Българското общество на кръстопът

Две мащабни изследвания на обществения климат в България, проведени през 2002 година, очевидно ще оставят траен отпечатък в четящата сериозни материали публика. Резултатите от едното, осъществявано от Фондация Отворено общество - София (ФОО), постепенно навлизат в медийното пространство в разгара на есента. Резултатите от другото, провеждано от Център за социални практики (и финансирано по проект отново от Отворено общество), след първоначално медийно отразяване в късното лято (“Сега”, “Медиапул”), предстои да бъдат публикувани в сборник.

Изследванията дават на моменти доста различаващи се резултати, не всички от които опират до това, че са ползвани различни изследователски инструменти и методи. Дискусията на тези разлики е от значение за всеки, който иска да се ориентира какво става, защо става, какво може да се очаква да стане и какво не може.

Двете изследвания са стигнали до аналогични изводи по няколко важни направления: преоформянето в масовото съзнание на периода преди 1989 година като “норма”, по която има силна носталгия; чувството за застой и безпътица в обществото; липсата на конкретна връзка между интеграцията в евро-атлантическите структури и всекидневния живот на хората; липсата на обществена енергия; мащабното отдръпване на доверието от всички политически партии и личности.

Оттук нататък обаче започват различията в изводите на нашето - на Център за социални практики (ЦСП) - изследване и това на ФОО, части от което бяха публикувани в “Дневник”, “Сега” и “Капитал”.

Някои от различията са в интерпретациите на данните - нещо, достатъчно значимо само по себе си (неточна интерпретация - неточен извод - нефокусирани действия). Други са по същество и опират до фундаменталните въпроси за развитието на страната.

Интерпретационни разлики

В малкия български град - гръбнака на електората и източник на доминиращи теми и настроения в общественото съзнание - тъгата по “времето на Живков” е повече от носталгия към нещо, което хората не смятат, че може да се върне. По-сложно е. Тревожно е, първо, че хората вече не смятат това за неприемливо поведение. Второто - по-обезпокоително - е това, че в малкия град рецептите, които се дават за “оправяне на нещата” са почерпени от същия онзи социализъм: “Да се отворят отново заводите и държавата да намери работа на хората”. Това е принципно отхвърляне на пазарното стопанство и искане за заместването му с държавно-регулирана икономика. А щом в обществото има такова искане, то и неговото бъдещо удовлетворяване в политическа и предизборна платформа не е невероятно.

Според малцинството инициативни индивиди е изключително трудно човек да наеме работна ръка поради “мързел”. Според мнозинството наистина има легитимни аргументи против работенето: “няма да им работя за 150 лева”; или “аз съм висшист и няма да им бъда чистач на офисите”. Възродената идея, че държавата е длъжна да дава работа на всеки, в много случаи се развива до положението, че държавата е длъжна да се “грижи” за всеки, като раздава значителни помощи.

В случая с отдръпването на доверието от “политическата класа”, всъщност става дума за една доста по-голяма картина. Проблематиката с политическата “класа” е под-множество на това, как в масовото съзнание е започнала да изглежда социалната структура на обществото. Хората са убедени, че нацията се състои от “народ” и от “елит”.

Народът се схваща като невинна жертва на “реформите”. Елитът се възприема като онази група хора, която очевидно е печеливша от реформите и не е платила цената на страданието. И оттук - елитът се схваща като забогатял за сметка на народа. Резултатът е както липса на доверие към политиците, така и разрастване на егалитарни и “андрешковски” настроения, съпътствани от растяща омраза към успелите, интерпретирани като някакъв вид експлоататори.

Недоверието към политиците е нещо преодолимо. По-големият проблем, отнасящ се до делението “народ / елит”, носи в себе си същински риск за продължаващото развитие на страната по посоката на “Европа”.

Про-социалистическата обществена атмосфера на малкия град отразява явление, за което за пръв път си дадохме сметка в работата по това изследване. А именно: всъщност в малкия град прословутото “плащане на цената за реформите” не започва в началото на 1990-те години. До реалния старт на раздържавяването - 1997-8 година - там животът, характерен за “времето на Живков”, не е силно променен. Повечето хора имат някаква “държавна” работа - т.е. нисък, но постоянен и гарантиран доход, който не натоварва с прекомерна заетост и дава възможности за дребни присвоявания на ресурси и работа “на частно” без регистрация.

Този характерен социалистически бит е разрушен внезапно от разгръщането на реалните реформи и затова в масовото съзнание Иван Костов е демонизиран: “затвори заводите и взе работата на хората”. Късният реален старт на промените обяснява донякъде и тъгата по Живков: в спомените на хората старият начин на живот продължава, докато внезапно е променен от Костов. Няма реален, вкоренен във всекидневния живот спомен за време “между” Живков и Костов. И щом си намразил Костов, започваш да искаш другия, за който веднага се сещаш: Живков.

На този фон липсата на реална вкорененост във всекидневието на идеята за интеграция в ЕС и НАТО, констатирана и от нашите колеги в другото изследване, придобива по-релефен пълнеж. След като идеалът за “норма” е социализмът; и след като българският модернизатор Иван Костов е мразен с такава изумителна интензивност, не е много ясно как реално хората ще бъдат привързани към идеята да променят още по-радикално начина си на живот и да го направят все по-малко социалистически, и все по-“костовски”. А именно това е реалната програма на превръщането на България в европейска страна - член на ЕС.

На този фон, открихме обаче и среди - островчета - където подобна програма се изпълнява. Това са групи от елита (не онзи, “изедническия”, който си представят хората, а реалният, едва структуриращ се), които схващат света като западни хора и вършат нещата по западен начин. Това са и единствените групи в страната, които ясно идентифицират “националните митове” като мощни спирачки пред овладяването на западните начини (техники) за правене на нещата. Как можеш да станеш “научаващо общество”, ако вярваш в митологията за голямата природна интелигентност на българина, за високото качество на българското образование? Как можеш да се научиш да работиш като германец, ако вярваш в митологията за българското трудолюбие? Как можеш да вземеш живота си - и на нацията - в свои ръце, ако вярваш, че всичко се решава някъде другаде и от други, или - че всичко е късмет? Как можеш да плуваш в пазарните води, ако вярваш, че при социализма България е била високоразвита страна, а след него се е върнала към дървеното рало? Как можеш да мислиш себе си като европеец, ако вярваш, че “европейците” искат да ни вземат ядрената енергетика, за да ни направят свои ратаи?

В обществото има и сериозен комуникационен луфт по темата “развитието на България към Европа”. Към констатирания от колегите проблем на политиците да обясняват, за какво става дума, следва да се добави и другата страна: как обществото говори на онези, които възприема като държавни и / или елитни хора. А голяма част от българите постъпват, както при социализма. Просто принципът “тия ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя” се е префасонирал в: “тия ме лъжат, че работят за мое добро, аз ги лъжа, за каквото мога”. Това разминаване - ефект от разделянето на обществото на “народ” (добрите) и “елит” (лошите) - е поне част от обяснението за това, защо данните от социологически изследвания са толкова често подвеждащи от 1999-2000 година насам.

Разлики по същество

Изследването на ЦСП и изследването на ФОО стигат, всяко по своя път, и до поредица от заключения, които радикално се различават помежду си и в някои случаи са диаметрално противоположни по смисъл. Или едната картина (рисувана от изводите) на състоянието и перспективите на българското общество е вярна, или - другата. Освен, ако не се появи някаква съвършено различна, трета картина.

Нищо в нашето изследване, например, не ни дава основания да се съгласим с изводите на колегите, че социалистическото общество се е състояло от вертикални отношения, чието разпадане води до сегашната структура - по хоризонтала. Вертикалът - стълбата, по която можеш да се катериш, за да стигнеш до върха на някаква пирамида - при социализма беше един: Партията. Ако не си неин член (и то - примерен), катериш до някакво ниво в каквато и да е област, след което те спират. Не продължаваш нагоре. Днес вертикалите в страната са много по-ниски - те тепърва се зараждат и не всички са се разгърнали до пълната си височина - но пък са много, много повече от един. Не искаш държавен вертикал - има частни. Не искаш държавна администрация - има други. Не искаш партийна кариера в НДСВ - има други партии. Не искаш да правиш кариера в БНТ - има bTV. И така нататък.

От върховете на тези многочислени нови вертикали е съставен и онзи реално зараждащ се елит, на чието съществуване се натъкнахме по време на изследването; и чиито членове дефинирахме предварително не като “изедници”, а като хора, “които имат решаващ глас в определянето на правилата на работа и поведение в своята сфера”.

Онова, което се разпадна като начин на живот са отношенията от типа “покровител-покровителстван”. Тук обаче няма вертикал, а персонални отношения между двама души: търсещият и даващият покровителство. Остатъците от тези някога доминиращи отношения станаха известни под името “клиентелизъм”. И при социализма хората живяха в социална тъкан, съставена преимуществено от хоризонтални (колегиални, приятелски, роднински, съседски) и групово-патриархални отношения и в този смисъл съществуването им не е ново явление.

Едва ли можем да се съгласим и с извода на колегите относно това, че “новите” хоризонтални структури са предимно регионални и много по-малко професионални. Дори беглият прочит на вестниците от последните две години може да илюстрира възхода - по значение, видимост и влияние - на вече съществуващи и на новосъздаващи се професионални асоциации, гилдии и съюзи. Структурирането на тези острови на асоциираност е едно от най-интересните и може би едно от най-значителните нови явления в българското общество.

Не сме в състояние да подкрепим и заключението на колегите, че наблюдаваме рязко ограничаване на мобилността в обществото поради обедняване, “декласиране” и затваряне във все по-малки и неподвижни среди. Напротив: всички до един терени от 35- те населени места, които изследвахме, демонстрират едно интензивно и нарастващо ниво на мобилност. Текат постоянни и сезонни миграционни потоци вътре в страната (от периферията към големите градове и София; от вътрешността към морските курорти), както и прехвърлящи границите на страната (не само към съседни страни, но към страни от ЕС и по-нататък). В страната протичат два паралелни процеса: от една страна, сравнително малко на брой региони са толкова обезнадеждени и оставени без ресурс, че прекратяват всякаква, включително елементарна физическа мобилност (от селото до града). От друга, в повечето региони - и особено в проспериращите - мобилността постоянно се увеличава. Бедните места, където волята за справяне не е изчезнала, са едни от най-ярките примери за нарастваща сезонна мобилност както из страната, така и извън нея.

На основата на тези наблюдения, както и след проверката им на национално представително ниво, стигнахме до следния извод: в страната има голямо количество отворени (мобилни) индивиди, но те живеят в среда, оформена и регулирана от затворени институции. Институциите не помагат на отворените индивиди да тласкат развитието напред, а им пречат, като по този начин се явяват съюзници на затворените практики, идеологии и среди, които дърпат назад.

Ако това заключение е правилно, то следва, че за да се тласне общественото развитие напред, трябва да се направи радикална реформа на институциите. Ако колегите са прави, то следва, че за да има развитие, трябва да се подобри значително финансовото положение на средния човек. От това, по кой път ще тръгне хипотетичният държавник, който следи този дебат, зависи дали ще търси пари за раздаване на хората, или - ще променя институциите.

Търсенето на много пари за раздаване на хората е винаги гибелно занимание. Как да постъпи нашият хипотетичен държавник, ако реши да тласне развитието на страната напред, като започне да реформира и променя институциите?

Нашият голям извод в края на изследването е описан както следва в книгата, която е под печат: “Не можем да гарантираме, че ние българите имаме капацитета само със собствени сили да станем съвременно западно общество и да се изтеглим за косите към състоянието на модерност и постмодерност. Но като страна се оказваме способни да поемаме външни насоки и препоръки и - поне донякъде - да ги прилагаме. Да променяме начина, по който правим нещата. С което постепенно се “озападняваме”.

Ние твърдим, че за да се модернизира българското общество, не е необходимо нито да чакаме поколения, за да се променят представите на хората за това, как се правят нещата; нито - да полагаме извънредни и героични усилия да откриваме велосипеда самостоятелно. Нужните ни техники, умения, институции и навици можем да си ги внесем оттам, където работят, като ги пригодим, за да дават подобен резултат и тук.

Колегите от ФОО са на противното мнение. Като разглеждат въпроса откъм аспекта “гражданско общество” стигат до заключението, че “внос на гражданско общество от развития свят и възпроизвеждането му чрез потапянето в неговите структури не работи в България”. Внос на гражданско общество означава, в крайна сметка, внос на определени институции, практики и манталитети - на начини за правене на определени неща. Същото важи за внос на начини на правене на нещата в бизнеса, в държавните институции, в транспорта, в селското стопанство - навсякъде.

Онова, което реално се случва в страната в последното десетилетие е, че подобен внос работи. На пазара остават онези, които работят по вносните правила на развитите страни и чийто продукт е опакован и предлаган с тези техники. Както сподели в нашето изследване един от ръководителите на Видима Идеал (Севлиево), голямата тайна на техния успех е в ранното прилагане на правилата, процедурите, стандартите и критериите на American Standard.

Цялата идеология на присъединяването на България към ЕС е основана върху това, че вносът на начини на правене на нещата работи. Внос са свободните медии, парламентарните избори, избирателната система, производствените стандарти, екологичните норми и така нататък. Тече процес на хармонизация на законодателството, на реформа на администрацията, на митниците и така нататък.

Ние не сме знаещо общество. Ние сме общество, което трябва да се учи - т.е. да усвоява внесени отвън начини на правене на нещата. Техники, прилагани успешно за решаването на някакъв въпрос някъде другаде, работят и тук, приложени към същия проблем.

По аналогична логика, именно българското гражданско общество вече изнася практики и умения към по-слабо модернизирани страни, които пък внасят този продукт, за да ускорят развитието си. Например граждански организации от Средна Азия, идват често в София, за да се ползват от знанията и уменията натрупани от българските НПО в почти всяка област на съвместното и социализирано живеене.

Имайки това предвид, не разбираме докрай изводите на колегите от ФОО относно перспективите в България за хора, придобили умения и знания в западна обстановка. Знаем, че средата тук се съпротивлява на такива хора и им пречи да предават своите умения нататък по веригата. Но колегите като че твърдят, че подобни, да ги наречем “озападнени българи” са по своята природа дефектни: “Подготовката на Запад се разбира като правене на кариера, но не и като способност да се произвежда лидерство, което да предлага решение на проблемите в обществения живот. Едно от обясненията на този факт е преживяването на срам и несигурност съпътстващо повторното им потапяне в средата…”

Едва ли е така. Всъщност една от характерните западни практики, която предстои да внесем е такава социализация на индивида, която да стимулира планирането напред, инициативата и поемането на отговорност - т.е. именно лидерството. Подобни качества - подплатени с технически знания относно решаването на съответния проблем - особено остро не достигат днес.

Оспорваме и философската основа за извода на колегите от изследването на ФОО, че във всекидневния живот на хората преходът още не е завършил и че положението е още далеч от “нормалния живот на европейския свят”. Тук има смесване на понятия. “Преход” - както в България, така и другаде - наистина имаше. Това беше периодът, в който обществото бе заето да спори по това, дали да се гради някакъв по-цивилизован вариант на (про-руски) социализъм, или - да се прави (про-западен) капитализъм. Този преход има крайна спирка. Това е моментът, в който обществото се съгласява или по едното, или по другото - или по нещо трето. В България този преход свърши тогава, когато в обществото се постигна съгласие за правенето на про-западен капитализъм.

В областта на всекидневния работен живот обаче няма такова нещо като преход. На хората им се иска да мислят, че след период на напъване и несигурност идва почивка. Ние като изследователи знаем - или поне би трябвало - че няма крайна спирка, наречена “нормален живот”, при която преходът свършва и нещата се уталожват. Европейските хора, за разлика от българските, са наясно, че напрежението на волята и на уменията е завинаги. Липсата на гаранции е завинаги. Несигурността е завинаги. Това е цената на свободата и на просперитета. Пазарът се променя всяка секунда и изпадаш от него, ако загубиш бързина и гъвкавост. Появяват се кризи, които убиват стотици хиляди фирми и променят внезапно живота на милиони хора. Непрестанно отмират цели професии и се раждат нови.

От тази гледна точка потвърждаваме извода от нашето изследване, че това, което е днес в България по отношение на трудовата реализация е онова, което ще бъде - завинаги. Условията няма да се променят. Ще се променя капацитетът за научаване на неща и овладяване на умения от страна на онези, които искат да подобрят живота си. Това е “озападняването”, което стои като предизвикателство пред редовия българин.

Успехът в пазарната среда не се основава на нарушаването на традиционни принципи на морала (например - да не се краде). Напротив, ако те хванат - не да крадеш, а само да послъгваш в отчетите - изчезваш, а и те съдят. Случаите Енрон и Артър Андерсън - гигантски световни компании, рухнали за дни - са достатъчно пресни.

Няма разлика между простото присвояване на пари, които не ти принадлежат, и оформянето на грабежа под формата на политическа партия или фондация. Преди години хората, които искаха да крадат, оформяха това като банки и си раздаваха парите на вложителите. Това вече се знае и затова сега се правят други фасади; но разлика по същество няма. Вземането на пари, които не ти принадлежат, е кражба.

Този вид благоприлично крадене е наследено от поколенията време, прекарано при социализма. Крадеше се, както е известно, всичко. На това се крепеше до голяма степен онзи негласен обществен договор, който държа Тодор Живков на повърхността три десетилетия. “Крадяхме от държавата и бяхме добре”, простодушно споделят наши респонденти от малкия български град.

Това са “етичните принципи”, които са останали и до днес в някаква форма. И никакви традиционни групи не успяваха да регулират чрез срам подобно поведение.

Има наистина проблем с традиционната общност - със селския начин на правене на нещата - който доминира българския манталитет и при социализма, и днес. Но този проблем е точно обратен на описваното от колегите. Традиционният манталитет не е ресурс, а мощна спирачка пред свободата, инициативността и отговорността (вкл. морална), които са фундаменталните условия за просперитет в не-селска и не-социалистическа среда.

Върху това се наслагва и друга спирачка, наследена от социализма: неспособността на повечето българи да работят на принципа “всеки печели”. Свикнали да се кооперират на принципа - двама правят задруга, за да ощетят трети (социалистическата държава), днес хората трудно си представят, как могат да свършат нещо заедно, ако не “минат” някого другиго. И оттук - склонността на масовото съзнание да си представя света като “игра с нулев резултат” - ако аз искам да имам нещо, задължително трябва да го взема от някой друг.

Всеки човек избира какъв да бъде. Ако абдикира от това си право - други правят избора вместо него, но той носи последствията. Обществата също избират какви да бъдат.

Публикуваме с незначителни съкращения анализът на доц. д-р Евгений Дайнов и Мария Панчева- съответно председател и изпълнителен директор на Центъра за социални практики