Армията ни трябва да стане професионална

Винаги съм казвала, че политиката всъщност се състои в умението да се пресрещат проблемите и да се представят практически предложения за решаването им. Затова за добрия политик толкова важни са способността да разговаря с хората и да ги чува, интуицията и чувствителността. Но може би защото в България нерешените проблеми - и колективни, и индивидуални, са толкова много, някак симптоматично и обществото като цяло, и ние, политиците често си затваряме очите и отказваме да се вгледаме в тях. И намираме сили да се изправим срещу проблемите

едва когато подминаването им стане невъзможно

когато те се превърнат в обект на безспорен медиен интерес или, когато, не дай Боже се случи непоправимото.

Ще припомня няколко такива ситуации - сетихме се за безопасността на децата си, когато бяха смазани учениците в "Индиго" или когато едно момиченце беше затиснато от срутила се катерушка в самия център на София. Заговаряме за децата в домовете, когато излезе случай за нечовешко отношение към тях или когато дете умре от глад.

Казвам всичко това, защото поводът на тази статия е също тъжен. Повод са загиналите български войници в Кербала. Няма да коментирам самия инцидент, и бездруго изговорихме много думи. Вече повече от месец всички ние, и в парламента, и в партийните централи, се упражняваме в красноречие и прехвърляме отговорността ту на един, ту на друг. И се питаме можеше ли да не се случи всичко това.

Въпреки някои пророчески пози, въпреки изолираните гласове, които се опитаха да стоварят вината върху съюзниците ни или използваха трагичния повод за популистки изказвания, въпреки очевидната неискреност на представителите на БСП и на президента, за които тия дни без особена изненада разбрахме, че са получавали дарения от диктаторския режим на Саддам Хюсеин, българската позиция защити избраната още преди 6-7 години посока.

Но това, което се случи в Кербала, ни изправя пред няколко сериозни проблема и тях искам да откроя. Месеци преди влизането ни в НАТО се видя, че

българската армия не е достатъчно подготвена за това, което и предстои.

Не случайно в парламента Обединените демократични сили поискаха създаване на постоянна подкомисия към комисията по външна политика (абсолютно немотивирано отхвърлено от НДСВ) за преглед на причините, довели до трагедията в Кербала, както и за да наблюдава готовността на България да участва в мироопазващи мисии като цяло. Затова, водена от желанието си България да е готова по същество да изпълнява задълженията си в НАТО, аз не мога да не продължа да питам дали настоящото българско правителство е способно да осигури обществена подкрепа за действията, произтичащи от това членство и дали политиката на сигурност на Република България отговаря на очакването към държава, която предстои да стане член на НАТО и да приключи преговорите си с Европейския съюз.

Трагичният случай, който е повод за разсъжденията ми, ни изправя и пред един друг, не по-малко тревожен въпрос, който необяснимо подминаваме. Това е въпросът с темата за състоянието на войската изобщо, темата за задължителната казарма на 18-годишните български момчета. Защото ако все пак в професионалната армия някаква реформа се случи, същото не може да се каже за задължителното отбиване на военната служба, където владеят безхаберието и безпаричието, корупцията и беззаконието и в резултат на която служба годишно умират десетки български момчета, за които нищо не чуваме. Умират заради пияни старшини, заради немарливост и липса на елементарна подготовка. Не искам да сравнявам м градирам. защото в смъртта няма по- и най-, защото, когато умират младежи, няма значение къде и как става това. Но не мога да не се вслушам в гласа на войнишките майки, които в момента, покрай инцидента в Кербала (как да ги виним за това, след като явно иначе не сме ги чули), повдигат въпроса и за проблемите в българските казарми. Защото в тях дори не се отива по избор или от мотивация. В тях децата ни служат по задължение и ние сме длъжни да им осигурим нормални човешки условия и да им гарантираме здравето, психическо и физическо, и живота.

Вторият проблем, който искам да откроя, отново е свързан с предстоящото ни членство в НАТО и присъединяването ни към ЕС и поставя много съществен въпрос, към който аз като човек, който е воювал на полето на дипломацията за падането на визите, съм особено чувствителна. Става дума за съдбата на всички ония момчета, които заминават да учат в чужбина, преди да са отслужили задължителната си военна служба. Получавам много такива писма и знам, че повечето от тях, които успяват да се устроят след завършването си и са започнали работа, не смеят да се върнат в България, защото не знаят ще могат ли след това да си тръгнат обратно. Или ще бъдат насилствено задържани. Имам приятелски семейства, които се принуждават да пътуват до Солун и там си правят срещи с децата, защото се усещат несигурни. Нека не забравяме все пак, че демокрацията в България е само на 15 години и спомените от режима на Живков не са избледнели.

Акцентирам върху този проблем, защото в случая говорим не за единични случаи, а

за онези над 100 000 български младежи донаборници

които фигурират във военните списъци и чийто статут е напълно неуреден. И тъй като преходът към професионална армия става бавно, не може да си позволим да оставяме и този въпрос висящ. Още повече, че ежедневно се чуват гласове които коментират, че от България изтичали мозъци, че изучилите се в чужбина българи не постъпват, както са правили това нашите дядовци и не идват в България, за да инвестират наученото. А много от тези момчета, които ние насила превръщаме в невъзвръщенци, наистина имат престижни професии в Европа Америка и има с какво да помогнат на България.

Като политик, който защитава десни ценности, за мен е недопустимо погазването на най-висшето човешко право на избор и свобода, и затова и

ще настоявам за подготвянето на нов закон за военната служба

който да регламентира армията като професионална и да остави избора на вътрешната мотивираност на младите хора.

А дотогава това, което аз като лидер на СДС мога да обещая, е да следим какво се случва във войската и да искаме от правителството не просто да продължи реформите, но и да контролира спазването на елементарната дисциплина. Защото е недопустимо в началото на XXI век в мирно време заради нечие нехайство на година да умират десетки български момчета.

*Публикуваме статията на лидера на СДС, поместена във в."Труд" на 4 февруари 2004 г.