че докато "аз ги хващам, те ги пускат".

Кметската кампания е повратна точка за генерала: той демонстративно сваля жълтата фланелка, решен да си върне обратно огромния публичен ресурс, който е натрупал като главен секретар на МВР. Това не е просто отказ от политически ангажименти, а борба на публична личност с политическа партия: не вие сте помогнали на мен, а аз на вас, използвахте ме за собствената си игра, но вече играя своя, аз съм самотен герой и разчитам само на себе си. Борисов се оказва с вродено чувство за публичен ефект - неговата позиция надраства конфликтите му с НДСВ и се превръща в отрицание на партийните каузи по принцип, точно когато политическото е загубило всякакъв авторитет, когато е в дълбока криза, започнала с идването на царя и стигнала до появата на "Атака".

Неговият имидж има и други страни: той е секссимвол, разгърнат в плана на балканския мачизъм. Единствената му конкуренция е Слави Трифонов, или по-точно обратното - допълват се. Генералът поддържа еротиката на мъжкарското излъчване, освен чрез леко отегчената си мрачна мимика, и чрез напомняния за спортната си форма. Впечатлението е, че когато не говори по телевизията, тренира. И още нещо: той разпалва носталгията по силната ръка, по твърдата позиция и строгия ред, които импонират на широката аудитория, уморена от политически пазарлъци и бандитски произвол.

Спорно е само, доколко този имидж, който лягаше като ръкавица на топ ченгето, може да бъде пренесен в бюрократично-експертната роля на кмет.

Татяна Дончева - женския Пери Мейсън

Тя създаде своя имидж и популярност в перспективата на вътрешнопартийната опозиция и практически е единствения конвертируем извън БСП политик на БСП. Сега обаче и по политически, и по прагматични причини се отказа от този критицизъм, за да го насочи в друга посока - към местната власт, към Стефан, Любо, Антоан и другите. Юридическото ѝ минало е основа да превърне кампанията си в следствие, в пледоария пред въображаем съд. Проблемите и интригите около Софийска община, колективните надежди за възмездие, са благодатна почва за конструирането на такъв образ. Особено в бъдеще време: ако ме изберете, ще разкрия механизмите на корупция и ще ѝ сложа край.

В кметската версия на публичния си образ Дончева прилича на Пери Мейсън (б.р легендарен адвокат, герой на Ърл Стенли Гарднър), който влиза в безнадеждно объркани процеси, но накрая с аналитичност и риторически дар ги обръща в своя полза, като при това успява да убеди публиката, че неговата страна съвпада с тази на справедливостта.

Но Дончева е един женски Пери Мейсън като това придобива допълнителен смисъл, поради факта, че тя е единствената дама в кампанията - понася и сама прави закачки на тези тема. Така в образа ѝ се появяват известни феминистки нотки и тя става основната алтернатива на Бойко Борисов не само в плана на позициите и биографиите, но и на имиджовия репертоар.

Заиграването с женското начало наслагва върху архитипа на адвокатските криминалета този на розовия роман, което я поставя извън политическите разделения, стига розовото да не се сгъстява до червено.

Милен Велчев - сърдитото юпи

Той не се поддава на сантименти или на патоси – нито на идеологически, нито на някакви други. Стои хладно, отчуждено, с известна гнусливост: дойдох при вас, защото вие имате нужда от мен, а и аз ще си взема своето, но да е ясно, че принадлежа на различен свят - по-смислен, по-спретнат и по-чист. Велчев не само е типичната "бяла якичка", но и играе на това, стилизирал го е извел го е в персонална поетика.

Той е възпитан, въздържан, с добре премерени маниери, но повече външно, а отдолу дреме някаква безжалостност. Спомняте ли си юпито от "Американски психар", което толкова завидя на цвета на визитните картички на приятеля си, че накрая го уби с изключително моден дизайнерски сатър. Е, това е хипербола и то пародийна, но така или иначе Велчев сякаш влезе в тази кампания сърдит, с чувството, че е недооценен и сега отново трябва да се доказва и то на несвойствен терен. Източникът на напрежението е вътрешнопартиен, свързан с подялбата на влияния около царя - личи си по това, че бившият финансов министър най-остро нападна точно онзи, който политически му е най-близко - бившия главен секретар.  Впрочем, между тях има и друга подялба, чисто имиджова - те и двамата са на територията на мрачната мъжественост, но Борисов я разиграва в романтичен, докато Велчев в рационален план.

В специфично кметския профил на образа си той разчита пак на това, което единствено е заявил, че може - финансите. По логиката - който има пари, има всичко.

Светослав Гаврийски - господин К.

Той е най-градският кандидат - и като потекло, и като маниери. А и като начин на аргументация - спокойно, парче по парче, сякаш реди мозайка или документите на работната си маса. Създава впечатлението, че няма закъде да бърза. В публичния му образ е вплетена меланхолична изнеженост - участва в надпреварата, но не докрай, дълбоко в себе си остава загледан в друго. Това сякаш идва от усещането за абсурдността на ситуациите, в които, щеш не щеш, попадаш, особено в балканския посткомунистически свят. В плана на литературните препратки, той е решен донякъде в кафкианска стилистика, има нещо от онзи прочут К. (б.р герой на Франц Кафка от “Процесът”).

Въобще, образът му е на човек, поканен в по-груба игра, отколкото позволяват собствените му задръжки. Затова малко атакува и повече се пази. Което, впрочем му прави и лоши шеги. Например, в дебата по bTV с Бойко Борисов той предварително се отказа от остри реакции към него и така без да иска го направи приемлив за собствените си избиратели, преля му “дясна кръв”.

Минко Герджиков – малкия човек по Чаплин

Той е типичният заместник-кмет, който ще си остане такъв дори да стане кмет. Ще замества себе си за половин мандат. И е най-странният персонаж в тази кампания, защото участва в борбата за властта в столицата, без воля за власт (в това отношение напомня само Желю Желев в ролята на държавен глава). Цялата му същност, а и той сам настоява: винаги съм бил и ще си остана идеалния изпълнител, но пак съм по-подходящ от останалите, защото те показнат мускули, а аз зная за какво става дума. Неписаният му девиз е: за да разбираш от нещо, трябва да си го правил. Другото е предизборна агитация.

Ако трябва да се търси някаква аналогия, Минко е “малкият човек” на Чарли (мустачките подсилват илюзията), попаднал по случайност в “голямата игра”, но решен, вместо той да се променя, да надхитри конкурентите си. И има някакъв шанс – едно, заради идентификацията с “обикновените хора”, изнервени от ниските мотиви на “високите играчи”, и второ, заради дискредитацията на политическата власт по време и след парламентарните избори 2005-а.

Венцеслав Димитров - актьор от миманса

Той така и не успява да се състои като кандидат за кмет. Дойде със собственото си характерно, малко безпардонно, говорене, но някак си по въпросите въобще, без да се концентрира специално по темата. Образът му е реминисценция на него самия от едни “по-добри времена”, когато “Венци-коня” беше от най-популярните герои на прехода.

Сякаш, както си е минавал, е попаднал сред кандидатите за кметове и се е заприказвал. Предварително знае, че няма реален шанс, но пък какво губи. И без това е жертва на бавна политическа забрава. Така, че се е съгласил да бъде типичния актьор от миманса. Но пък защо да не вземе някоя награда за поддържаща роля?