Защо НЕ? Защо пък не?

Франция отхвърли европейската конституция. За нас, българите, такава реакция е вероятно неясна. Как така един от създателите на Съюза, една от основните движещи сили на европейската интеграция, най-амбициозната европейска държава безцеремонно отхвърли основния европейски документ.

Едно е сигурно. Франция отхвърли конституционния договор, не заради това, което пише в него. Кой нормален човек ще седне да чете инструкции за собствения му живот, проснати върху почти 400 страници?

Част от проблемите са вътрешнофренски. Жак Ширак, не без основание, губи подкрепа в страната си и отхвърлянето на конституцията е глас против него.

Другата, доста тревожна страна на отрицателния глас, е националистичната му подплънка. Жан Мари Льо Ппен, лидерът на крайните националисти, ликува, защото той не иска вратите на Франция да бъдат отворени за чужденци, а идеята за Турция да стане един ден член го потиска особено дълбоко.

Третата, не по-малко тревожна сила в посока “не” е социализмът. Социалистите се тревожат от англосаксонския икономически либерализъм, който заплашва Европа, не само от отвъд Ламанша, но и от Изток. Новите членове на Съюза изглеждат по-англосаксонско устроени, отколкото назидателните французи очакваха. Ограден от изток и запад от англоговорящи капиталисти, френският социалист се чувства много несигурен в дома, който той мисли, че сам е построил и му принадлежи.

Франция обича субсидиите и социалните грижи. За да задоволява тази си страст, една държава има нужда и от високи данъци. Високите данъци отслабват конкурентноспособността на икономиката и ограничават нейния растеж. Така бедните получават нещо сега, но скоро в хазната се намира все по-малко за раздаване. Ако пък социалистите управляват полупразна хазна, като нашата, тогава раздаването свършва много бързо и води до катастрофа. Или субсидии отвън. Това обаче си е наша, национална тревога.

Половин Европа е против Европа. Странното е, че всеки е “против” по различна причина. Един иска повече социализъм и казва НЕ. Друг иска по-либерална икономика и казва НЕ. Трети иска защита на пазара на труда и казва НЕ. Четвърти иска свобода на пазара и казва НЕ. Пети иска стройно работеща европейска машина и казва НЕ. Шести иска хлабави връзки между държавите и казва НЕ.

Има нещо в Европа, което отблъсква. Всъщност няколко неща. Едното е бюрократичният ѝ дъх. ЕС беше плод на прагматична визия, но и на романтичен порив. Хилядите чиновници, които тичат насам-натам из континента трудно се връзват с този романтичен порив. Те са досадни и често не знаят какво правят. А за много европейци именно те са главните посланици на европейската идея.

Субсидиите са другото зло на съюза. Субсидиите са европейският нефт. Те пораждат цинизъм и корупция. И се ръководят от държавни служители. Точно като нефтено находище. Така както почти няма страна в света, която да е втасала икономически в резултат на нефтени залежи, така е трудно да създадеш икономически и политически жив организъм на базата на субсидиите.

Няма нужда да се взираме във Франция, Германия или Гърция. Българският политически живот вече е развратен от очакваните европейки субсидии. Преди да е научила АБ и В на пазарната икономика, българската предприемчивост ще бъде напълно замъглена от субсидиите.

Освен бюрокрацията и субсидиите, Европейският съюз е загубил и чувството си за посока, за това откъде идва, накъде отива и въобще какво е.

Тази дезориентация играе не малка роля във френското НЕ. Хубавото обаче на френското НЕ е, че то е шанс за европейските страни да се събудят и да се замислят за това какво ги свързва. Не за субсидиите, не за проектите, не за главите, които ние умеем да затваряме с шеметна скорост, а за икономическата изгода от свободната търговия (която на французите не им допада), за политическия смисъл на съюза, за колорита на дълбоко различаващите се европейски страни, за свободата на пазара на труда (още една неприятна тема за французите). За това, че ние можем да населим изоставените си села с ентусиазирани англичани на средна възраст, а ние можем да избираме дали да се учим в София, Оксфорд или Париж (вместо между София, Пловдив и Варна).

За нас ще възникне и въпросът: "какво ще занесем ние в този съюз", не само "какво ще намажем от него".

Френското НЕ ще има и още един разведряващ ефект. Англичаните няма вече да бъдат виждани като смахнати и заинатени ексцентрици, които казват “не” на каквото им падне, а ще бъдат видени в по- реалната им европейска светлина (макар да не е ясно какво точно ще се подаде там).

В крайна сметка ако тревожният правоверен европеец запита покрусено: "Защо НЕ?" един относително смислен отговор който би могъл да получи би бил: "Защо пък не?" Може и да е за добро. Ако не друго, поне ще разберем що за животно е Европа. Тези, които мислят, че Европа е само дойна крава, ще имат възможността да прехвърлят няколко други възможности и да се спрат на нещо по-диво, по-екзотично, по-неуправляемо и заслужаващо повече интерес. Дива котка например. Освен това дивата котка има повече шанс да оцелее в компанията на азиатските тигри и американските бизони от една бюрократизирана дойна крава.

Както и да е, по-интересната новина е, че докато французите крещяха своето НЕ, в Ливан, след десетилетия сирийски контрол, вчера изборите бяха спечелени от антисирийската опозиция на Саад Харири. Дребен принос към този акт на независимост има вълната на демократизация в арабския свят (и англо-американския натиск), която по толкова противоречив и мразен от французите начин беше започната с подкрепената от България война в Ирак.

[email protected]