За правителството на националното омерзение

Облекчението от новината за сформирането на новия български кабинет на 50 - ия ден след изборите едва ли ще потисне досадата и омерзението, свързани с пазарлъците и мръсните хватки, довели до щастливата развръзка.

Българите нямат особени основания да се чувстват доволни. Най-малкото защото последните събития показаха, че в българската политика е останала много малко политика.

По логиката на изборните резултати, комбинацията БСП - НДСВ действително беше единственото разумно компромисно решение, най-вече заради спешната нужда да има правителство, което да се опита да приключи в срок присъединяването към Европейския съюз.

Тази коалиция все пак се случи, но публичното договаряне на политиките приключи за по-малко от седмица, дни след изборите.

Близо два месеца обаче се влачи спорът около разпределението на властта, в който проличаха неприкрити партийни, лични и бизнес интереси и вражди, които нямат почти нищо общо с интересите на избирателите и интересите на страната.

Тройната коалиция с участие на ДПС не беше задължителна нито за стабилността на правителството (БСП и НДСВ имат мнозинство от 135 депутати), още по-малко за нормализацията на политическия живот след появата на националистическата формация Атака.

По време на продължителните и често непредвидими преговори за новото правителство обаче имаше едно сигурно нещо и това беше увереността, че Ахмед Доган ще е в управлението.

Без съмнение, той е големият печеливш в сегашната ситуация и окончателно ще затвърди славата си на “най-голям български политик”. Благодарение на недалновидната,  късогледа и себична политика на БСП, НДСВ и президента Първанов, Доган изигра всички и макар че няма никаква причина да е във властта, успешно претвори в дела предизборното си заричане “не ме интересува с кого ще управлявам – с леви, десни или център”.

Доган съумя да пакетира ДПС с БСП дори още преди да са обявени изборните резултати, а веднага след това съвместната им коалиция се оказа “циментирана” за срока на действие на 40-ия парламент.

Симеон Сакскобургготски, който на практика превърна Доган в първостепенен управленски и бизнес фактор, изведнъж се оказа много обиден и разочарован от ДПС. Странно, като се има предвид, че никога досега, дори когато е имал правителство със свой мандат (това на Любен Беров), Доган не се е чувствал толкова охолно и доволно във властта, парадирайки публично с “обръч от фирми” и обявявайки гласно, че най-важното за него е контролът върху еврофондовете.

Желанието на Георги Първанов да си осигури етническия вот за президентските избори догодина превърна Доган в неотменим участник в каквато и да е управленска конфигурация. Това върза ръцете на БСП за по- гъвкави преговори с НДСВ, макар че двете политически сили имаха готовност да управляват заедно, въпреки изявленията на царя преди изборите, че бил алтернатива на БСП.

Най-нелогично в цялата сага около съставяне на правителство изглеждаше поведението на НДСВ, чиято травма от загубата на изборите и трудното намиране на нова идентификация пролича в хода на мъчителните преговори около съставяне на правителство. В рамките на 50 дни НДСВ се изживяха като част от управлението, като част от опозицията и отново като част от управлението. Големият залог за оставането на НДСВ във властта е без съмнение желанието да не се пипат важни за досегашния кабинет сделки, както и царските имоти.

Опитите да се търсят някакви по-възвишени мотиви – като желанието на НДСВ да поемат отговорността си като втора политическа сила и да приключат успешно с БСП процеса на присъединяване в ЕС – нееднократно бяха опровергавани от действителността.

Така например в кризисната нощ на 27 срещу 28 юли, когато социалистите отчаяно търсеха начин да прокарат първото правителство на Станишев, левицата внесе спецзакон за отнемане на царските имоти. Тогава НДСВ не поддаде на натиска и в революционния ѝ плам около бламирането на Станишев личеше нескритото желание да унизи БСП и да се разбере, че левицата е слаба, неспечелила достатъчно гласове и следователно длъжна да се съобразява с претенциите на НДСВ.

Социалистите, които се показаха като абсолютни леваци и аматьори в политиката покрай провала на първия им мандат, решиха пък да си го връщат на царистите, да им пращат писмени въпроси, от чиито отговори въобще не се интересуваха, и на свой ред да не отстъпват от бламираната веднъж премиерска кандидатура на лидера си. Епистоларният епизод, продължил около седмица, вероятно е бил замислен по-куртоазно, “ала

“Гордост и предразсъдъци””, но заприлича на пиянска разпра в нашенска кръчма под мотото “Ти мене уважаваш ли ме?!”.

В крайна сметка операцията по “взаимното възстановяване на доверието” приключи с взаимно унижение и тотална загуба на доверие от страна на обществото. Всеки нормален зрител би схванал, че щом без основателна причина толкова време взаимно се бламират, ухажват, разиграват, има някакви други мотиви – извън евроинтеграцията, консенсуса, коалиционния съвет и прочее истински и мними пречки пред съставянето на правителство.

Изненадващо за мнозина, и НДСВ не успя да си изиграе добре картите. На първия тур от преговорите с мандата на БСП царската партия беше с по-силни позиции, успя да измъкне повече министерски постове и по-надеждни механизми за гарантиране на влиянието си. Звездният миг на НДСВ приключи с кошмарната за БСП нощ на провалянето на проектокабинета Станишев.

След това НДСВ, което всячески се стремеше към втория мандат, дори не посмя да го получи. Не посмя да излъчи свой министър - председател, дори не си помисли да търси варианти за кабинет извън БСП и на практика призна, че няма никакъв шанс за различно управление освен сглобеното вече при преговорите с червения мандат. Стигна се дотам Симеон лично да адвокатства за премиреския пост на Станишев!

Без съмнение участието в новото правителство е краят на прохождащите опити за обособяването на НДСВ в някаква самостоятелна дясноцентристка партия със самостойно значение в политическия живот и с хоризонт на развитие, надхвърлящ премиерските амбиции на лидера си.

В сегашния кабинет НДСВ няма нито позициите, нито механизмите да контролира управленския процес, нито пък да се противопостави ефективно на тандема БСП - ДПС, мощно подкрепян от президента.

Макар в НДСВ да има хора, които искрено се съпротивляват на обвързването със социалистите и тази тенденция надделя при решението за отказ от първия мандат, Симеон продаде съпартийците си и склони дори на неизгодна сделка, само и само да остане във властта.

Така настоящата криза изкара наяве нелицеприятния факт, че НДСВ може би никога не е била нужна на Симеон за друго, освен като инструмент за постигане на собствените му интереси.

Блудството с избирателите, на което сме свидетели в момента, намери своето блестящо потвърждение и в поведението на уж дясната коалиция Български народен съюз. Готовността на депутатите от ВМРО, ССД и БЗНС  да бъдат примамени, купени или спазарени за “националноотговорната” кауза на БСП се оказа съизмеримо само с патоса на предизборните им обещания, че щели да стоят “между БСП и властта” и с дългогодишната мимикрия на Софиянски като “професионален спирач на БСП от властта” (по сполучливото определение на политолога Димитър Димитров –б.а.).

БНС се оказаха не само готови за власт, но готови на всичко, за да предотвратят нови парламентарни избори, на които нямаше да има кого да измамят да гласува за тях. От тази гледна точка оставането на БНС извън правителството не е фатално, защото за тях по-важно е, че ще има парламент, те ще са в него и няма да има избори.

В заключение можем да се поздравим с новата управляваща гарнитура – вариация на досегашната, но с разменени роли на НДСВ и БСП и по-силни позиции на ДПС.