Българският омбудсман – полу- успешен проект

Стефан Булакиев няма никакъв избор. Тъй като чиновниците на община Лозенец безкрайно отлагат подновяването на лиценза му за продажба на захарен памук, пуканки и играчки пред зоопарка, през февруари 69-годишният бивш инженер решава, че пролетта е твърде близо и трябва да вземе мерки, ако иска да започне сезонната си работа.

Затова в средата на април той се обръща към омбудсмана на София Ангел Стефанов.

"Нямам вяра на никого, но реших да дойда при местния омбудсман да видя какво ще стане", казва Булакиев.

Служителите приемат документите му и заявяват, че ще му се обадят до 10 дни. Почти месец по-късно той продължава да очаква отговор.

Случаят на Булакиев е типичен. В страна, където държавните служби са печално известни с неотзивчивостта си, националните и местните омбудсмани са някаква надежда за обикновените хора. Почти всеки оценява важността на работата им, но те все още се борят да намерят мястото си в обществото, а и независимостта им остава съмнителна.

"Тази институция е силна форма на граждански контрол върху държавните служби и бюрократите на общо и на локално ниво",  казва Гиньо Ганев, национален омбудсман. Той обаче си дава сметка, че за да заработи този обществен институт пълноценно, са необходими още много усилия.

От юни 2005 до март 2006 г. националният омбудсман е получил над 1100 жалби срещу държавните служби – не особено голям брой за население от 7,4 милиона. "Смятам, че [офисът] все още не е достатъчно популярен",  каза Гиньо Ганев.

Най-често жалбите – около 38 %  – са свързани с имотни спорове, включително разрешителни за строеж и реституция на земи, иззети от държавата по комунистическо време.

Много страни от Централна и Източна Европа, включително Полша, Чехия, Унгария, Сърбия и Черна гора, Румъния и Босна и Херцеговина, създадоха омбудсмани след падането на комунизма преди 16 години.

В България идеята за обществен посредник бе повдигната в началото на деветдесетте, когато се подготвяше новата демократична конституция на страната.

Но тъй като малцина разбираха концепцията, всичко остана само проект до 1998 г., когато група неправителствени организации стартираха кампания за учредяване на местни омбудсмани.

Година по-късно значителен брой започнаха работа (макар че много от тях бяха затворени впоследствие поради изчерпване на средства), а парламентът накрая създаде национален омбудсман през 2003 г. Гиньо Ганев бе избран на тази длъжност миналата година.

Същевременно осведомеността на българите за омбудсманите видимо нарастна.

Допитване, проведено от BIRN, Балканската мрежа за разследващи репортажи, в София показа, че осем от всеки 10 души знаят за тази институция. Процентът вероятно е още по-висок в малките градове.

Независимостта на обществените посредници, обаче, засега остава под въпрос.

В момента националният омбудсман е избиран от парламента с просто мнозинство.

Димитър Марков от Центъра за изследване на демокрацията смята, че политическата безпристрастност на омбудсмана трябва да бъде защитена по-добре. Според него, въвеждането на гласуване с мнозинство от две трети би изисквало подкрепата на опозицията  - факт, който би направил избора по-консенсусен и легитимен.

Ганев, обаче, не смята така. Според него независимостта на кандидата е гарантирана от прилаганото тайно гласуване при избора му.

Местните омбудсмани също са подвластни на политически натиск, тъй като се финансират от общинските съвети и могат да бъдат отстранени с две трети от гласовете, ако общинските съвети не одобряват работата им.

Въпреки съмненията около независимостта, местните омбудсмани твърдят, че са популярни, и че хората постоянно се обръщат към тях, макар и да не са съвсем наясно какви са правомощията на омбудсмана.

"Хората смятат, че можем да контролираме администрацията [на местната управа], не ни възприемат само като наблюдатели на работата ѝ, - каза Стефанов, - Идват с всякакви жалби, които ние не можем да придвижим."

Мария Димитрова, обществен посредник за Лесичево, също има подобен опит: "Хората мислят, че властта ни е безгранична".

Ролята на омбудсманите може да не е много ясна, но няма съмнение, че българите, които се чувстват онеправдани от властите, търсят помощ от тях. Изследване на Австрийското общество за европейски политики от миналия месец сочи, че едва 9% от хората имат доверие в парламента. "Хората имат нужда от някой, който да им помогне да потърсят правата си", казва Димитър Марков.

Въпреки че още не е получил отговор от омбудсмана по повод разрешителното си, Булакиев също е "сигурен", че институцията има бъдеще в България.

Тази статия е изработена в рамките на проекта "Reporting from the Courts" на BIRN, Балканската мрежа за разследващи репортажи, подкрепен от Държавния департамент на САЩ. Мненията, изразени в статията, не отразяват непременно това на Държавния департамент.