Безкрайните огледални стаи на Яйой Кусама в Тейт Модърн, Лондон

Стремежът на Кусама (р. 1929г в Матсумото, Япония) изкуството да бъде много повече от визуалното му възприемане е реализиран съвършено в експозицията ѝ в галерия Тейт Модърн. За нея диалогът зрител-творба се разгръща в плоскостта на самоунищожението ("selfobliteration") на последния, когато той се потапя и изчезва в творбата. Така, както самата тя се разтваря в собствените си психеделични халюцинации. Именно тези свои преживявания тя споделя с публиката чрез специфичната за нея повторяемост на точки или огледала, в преживяване на безкрайността.

Широко известен е факта, че от малка тя има натрапчиви зрителни халюцинации и психични проблеми, в резултат на които през 1977г. попада в болница в Токио.

Това случва малко след като се завръща от Ню Йорк, където е живяла и работила почти 20 години.

Експозицията в галерия Тейт маркира ключови моменти в живота и творчеството на артиста. Тя често се заснема в своите фотографии- внимателно режисирани изображения, в които е център на собствената си творческа вселена.

Преди да влезе в една от двете инсталации, разположени в огромна зала на галерията, зрителят има възможност да разгледа ключови фотографии на артиста, както и някои експериментални видео пърформанси.

В "Разходка" (Walking Piece, 1966, 4 мин), Кусама броди из безлюдни, индустриални квартали на Ню Йорк, където тя пристига през 1958г. Облечена е в розово кимоно и носи чадър, който я предпазва от слънцето. Това е израз на ироничната ѝ позиция спрямо установената представа за японците в САЩ в резултат на правителствената пропаганда по време на Втората световна война и след нея. Често работа ѝ като творец в Ню Йорк е била коментирана единствено от гледна точка на нейния произход и пол. В творбата градът изгледжа твърде негостоприемен за героинята на Кусама. Японският фотограф Eikoh Hosoe (1933) успява по великолепен начин да предаде усещането за самота чрез използването на изтриващ перспективата широко-форматен обектив.

Двете централни инсталации- стаи- са изградени като огромни бели кубове в рамките на залата. Във всяка от стаите се влиза в група от петима, като престоят е между три и пет минути.

Първата инсталация е озаглавена "Полилей на мъката" (Chandelier of grief, 2016/2018). Инсталацията представлява огромен кристален, богато орнаментиран полилей, поставен в огледален шестограм, окачен на тавана, който се върти непрекъснато, хвърляйки безкрайни отражения в черна огледална стая. Попадаш в безгранично пространство от светлини, в което изчезваш, сливайки се безкрайността, обхванат едновременно от чувството за непоносима красота и непосилна тъга. Визуалният ефект е толкова мощен, че често зрители молят да напуснат преди да са изтекли предвидените 5 минути.

"Безкрайна огледална стая, изпълнена с блясъка на живота" (Infinity Mirror Room- Filled with the Brilliance of Life, 2012). В тази инсталация зрителят се разхожда по тясна пътека, заобиколена от вода в огледална стая, в която малки цветни точки светлина се отразяват, както в огледалата, така и във водата на пода. Светлинките пулсират в ритъма на часовников механизъм. Получва се интересен парадокс, породен от противопоставянето на усещането едновременно за безкрайност и за изтичащото време. Пулсиращите светлини те обграждат така, че е невъзможно да откриеш ориентир за начало и край или за собственото си място в пространството. В имерсивната инсталация дистанция между зрител и торба не съществува. Практически единственият начин да възприемеш подобна творба е да бъдеш част от нея.

Експозицията е осъществена с подкрепата на Bank of America. Факт, който надявам се българските банкери биха забелязали и се обърнали с по-голямо внимание към съвременната арт-сцена у нас.

Подобен артистичен подход използва и чилийската художничка, Сесилия Вакуня в инсталацията Brain Forest Quipu, представена в зала Турбина, на входа на галерията.

Кипу (quipu означава "възел") е древна система за записване на информация, използване от инките и съставена от цветни нишки (най-често от животинска козина) и възли.

Инсталацията се състои от две, 27-метрови скулптури, висящи от тавана. Те са създадени от органични материали, вълна, фибри от растения, въжета, картон, намерени обекти. Техните призрачни форми напомнят изсъхнали дървета.

Зрителят практически преминава през и под тях, превръщайки се в част от творбата.

Работата провокира диалог върху унищожаването на тропическите гори в Латинска Америка и влиянието му върху климатичните промени, както и насилието върху местното население.

У нас екологичната тема е център на интересен, интердисциплинарен арт-проект на Радослава Боор "Ние сме земята /We Are Earth", който може да бъде разгледан в галерия "Оборище" 5 до 05-ти май.