Българският анклав в Сърбия тихо замира

Все по-трудно е да видиш млади хора по улиците на малкия градец Босилеград на границата с България.

Повечето жители сега са възрастни хора, тъй като младите напускат града след завършване на средно образование.

"Момичетата използват всяка възможност да избягат и да се омъжат в други градове и ни останаха само ергени", оплаква се Иван Николов, президент на Културно-информационния център на българското малцинство (КИЦ).

На теория Босилеград има много предимства. Власина, най-голямото изкуствено езеро в Сърбия, е само на няколко километра от там, а околните пътища минават през някои от най-забележителните местности в Сърбия.

Във всяка друга страна това място щеше да е най-вероятно под егидата на държавата или превърнато в национален парк.

В Сърбия властите проявяват единствено пренебрежение към общината, която в момента е сред най-слабо развитите общности в страната.

Градските улици рязко контрастират с пищната зеленина извън града. Гледките на стари порутени къщи подменят красотата на природата при навлизане в града.

През Босилеград минава малка река, чиито брегове приличат на сметище и са използвани най-вече от бездомни кучета и изоставени котки, вместо от играещи деца.

Усещането за апатия, навявано от разпадащата се инфраструктура, личи и по политиката в града. Макар че етническите българи съставляват 90 процента от населението на Босилеград , където живеят само двадесетина сръбски семейства, местната администрация е доминирана от десни сръбски партии.

При последните две гласувания за местна власт повечето гласове бяха спечелени от Демократичната партия на Сърбия начело с премиера на Сърбия Воислав Кощуница, заедно с крайната националистическа Сръбска радикална партия (СРС), чийто председател Воислав Шешел в момента е подсъдим в Хага за военни престъпления.

За разлика от тях, Демократическата партия на българите в Югославия (ДПБЮ) замря в средата на деветдесетте поради недостиг на поддръжници.

Според анализатори главният проблем на града е хроничната икономическа изостаналост.

Всички важни местни "институции" се побират на дългата стотина метра главна улица - магазините, кафенетата, здравният център, полицейското управление, културният център и Културно-информационният център на българските малцинства, Цариброд.

Според статистиката Босилеград е една от най-малките общини в Сърбия и има около 9800 жители. Още по-драматичното е, че почти 85% от пригодните да работят са безработни.

Единственотo производство е малка частна текстилна работилница за чорапи, в която работят 39 души. По-големите работодатели като големи текстилни и фармацевтични фабрики са отдавна закрити.

Транспортната фирма Автотранспорт, която свързва региона с останалата част от страната, е обществено притежание и се очаква всеки момент да обяви фалит.

"Вече дори нямаме много автобуси", казва един от шофьорите, - "Полицията ни глобява постоянно, защото превозните средства не отговарят на изискванията. Само онези, които трябва да пътуват са на наша страна."

Шофьорът не е получавал заплата от месеци, но няма друг избор, освен да продължава да работи там. "Не мога да напусна Автотранспорт, защото няма къде другаде да си намеря работа", - казва той.

Според председателя на КИЦ Иван Николов само държавните чиновници в полицията, съдопроизводството, здравеопазването и училищата получават редовно заплати, но те са едва 15 процента от населението в активна възраст.

С толкова много свободно време на местното население, кафенетата и ресторантите имат много работа.

"Фабриките са затворени, нищо не работи, останаха само възрастни хора", - въздиша собственикът на фото-магазинче Георги Чипер, -"младите заминаха в чужбина за по-добър живот".

Тези, които са останали, се оправят с живота както могат. Аленка Любовна всеки ден носи мляко от село Божич, на десет километра от града. "С мъжа ми живеем от двете ни крави", казва тя, -"Насадили сме зеленчуци в двора, за да не трябва да ги купуваме".

Без перспектива за нови, по-едри инвестиции, няма признаци за подобрение на живота в този забравен край на Сърбия. Средствата, отпуснати от правителството за южна Сърбия, не са достигнали до Босилеград.

Градът е само на няколко километра от граничния пункт с България Рибарци, но няма полза от тази близост, тъй като там няма митница и граничният трафик само преминава през града на път на юг.

Окаяната икономика до голяма степен обяснява почти пълната липса на етническо напрежение в града. Хората са заети с борба за оцеляване и не им остава много енергия да се тревожат за правата на българите.

Интересът към изучаване на български език в училището е толкова минимален, че когато министерството на образованието предложи да се организират българоезични начални училища, 60 родители пратиха протестна петиция, в която казват, че нямат нищо против децата им да се образоват на сръбски език.

"Политиката и партиите нямат значение", казва Чипер, - "Важно е хората да имат какво да ядат и с какво да живеят".

"Да си намериш работа в този град е като да спечелиш от лотарията", казва 23-годишна, която живее с родителите си, - "Най-много ми се иска да се оженя и да се махна."

*Никола Лазич работи за седмичника Новине Вранске, за Балкански кризисни репортажи на IWPR, No. 565