Ти си това, което четеш

Янко Гочев: Съединението е извършено въпреки мита за "руската любов“

"Освободителката“ провокира неуспешно Османската империя да нахлуе в Източна Румелия и да окупира българите, заявява историкът в интервю за Faktor.bg
11:37 | 06 септември 2017 | 8 коментара

Явор Гочев, снимка Faktor.bg

Русофилите и до днес не могат да обяснят, защо Русия уж ни освобождава, а в документите им не сме легитимирани никога с името България

Лондон, а не Петербург подкрепя в международен план обединението на България и спира султана от военни действия, казва пред Faktor.bg изследователят на митовете в историята ни

Янко Гочев е автор на изследването "Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология.

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва " История", а по-късно и "Право". Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения. Автор е на тритомника "Руската империя срещу България".



Г-н Гочев, как разпокъсаната след Освобождението България и последвалото Съединение се съчетават с мита за "освободителната мисия" на Русия?

Основната причина е нерешеният български национален въпрос. Руско-турската война (1877-1878) води до разпокъсването на българското национално единство, формирано след десетилетните борби на българския народ на територията на Мизия (Северна България), Тракия и Македония. Това разпокъсване е наложено от Русия чрез предварителния договор в Сан Стефано на 3.03. 1878 г. и е утвърдено и от останалите велики сили на конгреса им в Берлин с подписването на окончателния Берлински договор от 13.07. 1878 г. Той създава от част от българските земи, (извън тези, които остават под турска власт или са раздадени на Сърбия и Румъния) две територии с различен статут, наречени Княжество България и Източна Румелия.

Тук искам да се спра малко по-подробно на Санстефанския договор, защото около неговото съдържание и тълкуване има най-много митове. Идеалът на българите през Възраждането е създаването на свободна, суверенна (независима) и обединена България. Санстефанска България не е никаква реализация на този идеал. Тя не е свободна (окупирана е от цял руски корпус), не е суверенна (автономно, васално княжество, т. е. зависима, независимостта е от 1908 г., а не от 3.03.1878 г.), нито пък е териториално обединена.

Санстефанска България даже не носи името България, защото в руските документи е наричана "руско-дунавска Балканска област". Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за "освободителната мисия" на Русия. Русофилите и до днес не могат да обяснят как така Русия уж освобождава България, а не я легитимира в руските документи с нейното име, запазено в продължение на векове. Едва след войната и окончателно по Берлинския договор от 13.07.1878г. името Балканската област ("Руско-дунавска област") изчезва и в руските документите вече започват да говорят за Северна и Южна България, а после и Източна Румелия. Големият русофилски мит е, че Русия дала на България на 3.03.1878г. свобода и обединение. Това е лъжа, трайно насадена от русофилите в българското национално съзнание, възпроизвеждана в казионната историография.

Санстефанска България е окупирана област. Окупираната територия не е свободна, нито пък суверенна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879г. И този факт сам по себе си показва подчиненият статут на Санстефанска България.

Дори комунистът В. Коларов, пишейки през 1935 г. предговора на "Авантюрите на руския царизъм в България" признава, че българският народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на "независимо" българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черноморе". Той допълва, че освободеното Княжество България е "квазинезависима държава".

Ако анализираме основните текстове на Санстефанския мирен договор можем да направим извод, че "Балканската област" на Русия, наречена по-късно Княжество България има особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се прехвърля и упражнява върху България. Те пък са "предали" на една от тях - Русия управлението на България. Следователно по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя. Тя реално има статут на руски протекторат. "Протекторатус" (от латински) означава форма на зависимост, при която страната има формално своето държавно самоуправление и институции, но действа под властта на държава-протектор. Протекторатът е форма на политическа зависимост, при която държавата, при съхраняване на държавно си устройство, е зависима в политиката си от по-силната държава-протектор. Протекторатът запазва някои свои институции. В случая с България такива се създават. Той има в частност държавен глава, правителство, администрация, но в крайна сметка се намира под постоянния текущ контрол на чуждата държава.Нейните външнополитически и външнотърговски отношения се определят от държавата протектор. Отбраната йе вече не нейна грижа, тя е грижа на протектора. Неслучайно чак до Съединението от 6.09.1885 г. руски офицери оглавяват българската войска и неизменно са военни министри в Княжество България.

Това е реалният статут на Княжество България на след 1878 г. Берлинският договор ограничава рамките на руското влияние в този протекторат като определя точен срок на руската окупация и създава по-прецизен и действащ механизъм за европейски контрол над нея. Важното за България по Берлинския договор е, че създава международни гаранции за същестуването на българското княжество. България се легитимира на картата на Европав Берлин, а не в Сан Стефано.

Автономното Княжество България има много сложна съдба. След 1878 г. то ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи неговото присъединяване като губерния към Руската империя. Затова пътят на България към истинската свобода, суверенитет и национално обединение се оказва дълъг. Борбата ще продължи и след 3.03.1878 г. и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и грубата намеса на "освободителката" в българските вътрешни работи дори с цената на скъсване на дипломатическите отношения.

В такъв контекст Съединението на Княжество България с Източна Румелия е етап от продължителните борби на българския народ за свобода и пълно национално обединение. Понеже представлява и първото открито нарушение на Берлинския договор, предприето самостоятелно без намеса на никоя велика сила, то е и сериозна заявка за пряко участие на българския народ в решаването на неговите съдби и представлява първа фаза в борбата за извоюване на истинска независимост.

Какво не знаем от фалшифицираната история за областта Източна Румелия?

Статутът, името, границите и нейната уредба са определени в Берлинския договор от 1878 г. Източна Румелия обхваща днешна Южна България с площ около 33 000 кв. км и близо 816 000 души население със столица Пловдив.

Името й е предложено от Англия, но е одобрено и от останалите велики сили. Това име уронва националния престиж на българите и оспорва българския й характер. Самото налагане на това име е антибългарски акт, едно неморално решение особено на фона на това, че Южна България е жестоко пострадала по време на Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877-1878)

Източна Румелия е автономна провинция в пределите на Османската империя под пряката военна и политическа власт на султана. Автономията й е административна, а не политическа, т.е. с много по-нисък ранг от Княжеската автономия. Управлява се от генерал-губернатор християнин, назначен от султана със съгласието на другите велики сили с мандат пет години. Ако в Княжеството го избират, тук го назначават, т. е. той си е провинциален турски чиновник. Генерал-губернаторът назначава главните директори на административните служби, съдиите и окръжните управители, офицерите до чин капитан. Висшите офицери се назначават от султана. Важно негово правомощие е да вика турски войски в областта, ако областта бъде застрашена външно или вътрешно.

Областта има Органически устав, приет на 14.04.1879 г. от европейска комисия след остра борба между представителите на великите сили. Този Органически устав установява едно сложно държавно управление.

Функциите на Министерски съвет изпълнява т. нар. Частен съвет (директорат) в състав от шест души. Тези директори всъщност изпълняват ролята на министри. Въведен е двукамарен парламент - областно събрание от 56 души, като част от депутатите (10 души) са назначаеми. Събранието на Източна Румелия е по-малко по състав, по-недемократично от това в Княжеството, но на практика функционира по-добре. Освен това по образователен ценз стои над княжеските събрания. Особено полезен орган се оказва Постоянния комитет към областното събрание от 10 души постоянни членове, избрани от събранието. Той изпълнява ролята на сенат (горна камара).Toй е постоянно действащ орган на събранието със съвещателни, изпълнителни и административни функции. Упражнява постоянен контрол над управлението и законодателната дейност.

Органическият устав от 1879 г. гарантира спазването на основните права и свободи - на личността, на словото, печата, събранията, сдруженията, веризповеданията. Източна Румелия се оказва в определени моменти доста по-свободна от Княжеството. Тук се заселват преследвани от Княжеството политически лица, примерно част от непримиримите либерали след 1881 г. и дори революционери, гонени от Русия. Има по-широка свобода на печата с по-умерен начин на списване на вестниците. Политическите борби с явно надмощие на българите са по-умерени и не достигат до крайностите в Княжеството.

Областта плаща на султана годишен данък - положение, установено по Берлинския договор от 1878 г. Размерът му е 3/10 от приходите на областта. Запазват се всички права и привилегии, които имат западните държави, в това число по режимът на капитулациите.

В административно отношение Източна Румелия се дели на 6 департамента (окръзи) и 28 кантона околии). Департаментите се управляват от префекти, а околиите - от околийски началници.

В областта има три официални езика - български, турски и гръцки. Това е положение в Органическия устав, наложено от Европейската комисия. Очевидно нейните членове я разглеждат като многонационална. Българският език обаче се налага като официален, благодарение на поправката, според която за официален език по места се приема този на преобладаващата народност. Източна Румелия има свои собствени въоръжени сили - местна войска (милиция) от 7500 души и жандармерия (полиция) от 1500 души.

В развитието на Източна Румелия се сблъскват две тенденции. Първата е тя да следва пътя на обикновен турски вилает, а втората е да се развива по модела на Княжеството. Тъкмо тази втора тенденция се налага постепенно. Тя си пробива път и измества необратимо първата. Процесът на доказване и утвърждаване на българския характер на Източна Румелия е дълъг и преминава през участието на населението й в съпротивата срещу решенията на Берлинския конгрес. По този въпрос за запазване и разширяване на автономията с превес на българския елемент всички българи са единни. Личи ясен стремеж за уеднаквяване на институциите с тези в Княжеството, за да бъде по-лесно осъществено бъдещото им сливане. Към 1885 г. въпреки спънките тя се превръща във втора българска държава, а не турска провинция.

Областните управители са само българи - Алеко Богориди в периода 1879-1884 г. и Георги Кръстевич от 1884 г. нататък. Те работят системно за укрепване на българския характер на областта. Водят политика в защита на българските интереси. Още в първите избори за органи в областта през есента на 1879 г. българите постигат категорична победа. Те имат мнозинство в областното събрание - 40 от общо 56 души. Категорично печелят изборите за Постоянен комитет. За да парира тази тенденция Портата отказва да утвърди приетите от областното събрание закони. Българите обаче заобикалят процедурата и започват да приемат актовете под формата на правилници.

Към 1881 г. българското надмощие в областта е вече категорично наложено и неоспоримо дори за великите сили. Тогава вече настъпва разцепление сред българите, които се обособяват в две партии - Народна (съединистка, "лъжесъединистка") и Либерална (казионна). Първата с представители Ив. Евстр. Гешов, М. Маджаров, К.Величков, Ив. Вазов, Ст. Бобчев е по-влиятелна и обединява по-богатите слоеве от областта, като външнополитически е с крайно русофилска насоченост. Под нейно влияние е солидния в. "Марица", наричан още "Балканския Таймс".

Либералната партия с представители д-р Г. Странски, д-р Ст. Чомаков, Ив. Салабашев се нарича още "казионна", защото привържениците й са главно сред чиновниците и получава подкрепата на Ал. Богориди. Тя укрепва след 1881 г., когато в Пловдив се установяват изгонените от княжеството непримирими либерали. В тази партия има силни антируски, т.е. пробългарски настроения. Нейните принципи са развитието на областта като "чисто българска страна" и "съвършено независима държава". За тях дори Източна Румелия трябва да се превърне в обединителен център на българите. През 1883 г. тя печели изборите за областно събрание и влиза във властта. През 1884 г. обаче губи кампанията за преназначаване на Ал. Богориди. Срещу него заради конфликта му с руските представители се обявява Народната партия, която издига съединисткия лозунг, организира съединистки митинги и успява да спечели. През пролетта на 1884 г. Г. Кръстевич става областен управител с одобрение на Русия, а през есента на с. г. народняците печелят абсолютно мнозинство в събранието. След това те свалят от власт съединисткия лозунг и затова започват да ги наричат "лъжесъединисти".

Въобще цялостното развитие на областта до 1885 г. фактически води до анулиране на антибългарските решения по Берлинския договор. Източна Румелия се изгражда и развива като втора българска държава. Идеята за създаване на изкуствени румелийски нации на антибългарска основа се проваля изцяло. Румелийците не искат да бъдат такива, каквито великите сили са ги определи. Те си остават българи и го доказват с успеха на Съединението.

Колко са били опитите за Съединение?

Съединисткото движение е част от борбата за национално обединение. Княжество България има ръководна роля в съединисткото движение. До 1885 г. са организирани два неуспешни опита за Съединение. Първият опит е от 1880 г. Той е предприет по инициатива на Областното събрание. Счита се, че обстановката е благоприятна, защото през тази година в Англия на власт се връща приятелят на българите Уилям Гладстон, който традиционно подкрепя балканските християни в Османската империя, а Портата е във влошени отношения по гранични въпроси с Гърция и Черна гора. Стремежът към Съединение е стимулиран и от постоянните страхове на българите в Източна Румелия от нахлуване на турски войски в областта. Руският консул в Пловдив по това време А. Церетелев съобщава за тези страхове и опасенията на румелийците, че след като Портата уреди граничните си конфликти с Гърция и Чера гора, ще изпрати войските си в Южна България.

Приета е цяла програма за действие, съгласувана с Княжеството, която дори започва да се изпълнява. В Сливен е създаден Централен комитет, който да оглави движението, като кабинетът на либералите в Княжеството и князът трябва да подкрепят движението с помощта на войската чрез създаване дори на народно опълчение. Част от програмата е дипломатическата мисия на Ст. Панаретов в Лондон, който предприема сондаж за подкрепа от английския кабинет. В крайна сметка този първи опит се проваля. Великите сили отказват да го подкрепят. Англия прави това заради силното руско влияние в Княжеството, Русия дори взема мерки да предотврати акцията, считайки я за преждевременна. Внушава на българите по дипломатически път да бъдат благоразумни. Русофилството на правителството на Др. Цанков сковава изцяло дейността му. То няма смелост да оглави самостоятелна българска съединистка акция.

Вторият опит за Съединение е от 1884 г. Тогава се води съединистка агитация в Княжеството от т. нар. македонски комитети. А Народната партия, както вече посочих, решава да използва популярния лозунг за партийни цели. Цяла Източна Румелия е залята от съединистки митинги, организирани от Народната партия. Правителството на русофила Др. Цанков, което по това време управлява в София обаче отказва да оглави движението с мотив, че обстановката е неблагоприятна. Все пак дава средства за мисията на двамата дейци на Народната партия от Източна Румелия Ив. Гешов и Хр. Христов, които заминават в Европа да търсят подкрепа за българската кауза. Това, което те успяват да направят е само да депозират един мемоар от името на жителите на областта. Показателно за руското неодобрение на тяхната мисия е срещата им с руския посланик във Виена княз Лобанов, който отхвърля желанието на българските дипломати да посетят Русия под предлог, че "нямало нужда да осветляват руската дипломация върху желанията на българския народ".

Двата опита за Съединение от 1880 г. и 1884 г. се провалят, но доказват решимостта на българите от Източна Румелия да следват своя идеал за обединение със своите братя на север от Стара планина. От тези акции се налага и важен извод, че българите могат да разчитат само на себе си, т. е. на собствените си сили.

Кои са реалните организатори на Съединението?

Преките организатори са добре известни като ролята им в този акт е осветлена в пълни детайли. Това са български патриоти, бивши националреволюционери, участници в борбите за освобождение до 1878 г., в това число в комитетите на Васил Левски и в Априлското въстание от 1876 г. Те са борци за национално освобождение, но и за национално обединение. За тях свободата на България в 1878 г. е непълна и дори ограничена. Техният девиз е "Целокупна България". Някои са участвали в борбите след Берлинския конгрес, но общото за тях е , че нито за миг, при никакви условия не са загърбили идеала за национално обединение. Тези хора се обединяват в таен комитет, създаден през февруари 1885 г. в Пловдив. Негов председател е Захари Стоянов - видния летописец на Априлското въстание, който вече е издал първата биография на Левски (1883) и своите безсмъртни "Записки по българските въстания" (1884).

Този Таен комитет е останал в историята като БТЦРК. Целта на комитета е освобождение на Македония и Съединение на Източна Румелия в Княжеството.

Програмата и уставът на БТЦРК от пролетта на 1885 г. разкриват тясната му връзка с БРЦК на Васил Левски. БТЦРК започва организационна дейност, като създава свои частни комитети по места и започва да води много силна пропаганда за Съединение. БТЦРК организира много акции, като използва дати от българската история - примерно годишнини от смъртта на национални герои като Хр. Ботев и Хаджи Димитър или на събития като Шипченските боеве. Важен момент от пропгандата на съединението е издаването на в. "Борба" на 28.05.1885 г. под редакцията на самия З. Стоянов. Основната му теза е че Източна Румелия е едно недоразумение, което трябва да се премахне по най-бързия начин. Посочва много аргументи, в това число например, че се е превърнала в голяма "чиновническа" страна.

Важен момент е заседанието на БТЦРК в село Дермендере (дн. Първенец) на 25.07.1885 г. То избира нов състав на комитета, в който влизат З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович от Тракия и Д. Ризов и Д. Паница от македонския комитет в Княжеството. Заседанието прекратява всякаква дейност в посока към Македония и вместо пълно национално обединеие възприема идеята за съединение под скиптъра на княза. Датата на акцията е насрочена на 15.09.1885 г. Приета е тактиката на съвместно действие на войската и народа, който трябва да въстане. Спечелени са голяма част от румелийските офицери, в това число най-старшият от тях майор Д. Николаев. Постепенно е възприета идеята тъкмо чрез действия на войската да се свали румелийската власт, а надигането на народа чрез създаване на въоръжени чети да обслужи тази цел. Събитията в Панагюрище на 2.09.1885 г. поставят началото на акцията за обявяване на Съединението, което БТЦРК насрочва на 5 срещу 6.09.1885 г. Интересна е реакцията на управляващите русофили "лъжесъединисти". Има предложение те да оглавят Съединението, като изпреварят действията на четите. След като за пореден път руските дипломати се обявяват против акта, "лъжесъединистите" се отказват да станат истински съединисти.

Рано сутринта на 6.091885 г. въоръжените чети и милицията на областта завземат по-важните правителствени обекти в Пловдив. Арестуван е Г. Кръстевич. Съединението успява бързо и лесно, защото няма българин, който да не го подкрепи. Дори Г. Кръстевич се отказва да вика турски войски с думите: "И аз съм българин". В еуфорията тази негова позиция не е била оценена по достойнство.

Години наред сякаш ролята на княз Александър IБатенберг е подценявана и прикривата, каква е тя реално?

Първият български княз е избран от Първото ВНС на 17.04.1879 г. при спазване на определена процедура, заложена в Берлинския конгрес. Международните условия без които не може, за да се проведе този избор са утвърждаване от Портата при одобрението на великите сили, като князът не трябва да бъде представител на нито една управляваща династия. Великите сили са се опасявали, че така ще бъде проводник на чуждо влияние. Той е руски кандидат, племенник на руската императрица, но и хесенски принц, син на австро-унгарски генерал, германски офицер, в роднински връзки дори с британската кралица Виктория. Участник е в Руско-турската война (1877-1878) и има чин подпоручик от руската армия. Всъщност участието му в тази война е чисто политически акт, с който той натрупва положителен актив в своята биография. Натрупва точки пред останалите кандидати, защото има в биографията си този момент- сражавал се е за свободата на народа, чийто държавен глава ще стане. Въпреки че е руски кандидат, изборът му за княз през 1879 г. е плод на един политически компромис между великите сили. В това се крие и неговата слабост, защото този баланс на интереси, който силите намират в негово лице е крехък и лесно нарушим, а и той самият няма необходимият управленски опит като монарх. Едва 22-годишен става княз на България.

Управлението му преминава през сложни перипетии, като князът е принуден да търпи една доста либерална според схващанията му Търновска конституция, приета на 16.04.1879 г., а също така и да назначава кабинети на либерали и консерватори, които са в непримирими политически борби, изтощаващи страната. Тогава българският народ е политически незрял и толкова свободолюбив, че отказва да плаща данъци на държавата.

Важен етап в неговото управление настъпва след убийството на император Александър II през 1881 г. и възкачването на новия император Александър III (1881-1894). Той се възползва от тези събития в Русия и констатирайки невъзможността на княжеството да се развива по модела от 1879 г. търси промяна в суспендиране на конституцията. На 27.04.1881г. княз Александър I извършва държавен преврат. Князът суспендира конституцията и въвежда т. нар. режим на пълномощията. Създава се новата институция Държавен съвет. Режимът е сериозен опит за модернизация на княжеството, който обаче се проваля поради редица причини. През цялото време на този режим княз Александър I е притискан както от рускатадипломация,така и от местните либерални среди да преустанови действието на самостоятелното си управление и да възстанови конституцията. Особено силни стават атаките срещу неговата политика през лятото на 1883 г.Чувствайки се заплашен,князът се помирява с либералите и консерваторите, а на 6.09.1883 г. издаваманифест, с който закрива Държавниясъвети възстановява Търновската конституция. Основният законе възстановен и под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции. Това раздразва"освободителката", която възприема стремежа на българите към самостоятелност като нахалство. Самият княз Алкександър I излиза от режима на пълномощията със сериозно разклатен авторитет. Голяма негова грешка се оказва дълбокото ангажиране на руските дейци и генерали в управлението на страната.

Още през лятото на 1885 г. при подготовката на Съединението, когато дейците на БТЦРК установяват контакти с княжеските власти се наблюдава разминаване между позициите на правителството и на княза. Министър-председателят русофил П. Каравелов се обявява срещу Съединението, защото смята акцията за преждевременна и безерспективна, като може да изложи на риск дори самото Княжество. Князът обаче заема друга позиция. Той тайно одобрява акцията. Счита, че при успех може да укрепи разклатения си след краха на режима на пълномощията авторитет. Нещо повече, той предприема сондажи в Европа, които са твърде окуражителни. Става ясно и че западните държави не са категорично против, но няма да дадат явна подкрепа, за разлика от Русия, която е категорично срещу обявяване на Съединението в този момент.

На 30.08.1885 г. князът приема на военния лагер край Шумен пратенциите на комитета С. Муткуров и Д. Ризов. Той поема обещанието да приеме и оглави Съединеието. Всъщност БТЦРК е решен да го обяви дори без негово съгласие. Разчита се на политическия риск и поставяне на Европа пред свършен факт.

На 6.09.1885 г. в деня на Съединението князът изпараща записка до Министерския съвет, в която съобщава, че е на мнение да се приеме Съединението. Два дена след това той пристига в Търново, където го очаква П. Каравелов и Ст. Стамболов. Тук той издава манифест към българския народ, с който официално признава Съединението и призовава нацията да защити "святото дело".

На 9.09.1885 г., придружен от министър-председателя, княз Александър I влиза тържествено в Пловдив и приема Съединението. От Пловдив той уведомява великите сили, че поема управлението на Източна Румелия. Това е и първата нота, посветена на Съединението. Съставена е от правителството, но е подписана от княза. В нея се признава сюзеренитета на султана и се уверява, че Съединението не е враждебен акт към Османската империя. Нотата изразява твърдата готовност актът да бъде защитен от всяко чуждо посегателство. Тя завършва с призив към великите сили да признаят Съединението.

На 9.09.1885 г. Временото правиетлство в Пловдив се саморазпуска. Княз Александър I издава Указ №1, с който за пръв път се нарича княз на Северна и Южна България, като назначава комисарство в състав д-р Г. Странски, П. Р. Славейков и Й. Груев. Така преките нарушители на Берлинския договор са отстранени от управлението.

Защо Русия не одобрява акта на Съединението?

От 1881 г. на власт в Русия е император AлександърIII. Той е антипод на своя предшественик на либерално настроения Александър II "Цар Освободител" (на руските крепостни селяни), станал жертва на атентат. Император Aлександър III е реакционер. Той провежда контрареформи. Променя и външната политика на Русия към България, като затяга руската хватка около българското княжество. Българо-руските отношения бързо охлаждат и се отразяват и върху положението на княза.

На първо място, руският император е раздразнен от това, че българите са проявили за пръв път самостоятелност и не са се съобразили с волята му. Съединението се преценява като удар срещу руската хегемония на Балканите. Русия няма никакво намерение да прави от своя протекторат самостоятелна държава, при това обединена. Съединението създава една уголемена и по-силна България, а не руска Дунавска област. Така създава сериозна пречка към реализация на руските стратегически интереси по Източния въпрос - завземането на Цариград и Проливите. Това е основният мотив за руската враждебност спрямо Съединението. В духа на следваната от векове имперска политика самодържецът на Русия - император Aлександър III се опитва да се разпорежда и със съдбата на България и не допуска дори малка нейна стъпка без одобрението му.

За антибългарската позиция на Русия към Съединението влияние оказва и личната неприязън на император Aлександър III към българския княз. След краха на режима на пълномощията през 1883 г., създал предпоставки за недоразумения и конфликти с руските представители в България, в Русия започват да се отнасят с подозрение и неодобрение към българския княз. Дребни инциденти и нетактично поведение на руските делегати в България задълбочават тези настроения, а плахите опити на правителството на П. Каравелов да не допуска груба намеса във вътрешните работи на страната се оценяват като проява на антируска политика.

Император Aлександър III е убеден, че българският княз се опитва да ограничи руското влияние в България. Това е опасна тенденция за руските интереси, още повече че в императорския двор смятат, че няма сили в княжеството, които да спрат княза в тези преполагаеми негови антируски намерения.

Съединението укрепва позициите на неудобния вече за Русия княз. Затова отношението към него се прехвърял и върху българската държава, а от там и върху самия акт.

Руската дипломация допуска много голяма грешка, защото с неодобрението на Съединението сама нанася удар върху своя авторитет сред българите. Император Aлександър III вижда в акта на Съединението само преследване на лични, егоистични цели на българския княз и пренебрегва ролята на българския народ, който е фактически двигател и извършител на акта от 6.09.1885 г. Руският император се опасява, че зад Съединието стоят враждебни на Русия сили и българският княз действа като тяхно протеже. Тези настроения в императорския двор укрепват допълнително от факта, че Съединението сваля от власт русофилското правителство, а в БТЦРК, който го обявява има антируски дейци.

Независимо от това какви са съображенията на Русия да не подкрепи Съединението, тъкмо актът от 6.09.1885 г. и последвалата Сръбско-българска война са двете важни събития в българската история, които отварят очите на български патриоти за руската политика. На тях става става ясно, че Русия е противник на идеята за обединена и независима България. Затова и З. Стоянов ще напише, че 6.09.1885 г. е "тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване"!

Исторически факт е, че Русия се обяви против Съединението, като чрез посланика си в Цариград Ал. Нелидов провокира неуспешно Османската империя да нахлуе в Източна Румелия. Руският дипломатически натиск за турска окупация на Южна България е неутрализиран от контрадействията на английската дипломация. Тогава заедно със съюзника си Австро-Унгария Русия провокира Сърбия да ни нападне, като изтегля своите офицери от командването на Българската армия, за да улесни разгрома на България. В този смисъл "войната на капитаните срещу генералите" е не само пример за бърз, двуседмичен военен триумф на България над Сърбия, довел до защитата на Съединението от 6.09.1885 г., но и удар против имперските интереси на Русия на Балканите. Русия разбира това много добре и неслучайно се опитва да спаси своето галено дете Сърбия от пълна катастрофа. Затова Русия спира победоносния устрем на българските войски на сръбска територия чрез ултиматума на граф Р. фон Кевенхюлер - Меч, връчен от името на Съюза на тримата императори, чийто член е и руският император.

Същата тази Русия репресира персонално българския княз Александър I, а след това го детронира чрез преврата на 9.08.1886 г., дело на поставените й лица русофилите. "Вината" на българския княз Александър I е била, че е подкрепил Съединението и е командвал победоносните български войски във войната срещу Сърбия.

Захари Стоянов ли е първият следосвобожденски пророк, който осветлява зловещата роля на Русия към българите?

Безспорно, прекрасно обобщение на всички антируски действия около българското Съединение прави самият З. Стоянов в своята статия, озaглавена "Кой!" В нея той изброява всички прояви на българофобия на официална Русия покрай кризата с българското Съединение от 1885 г: "Кой въстана срещу нашето свещено дело - съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навлязат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на неговата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Сливница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на България ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?"

В статията си "Защо Русия пречи на Съединението?" З. Стоянов прави следните важни изводи: "Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност. Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задна мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество".

Как е защитено святото за народа Съединение, коя от великите сили работи в наша защита?

Съединението е защитено по дипломатически и по военен път. Дипломатическата защита се осъществява от княжеското правителство, което предприема серия от дипломатически инициативи. Възприета е една много гъвкава тактика - постъпки пред всички сили и опити за успокоение на духовете в съседните държави. Моментът е крайно напрегнат, защото на Балканите възниква нова криза и дори опасност от война с Турция. Интересно е ,че през 1885 г. Берлинският договор се защитава по-твърдо от Сърбия и Гърция, отколкото от Турция. Сърбия и Гърция виждат в уголемена България опасност за техните стратегически интереси на п-ва. Те искат насилствено и безусловно възстановяване на статуквото и дори наказание на "размирника" България. Издигат идея за териториални компенсации, защото България била нарушила балканското равновесие. Сърбия става инициатора за създаване на антибългарска коалиция с участието и на Гърция и Румъния. За да привлече Румъния Сърбия й предлага Силистра и линията Русе - Варна. Румъния обаче остава неутрална и крал Милан решава да търси компенсациите от България, обявявайки й война.

Междувременно от 24.10.1885 г. в Цариград заседава посланическата конференция на силите. Тя не може да вземе решение по българския въпрос поради разногласията между силите и саботажа, следван от английския делегат У. Уайт. Той работи по инструкциите на Лондон, получени още на 12.09.1885 г. за признаване на Съединението под формата на персонална уния. Това е важен момент в английската политика, която след като установява истината, че не Русия, а българите сами са осъществили Съединението трябва да бъдат подкрепени, за да се удари по руското влияние в България и на Балканите. Така Англия се възползва максимално от руската грешка да не се подкрепя Съединението. През 1885 г. двете велики сили в конфликт по цялата линия на сблъсък на техните интереси от Балканите чак до Средна Азия и по-конкретно в Афганистан. Подкрепата за българската кауза в Съединението е средството, с което английската дипломация нанася тежък удар върху руските интереси в България.

За българите тези подробности нямат голямо значение, защото нашите предци, осъществили през 1885 г. Съединението са готови да го защитят с цената на всичко, т. е. и война без оглед на това кой ще се обяви против нас.

Така и става. Англия парира подмолните действия на руските дипломати в Цариград, които подстрекават Турция да търси военно решение на въпроса, в това число чрез военна окупация на Източна Румелия чрез възстановяване на статуквото. Англия обаче не може да спре Сърбия. Крал Милан решава да воюва, следвайки съветите не само на Австро-Унгария, но и на нейния съюзник в рамките на Съюза на тримата императори - Русия.

Така България е изправена пред война, но не срещу Турция, а срещу Сърбия, която ни напада на 2.11.1885 г. Историята на Сръбско-българската война е добре известна и на нея няма да се спираме. Важно е да се знае, че в тази кратка, 14-дневна война, известна като "войната на капитаните срещу генералите" България е сама, изоставена от всички. Всичко в ръцете на младата българска войска. Ако тя се провали, т. е. изгуби войната България ще изгуби Южна България, а вероятно и ще бъде наказана, защото е дръзнала да наруши Берлинския договор, т. е. волята на великите сили. В началото на войната никой не ни подкрепя, макар че симпатиите на неутралните наблюдатели в Европа са на наша страна. Причината е, че считат българите за обречени на неминуемо поражение от по-добре организираната и с по-голям боен опит сръбска армия. Скоро прогнозите на военните специалисти се провалят с гръм и трясък. И за голяма изненада, когато започват българските военни победи вече всички застават на страната на България. Войната срещу Сърбия завършва с бляскава българска победа. Победоносният ход на българската армия е спрян след ултиматума на Австро-Унгария, подкрепен и от Русия. Примирието е подписано на 9.12.1885 г., а мирният договор в Букурещ на 19.02.1886 г. Промяна в статуквото няма да има. Правителството на П. Каравелов защитава дипломатически Съединението, но заради русофилските си зависимости не успява да се пребори за присъединяване на стария български град Пирот, заграбен от Сърбия през 1878 г. и освободен от българската армия в края на Сръбско-българската война. Пирот е върнат на Сърбия и цената на Каравеловото русофилство ще заплатят със своята кръв много българи пиротчани, варварски избити от сърбите заради посрещането на българските освободителни войски.

Кога е признато окончателно Съединението?

В съзнанието на много българи това признание се счита, че настъпва веднага след победата в Сръбско-българската война през ноември 1885 г. Защитата на Съединението по дипломатически и военен път с победата във войната срещу Сърбия прави актът от 6.09.1885 г. необратим, но не и юридически легитимен. Великите сили се примиряват с нарушаването на Берлинския договор и това решение им е наложено от българския народ. В това е значимостта на събитието. Юридически обаче въпроса остава дълго време неуреден. За да се заобиколи нарушението на Берлинския договор великите сили възприемат английската идея за персонална уния. Реализацията й чрез подписването на т. нар. Топханенски акт от 1886 г. означава признаването на българския княз Александър I за княз на Северна и Южна България. Фактически князът поема функциите и на областния управител на Източна Румелия. Уточняваме, че българите вече не използват термина Източна Румелия, но в международната дипломация той остава в употреба.Идеята за персонална уния означава, че князът като български държавен глава олицетворява единството на българския народ от двете страни на Стара планина. Говорим за държавния глава по принцип, а не за самия княз Батенберг, защото Русия вече го счита за свой враг и доказва това с изхвърляне на името му от Топханенския акт. За руския император българофоб Александър IIIотстраняването на княза става самоцел и в това се вижда единственият начин за възстановяване на руското влияние в съединеното княжество. Започват подмолни действия за елиминирането му. Те са в ход още преди Съединението и Сръбско-българската война, но след края им процесът е ускорен. Руското неодобрение за българския княз става публично. Дори Бисмарк заявява през 1886 г., че Батенберг е "кариерист, който обърква мира", което звучи като историческа присъда над него.Проблемът обаче е в това, че след Съединението Княжеството изпада в остра политическа криза. Тя е отражение и на дипломатическата му изолация на Балканите и в Европа, но и вътрешни финансови и стопански проблеми, неизбежни за следвоенно време. Избухва политическа криза, която произтича от въпроса за външнополитическата ориентация и се фокусира върху избора на политически съюзник, който рефлектира и върху отношението към българския княз.По инструкции на Петербург руската "пета колона" започва атака срещу особата на княза с всевъзможни обвинения. Това е т. нар. русолфилски лагер, чиято формула за изход от кризата е "Без Батенберг, с Русия". Техни противници стават патриотите, формирани около бившите дейци на Съединението, които издигнат лозунга "Има Батенберг, има България". Междината позиция защитават умерените русофили, групирани около правителството на П. Каравелов. Русофилите привличат на своя страна част от офицерите и на 9.08.1886 г. извършват държавен преврат, довел до детронирането на княза и прогонването му от България. Следва контрапреврата, организиран от председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и връщането на княза, но поради руското неодобрение той окончателно абдикира на 25.08.1886 г. и напуска завинаги България. Той остава единственият български владетел в историята на Третото българско царство, постигнал най-голямото му териториално разширение.

Властта преминава в ръцете на регенството (август 1886 - август 1887) с пръв регент Ст. Сатмболов. Така България навлиза в почти едногодишен период на безкняжие. Този период е известен още в международните отношения като "българската криза" и е свързан с опита на Русия да подчини България, в това число чрез окупация и да наложи волята си над българския народ, след натрапване на подходящ според руските разбирания държавен глава.

Ст. Стамболов и неговите привърженици остро се противопоставят и не се подчиняват дори на заповедите на извънредния пратеник на императора барон Н. Каулбарс, който трябва да "вразуми" българите дори с цената на ултимативни искания и груба намеса във вътрешните работи на Княжеството. В крайна сметка през есента на 1886 г. дипломатическите отношения с Русия са прекъснати по вина на "освободителката".

България устоява на руския натиск и избира пътя на решаване на своите вътрешни проблеми по собствена воля. Тогава фактически е преодолян комплексът, че България не може да води самостоятелна политика. Политиката на регенството начело със Ст. Стамболов за отстояване на държавния суверенитет побеждава.

Български изход от кризата е намерен с избора на нов княз Фердинанд Сакскобурготски на 25.06.1887 г. от ВНС в Търново. Неговата кандидатура едва ли е била най-подходящата, но трябва да се знае, че свободни принцове и княза почти няма, а тези, които все пак са намирани са се отказвали твърде лесно след руски натиск. Това, че Русия не признава избора на Фердинанд за българския княз е голям проблем, защото фактически тази руска позиция заплашва и акта на Съединението. Замразяването на международното признание на българския княз означава отлагане за неопределено време на въпроса за признаването на Съединението.

Юридически въпросът със Съединението от 1885 г.е решен окончателно след обявяване на независимостта на България на 22.09.1908 г. чрез коронацията на Фердинанд за цар в историческата църква "Св. 40 мъченици" в старата столица Търново. Признанието от всички велики сили на българската независимост през 1909 г. погребва Берлинския договор за България и означава и окончателно признание на Съединението.

Още от Общество