Агресията и малките деца: кой е виновен

Като детски психолог при мен често идват родители с конкретен въпрос: Кой е виновен детето ми да се държи агресивно? Все по-често се чуват възклицания колко много се е променило обществото ни и колко по-агресивни са станали децата. За причината за този проблем няма еднозначен отговор, но мога да изброя възможни фактори, последици и посоки, защото всяко дете е една вселена, сформирана от ред фактори.

Сн. БГНЕС

Що е то агресивно дете и колко често се среща?

Важно е да се отбележи, че агресивно поведение при децата определяме тогава, когато е изпълнено целенасочено действие, за да бъде наранен физически, психически и/или морално да бъде унижен и обиден даден опонент или да се разруши чужда собственост. И макар според класификациите агресивното поведение да се дели на отклонение с начало ранното детство и отклонение с начало юношеството, ми се налага да обяснявам, че дете на възраст година и половина не е редно да бъде определяно от родители или непознати като агресивно. При толкова малко дете няма как да говорим за целенасочено действие с цел вреда. Дори то да е замахнало или ударило в гнева си, то е защото му липсват умения за самоконтрол и защото все още няма рационално мислене относно последиците на собствените си действия. Детето изпробва различни алтернативи и отговорност на родителя е леко да хване ръката му и с твърд тон да обясни, че това поведение не е приемливо.

За сигнификантни признаци на агресивно поведение при малките деца можем да говорим около четвъртата година, когато детето вече прави логически връзки и когато вече може да му се влияе на когнитивно-поведенческо ниво. Много е трудно в България да се намери статистика за психични отклонения, затова един от източниците, които използвам, е собствено проучване от 2010 г. в три детски градини на деца между 4 и 6 години (общо 133), което показа, че признаци за агресивно поведение се откриват при близо 12% от децата. Държа да отбележа, че това са симптоми, а не диагноза, т.е. следва тези деца да бъдат обследвани и подпомогнати. В европейските статистики диагнозата "Поведенческо разстройство с противопоставяне" варира около 5-6%.

Тези данни може да са скучни и не особено важни, но придобиват особен интерес, когато допълня, че според европейско проучване с участие на България от 2009 г., 91.9% от деца с проблемно поведение не стигат до специалист. Грубо казано тези 12%, които сме засекли, че имат проблем, не биват подкрепени. И затова още от сухата статистика (не българска, защото такава не съм срещала до сега) – при 50% проблемното поведение то се запазва в юношеството, а 23 на сто от тези деца няма да завършат училище. И преди да сме обвинили нашата народопсихология, че не сме свикнали да търсим психологическа и психиатрична помощ, ще кажа, че трябва да търсим причината повече в нас като родители, а не в нас като българи, защото немските данни показват, че само 2% от немските родители на деца до 6 години са потърсили помощ за същите проблеми.

Семейството предпазва или провокира агресивното поведение?

Още един въпрос, който често се поставя и на който с типична психологическа уклончивост трябва да отговоря: "И двете са възможни". Семейството е сигурната среда, в която децата получават своите първи уроци по социално общуване. Реакцията на родителите в неприемливи, агресивни ситуации е от изключителна важност за модела на поведение на детето.

Ако предположим, че средностатистическият образован родител е запознат с тази трактовка, то често идват родители, които казват: "Казал съм му/ѝ, да не удря пръв/първа, но ударят ли те, удряй!". Макар обществото ни често да функционира на този принцип, като психолог не мога да се съглася, че е правилна реакция. Малкото дете следва да бъде научено, че в различни ситуации има различни начини на действие и не е задължително да отвърне на удара с удар.

Сн. БГНЕС/ЕПА

За да не звуча голословно, нека разгледаме следния случай: Две-тригодишно детенце се е качило на пързалката на детската площадка, оглежда любопитно какво правят по-големите, чуди се как точно да се завърти и да се пусне надолу. И докато то се върти малко неориентирано, покрай него профучава 4-годишен ураган, който го изблъсква и се спуска първи. Мъникът още не осъзнава какво се е случило, гледа стреснато и докато се оглежда, го бутат повторно. Родителите обикновено ми разказват: "Как да го/я оставя да се държат грубо с него/нея?! Трябва следващият път да отиде и да се наложи, за да не става "жертва" на агресивните деца?".

На това малко дете няма нужда да му бъде дадена инструкция как "да бута", а да му бъде показано каква е "посоката на движение", как следващия път да помоли да го изчакат, как да настоява, че сега е негов ред и чак тогава, когато е необходимо, родител да се намеси. Не всичко, което срещаме сред малките деца, може да се характеризира като агресия, защото определени действия не винаги са целенасочени и целят да наранят.

Но това, от което те имат нужда, е родител да им даде различни алтернативи за действие в различните социални ситуации.

Когато детето наистина се чувства жертва, тогава то, както и всеки пораснал възрастен, чисто физиологично стига до вечната истина "бий или бягай". Проучвания показват, че жертва на тормоз и насилие стават деца, които се чувстват слаби, с ниско самочувствие и самооценка. Правилната самооценка и адекватното отстояване на собствените позиции в повечето случаи са предпазващият фактор детето да не е тормозено от връстниците си. А първа инстанция да стигне до осъзнаването на собствените си възможности и права е семейството.

Детската градина и кой виновен за агресията – децата или учителите?

Още един провокативен въпрос, който въпреки многото обяснения ще оставя без конкретен отговор. При всички случаи ще отбележа, че като във всяка друга професия, така и в учителската има етика и кодекс, които педагозите би следвало да спазват, и е въпрос на лични качества и разбирания кой и до колко съвестно ще изпълнява задълженията си въпреки личните или професионалните си проблеми.

За да се опитам да синтезирам отношенията между учители и деца, ще кажа, че те са взаимно свързани. Един компетентен учител с помощта на групата би могъл да въздейства положително на дете с признаци на агресивно поведение. Но за съжаление и обратният сценарий е възможен – неангажиран учител и ниско ниво на социални умения на връстниците може да променят в негативна посока едно емоционално нестабилно дете.

Сн. БГНЕС/ЕПА

След започване на детска градина педагогът е основна фигура, около която се градят социалните умения на децата. Професионализмът в отношенията се явява по-значим фактор от концепцията за учебен план или от материалната база. Всяка една социална ситуация между децата би следвало да намери потвърждение или отхвърляне от страна на компетентния възрастен, за да даде на децата ориентир за постъпките им. Друг е въпросът дали това е възможно при многочислените групи в детските заведения.

Като психолог ще повторя вече станалата банална фраза, че съвместната работа и адекватното общуване между родители и учители е най-прекият път към навременно и успешно противодействие на проблемното поведение. Всяка рязка промяна в поведението на детето, силна възбудимост, емоционални изблици, липса на апетит или сън са сигнали, че детето има нужда от подкрепа и обкръжението му е редно да реагира. Както родителите, така и педагозите следва да могат да приемат евентуална препоръка от отсрещната страна, че има нужда да се потърси помощ. Често на нас, "външните" специалисти, се налага да играем ролята на буфер между двата лагера в търсене на отговор на въпроса: Кой е по-агресивен?

В заключение да обобщим, че веригата може да се скъса на всяко ниво и феноменът "агресивно поведение" да изплува на повърхността, затова няма как да определим един виновен или едно решение. Компетентността на родителите, учителите и децата по отношение на социалната комуникация в група са едновременно рисковия и предпазващия фактор за появата на агресия.

 

*Радостина Стоянова е психолог. Завършила е университет Бремен в Германия със специалност детска и клинична психология. От 2015 г. е член на Дружеството на психолозите в България и от три години има частна практика. Вече почти десет година е част от неправителствена организация, която се занимава с превантивни занимания с деца, обучения на родители и специалисти. Участва в разработката на програми за продължаващо обучение на учители към Министерството на образованието и науката.

Още от Анализи и Коментари