Ако не си помагат, София и Букурещ поне да не си пречат

Ако е вярно, че в сериозната политика обикновено не се допуска случайни неща, тогава навярно никак не е случайно, че външнополитическото "прохождане" на Симеон е тъкмо срещата му в Боровец с румънския министър - председател Адриан

Нъстасе. Първото нещо, върху което може да се мисли, са политическите контрасти и аналогиите, предизвиквани от срещата Сакскобургготски - Нъстасе.

Най - напред в Букурещ, а след това и в София последните парламентарни избори доведоха до промяна. Десницата в Румъния - освен че падна от власт и бе заменена от бившите комунисти, загуби и президентските избори. В България след изборите ОДС премина в опозиция, а НДСВ - движението на бившия монарх, състави коалиционно правителство с премиер Симеон Сакскобургготски. Така днес в Боровец един до друг застанаха румънски премиер, излъчен от партията на бившите комунисти след победата ѝ над румънската десница - и бивш български монарх, а сега премиер след изборния му успех над българската десница.

България и Румъния не са конкуренти, а партньори по пътя им към НАТО и ЕС. Тази формулировка беше възприета в политическата лексика и на София, и на Букурещ в началото на предишните десноцентристки управления. Идеята за нея дойде от София. Пръв я произнесе на глас президентът Петър Стоянов. Аргументите за подобно обвързване - независимо дали днес изглеждат като кратковременна конюнктура, или оценките ще бъдат премълчани, произтичаха от преимуществата на Румъния пред България в онзи момент. Румъния бе привлякла вниманието на западноевропейците с убедително навлязлата във властта дясна коалиция Демократична конвенция и с първия в историята си необвързан с комунистическо минало президент Емил Константинеску. В България промените все още бяха в началото. Петър Стоянов бе вече президент, а правителството на ОДС правеше първите си стъпки след разрухата от социалистическото управление. Шансът България да навакса пропуснатото бе в лансирането на формула, която да "залепи" София за успешния Букурещ.

Още преди края на демократичните управленски мандати и в Румъния, и в България картината получи малко по - различни практически измерения. Признаците, че дясното правителство в Букурещ е изправено пред дълбоки проблеми и отива към политическа катастрофа проличаха доста време преди изборите. Смени на премиери и министри, буксуване на икономическите реформи, отдалечаване на Букурещ от полезрението на Запада - всичко това, в крайна сметка, завърши със завръщане във властта на румънската левица и на Йон Илиеску като президент.

Шансовете на София по пътя ѝ към ЕС и НАТО започнаха да изглеждат по - големи в контекста на индивидуалната ѝ писта, отколкото заедно с Букурещ. Благоприятното за България решение на визовия проблем даде допълнително ново преимущество. Впечатлението за българско дръпване напред продължи до смяната на властта в София.

Но сега в региона има нова политическа загадка. И тя е - кой е в по -добра позиция пред НАТО и ЕС - бивши комунисти, като управляващите в Румъния ? Или бивш монарх, който като министър - председател управлява от два месеца в България ?

С отговора на такъв въпрос не бива да се избърза. Най - малко поради това, че когато бившите комунисти в Румъния при първия им демократичен мандат в управлението откровено се обявиха за членство в НАТО, бившият български монарх или мълчеше, или се изказваше критично за алианса. Но в политиката няма непроменливи величини. Проблемът сега дори не е в това дали Сакскобургготски и Нъстасе ще припомнят стари фрази и ще си дават взаимни обещания. Проблемът между София и Букурещ днес е - ако не могат да си помогнат, поне да не си пречат.

Посещението на румънския премиер Адриан Нъстасе ще се запомни с предложението му Букурещ и София да работят в тандем за членството си в НАТО и ЕС. Тандемите в политиката - особено когато става въпрос за състезание между държави за членство в организации като НАТО и ЕС, са нещо твърде временно. Пример е самата България, която - щом усети полъха на предимствата си пред Румъния, хвърли доста усилия да убеждава западните си партньори в необходимостта от индивидуални интеграционни писти. Нищо, че преди това бе ги убеждавала в стратегическото преимущество към Букурещ и София да се гледа като на двойка. Днес румънците искат от българите същото, което българите искаха от румънците преди четири години. Искат глътка политически въздух точно преди финалната права с надеждата, че зад гърба им няма да се въртят интриги и няма да се окажат в изненадваща изолация. А през това време да наваксат пропуснатото. Играта на фразеология от типа "не конкуренти, а партньори" вече няма никакъв смисъл. Тя дори започва да става хлъзгава и опасна, защото залогът е твърде голям. Колкото и да се опитва София да стъпи върху постиженията си и да обяснява, че са общи само целите, но пътищата към постигането им са различни - едва ли някой е забравил откъде и по какви причини за първи път се породи идеята за "тандем". Тя не дойде от Букурещ.

Дали в политиката има морал, или не - това е нещо, което винаги е изглеждало твърде полемично. Но че в политиката трябва да има ясни анонси и прозрачност, е абсолютно сигурно. Яснотата и прозрачността в отношенията между Румъния и България днес биха изглеждали така - те да се договорят джентълменски, че ако не си помагат, поне няма да си пречат. Всичко останало ще бъде политическа демагогия. Какъвто беше абсурда, че докато се представяха не за конкуренти, а за партньори, на София и Букурещ им бяха нужни ЕС, Пакта за стабилност, въздушните удари на НАТО срещу СРЮ и нестабилната обстановка в региона, за да достигнат с помощта на посредници до споразумение за изграждане на втори мост над река Дунав в района Видин -Калафат. По - конкретното му изграждане експертите продължават да мислят.

А Бразилия и Венецуела ще строят втори мост над река Ориноко. Строителството щяло да продължи две години. Не конкуренти, а партньори...

* Излъчено по радио Свободна Европа