Афганистанската криза пропуква европейското единство

Тони Блеър наруши първото правило на европейската дипломация. Свиквайки "военния съвет" в ограничен състав на Даунинг стрийт, той отчужди малките страни, обиди брюкселската бюрокрация и внесе фарсов елемент в усилията за изграждане на обща европейска стратегия за афганистанската криза.

Трябва да се признае, че британският премиер не бе първият. Две седмици преди него президентът на Франция Жак Ширак предизвика скандал, като разговаря само с Блеър и германския канцлер Герхард Шрьодер по време на срещата на високо равнище на Европейския съюз в Гент, Белгия. Но Ширак поне сведе до минимум броя на гостите и дневния ред.

Кавгата около сбирката на Даунинг стрийт засенчва факта, че Европа засега поддържа единен фронт в ръководената от САЩ кампания срещу международния тероризъм. Няма я разнопосочността, показана по време на войната в Персийския залив преди десет години. Но щом военната кампания започна да набира скорост, се появиха първите пукнатини. Не на всички се нрави глобалната дипломация на Блеър. Висш европейски дипломат язвително го нарече "вицекраля на Европа", а други намекват, че е просто марионетка на САЩ.

Ново разделение на Европа
Но по-лошо е обвинението, че покрай афганистанската криза възниква ново разделение на Европа - между важните страни - като Великобритания, Франция и възвърналата своето самочувствие Германия, и страни, които рискуват да бъдат изтикани встрани, като Испания и Италия или по-малките членове на НАТО Белгия, Дания и Холандия.

Испанският премиер Хосе Мария Аснар е чувствителен към всеки намек, че неговата страна, въпреки заякналата си икономика, не се класира в челната група. Същото важи и за Силвио Берлускони - десноцентристкият премиер на Италия, който трябваше да води дълга и тежка битка за кратка аудиенция при Джордж Буш във Вашингтон.

Ролята на САЩ
Може би неволно, но САЩ изостриха опасенията от фаворитизъм. След като потърси подкрепата на НАТО чрез задействането на член пети, администрацията на Буш проявява избирателен подход при приемането на предложения за материална военна помощ. "Американците са се вманиачили да запазят контрола над операцията в Афганистан. Те не искат да се повтори косовския конфликт, където много натовски страни искаха да наложат своята воля", казва дипломат от Брюксел.

Прагматиците и от двете страни на Атлантика приветстват сегашния ред. САЩ търсят формалната благословия на Европа, но си избират партньорите според конкретната задача. Европейските лидери взимат решенията за общата политика в Брюксел, но действията се определят в отделните европейски столици.

Проблемът е, че този подход не подхожда особено на замисъла от договора от Маастрихт за обща европейска външна и отбранителна политика, който предполага и 15-те членове на ЕС да вървят в крак. Нито пък пасва на дипломатическия протокол. Бившият президент на САЩ Бил Клинтън беше направил гримаса, когато му казали, че трябва да бъде домакин на среща ЕС-САЩ с Люксембург начело на европейската делегация. Белгия, която сега държи ротационното председателство на ЕС, претендира да ѝ бъде оказана същата чест.

Хенри Кисинджър, бивш държавен секретар на САЩ и президентски съветник по националната сигурност, миналата седмица в Лондон се застъпи за "нов механизъм" на американските отношения с Европа, който да допълни НАТО и да удовлетвори посткомунистическа Русия.

Кисинджър, познавач на политиката на равновесие на силата от 19 век, има наум двустранен подход, който от една страна ще възкреси идеята на австрийския дипломат Фон Метерних за широк европейски форум за дискусии и колективно морално убеждаване, а от друга - ще наподобява съюза на Австрия, Великобритания, Русия и Прусия срещу Наполеон.

В началото на 21 век въпросната нова четиристранна коалиция ще обхваща САЩ, Великобритания, Франция и Германия. С включването на Франция четириъгълникът изглежда неравностранен, но явно според Кисинджър това ще възпре Европа да се впусне в стратегическа конкуренция със САЩ в отношенията с Китай или Русия.

Идеята Европа да се върне назад към историята в търсене на ефективна обща външна политика, за някои звучи еретично. Бившият германски канцлер Хелмут Кол често казваше, че моделът на ЕС е точно обратен на системата на съюзите от 19 век, при които великите сили са дърпали юздите, по-малките страни са били само пешки и само гений като Бисмарк е можел да предотврати избухването на война.

Договорът от Маастрихт
Но все пак има няколко причини да бъде преразгледан проектът от Маастрихт. Първо, след разширяването в перспектива на ЕС и НАТО в Централна и Източна Европа САЩ ще могат да избират още по-придирчиво съюзниците си. А един по-широк и разнолик съюз увеличава вероятността за тесни коалиции на единомишленици, изтъква американски дипломат.

Второ, ЕС вече възприе клаузата за гъвкавост, която улеснява група от няколко страни да действат, без да се съобразяват с останалите. Великобритания, често на опашката в Европа, под ръководството на Блеър изглежда по-склонна да застане начело, особено в отбраната.

Трето, канцлерът Шрьодер изглежда твърдо решен Германия да заеме по-голяма роля на световната сцена, макар и в рамките на НАТО и ЕС. Някои подозират че дългосрочната му цел е постоянно място за Берлин в реформирания и разширен съвет за сигурност на ООН.

И четвърто, афганистанската криза веднъж завинаги документира политическия залез на Европейската комисия. Европа следва по-скоро "обща", а не "единната" външна политика, начертана от бюрократите в Брюксел.

Но каквито и да са бъдещите политически сметки, за Блеър и Ширак би било разумно да третират по-малките европейски страни с малко повече смиреност. Буш налучка правилната рецепта при първото си пътуване в Европа през пролетта - за да не му се налага да избира между Берлин, Лондон и Париж, той предпочете Мадрид, Варшава и Стокхолм.