Блеър тръгва да завладява Европа

При разпределението на задачите на Буш се падна войната, а на Блеър - защитата на каузата. Грешат издания от типа на Уолстрийт Джърнъл, които го определят като най-добрия посланик на САЩ в света. Неговата амбиция е по-голяма: да изгради новата глобална доктрина за международната общност, която да се намесва при необходимост, но да е прогресивна в идеите си, да е непреклонна, но в същото време политически коректна.

Буш е лидерът на американците, Блеър се стреми да стане идеологът на Евроамерика - новата версия на Запада, който се нуждае от арабския свят, за да спечели моралната битка с фундаменталисткия враг.

Ключът към доктрината Блеър е моралното усърдие, идеята за пламенния християнин, които обаче чете и цени Корана.

Целта е да се извлече Доброто от Злото, мира от терора, справедливостта от несправедливостта. Само силно религиозно вдъхновение може да накара един политик да каже, че от атентата срещу Ню Йорк трябва да се роди свят, който да излекува раните на Африка, да предотврати появата на нова Руанда, да разреши проблемите на Конго, да даде родина на палестинците и хляб на афганистанците, да запълни озоновата дупка и да отведе Великобритания към еврото.

Речта му пред Конгреса беше евангелско послание, проповед на планината, която приключи със следните думи: "Гладните, нещастните, невежите, онези които живеят в нужда и нищета, от пустините на Северна Африка до Газа и планините на Афганистан, те също са част от нашата кауза." Храна и бомби, ракети и свобода, сила и съчувствие.

Теоретиците на реалната политика имат достатъчно материал за ирония по повод планетарните утопии на тази "етична" външна политика. Но Блеър отговаря: същото казвахте и за Косово, но ние победихме, защитихме един мюсюлмански народ, върнахме бежанците по домовете им и арестувахме един от най-лошите диктатори на 20 век. До момента играта му се удава. Англичаните имат израз : "Води добра война". Заставайки рамо до рамо с Буш, той получи най-добрата позиция, за да бъде чут. Той е единственият чужд лидер, предаван пряко по американската телевизия. Включва се директно във вътрешните дебати на администрацията със съвети вниманието да се съсредоточи върху Афганистан и да не се закача Ирак.

От друга страна, бидейки европеец, може да каже неща, които Буш не може: "да" на Киото, "да" на държава за палестинския народ. Неговата фикс идея - да бъде мост между САЩ и Европа, започва да се осъществява. Франция го последва във военната подкрепа на Вашингтон. Германия е готова да го направи. Упреците по отношение на нехайството на Европа вече не се основават на факти.

Поемайки водачеството на Континента, Блеър подготвя почвата за това, което е смятано за негова основна цел: да стане първият избран председател на ЕС след неговото разширяване на Изток. Като поддържа атлантическата идея в родината си, той печели кредит, който ще му бъде много полезен, когато се опита да поведе Великобритания към еврото. Понякога "ястребите" са "гълъби". Именно Чърчил постигна мир, водейки война; а не Чембърлейн, който проповядваше мир, довел до война.

След като отдадохме заслуженото на Блеър, трябва да направим същото и за англичаните. Защото ефикасността на неговата стратегия е заслуга и на страната му, и на заобикалящата го управляваща класа: бизнес, вестници, хора на културата, партии. Няма сведения за антиарабски публикации във Великобритания, търсещи врага под брадите на имигранти от ислямската вяра.

Дори и не толкова изтънчените таблоиди внимават за заглавията си и се възмущават от всеки признак за сблъсък на цивилизациите. Няма и сведения за упреци, дори от страна на ястребите от дясната партия, срещу диалога с умерения арабски свят. Дори външният министър от кабинета на Блеър смело отиде да иска помощ от не чак толкова умерените аятоласи от Техеран и никой не каза и дума.

Въпросът за националните интереси слага край на всяка политическа полемика или реваншизъм. Трудният момент внушава на интелектуалците, които обожават сензацията, завидно чувство за отговорност и сериозност. Страниците на вестниците са пълни с анализи от мястото на събитието, а не с дебати за културния релативизъм.

Във Великобритания няма ксенофобско движение. Законът не се нарушава при никакви обстоятелства, а Парламентът не се занимава с безсмислени обсъждания. За Блеър, както за Мусолини, действително може да се каже, че е автобиографията на една нация.