България: Невидимото малцинство на помаците

Макар и вече да не са жертви на насилствена асимилация както в миналото,  днес тънещите в нищета български помаци продължават да се чувстват изолирани и презряни, и да възприемат безразличието на държавата към мизерията им като дискриминация.

С интегрирането на България към ЕС и възприемането на международните стандарти, откровеното дискриминиране на помаците от страна на институциите става все по-рядко. Те не са и обект на откровения расизъм, който често се проявява към ромите. Но тяхната общност продължава редовно да става жертва на предубеждения..

Отказът на държавата да признае помаците за етническо малцинство означава, че те са лишени от правото на правителствени помощи, които биха ги избавили от крайна бедност.

Според приблизителни данни от преброяването на населението през 1992 г. и 2000 г.,  помаците в България са около 200 000, или 2,5 % от българското население. Те живеят в западните, централните и източните части на Родопите, както и в малки, изолирани селца в района на Тетевен.

След отделянето на България от Османската империя има няколко вълни на насилствена асимилация на помаците - първо от страна на царисткия режим, а после - от комунистическия, който им налага насилствено да се прекръстят с български християнски имена и забранява мюсюлманското облекло и религиозни практики. Най-ожесточените кампании - през 1912 г. и в началото на 1970те, - довеждат до сблъсъци и кръвопролитие.

Днес помаците обитават най-бедните региони на България. Нивото на образованието им е ниско, а на безработицата – високо. Единствените промишлени сфери, които са склонни да ги наемат - строителството, селското стопанство, миньорството и обработката на текстилни изделия - са твърде ниско платени.

Докато политиците в постоциалистическа България, в стремежа си да загърбят мрачното минало, обръщат специално внимание на българските етнически турци, те не демонстрират интерес към проблемите на помаците.

Причината за това е, че българските лидери, които открай време подозират помаците в лоялност към Турция, предпочитат да идентифицират това малцинство като изповядващи Ислям българи, вместо да гледат на тях като на отделен етнос. Тази политика се провежда и до днес, макар и по значително по-неагресивен начин, отколкото в миналото, когато помаците са били лишени от правото да изповядват вярата си.

В резултат на всичко това, днес помаците в България са нещо като невидимо малцинство.

Тъй като правителството не ги признава за отделна етническа група, то няма политика за третиране на техните проблеми. Много помаци считат това за дискриминация.

Според проучване на Центъра за изследване на демокрацията в България, само 20 % от помашкото малцинство получават достъп до средно образование. В следствие на това помаците имат много малко шансове да си намерят работа.

Радослав Льоков, кмет на населеното с помаци село Галата, каза пред Балканската мрежа за разследващи репортажи, че доминираното от социалисти местно управление третира несправедливо мюсюлманските селца в окръга. По думите му село Галата, с население 3000 души, получава същите общински помощи за образование, както православното село Голям Извор, в което живеят едва 470 души. Същевременно финансовата подкрепа би трябвало да се изчислява въз основа на броя жители.

Друг проблем, към който правителството подхожда с безразличие, е крайната бедност, в която тънат 40 % от помаците. Тя е с 10 % повече от статистиката за българското население.

Много родопски помаци по традиция работят в тютюневата промишленост, която е в криза поради реформите, свързани с пазарната икономика в България. След 1991 г. държавата намали субсидиите за този дял от промишлеността, но и до този момент не е успяла да приватизира монополиста Булгартабак. Същевременно тя либерализира цените, което доведе до масови съкращения сред българските помаци.

Борейки се за оцеляване в тези крайно трудни условия, много помаци търсят работа в българските градове или в чужбина. И в двата случая те биват експлоатирани като евтина, временна и ниско квалифицирана работна ръка.

Според Михаил Иванов от Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет макар правителството да не обръща внимание на помаците като на отделно малцинство, те могат да се възползват от проекти за подпомагане на икономическото развитие на регионите, където живеят. Той твърди, че училищата в помашките селища в Родопите са получили правителствени субсидии от неговия директорат.

Но до този момент усилията на правителствата да решат проблемите на това малцинство остават неадекватни - те не успяват да подобрят стандарта на живот на помаците и да ги убедят, че срещу тях не се упражнява дискриминация.

Една от илюстрациите на този неуспех е разпоредбата на постсоциалистическите власти за връщане на мюсюлманските имена на помаците чрез официална съдебна процедура.

Много помаци разказват за съдебни служители, които им се присмиват, когато приемат молбите им за нови документи, питайки ги защо им е притрябвало да си връщат старите арабско-турски имена.

Докладът на Държавния департамент на САЩ за човешките права в България от 2004 г., например, посочва примери от град Якоруда, където хора, определящи се като помаци или български мюсюлмани се оплакват от дискриминация от страна на правителствени служители.

В доклада от 2003 г. пък пише: „Няма никаква забрана или ограничение за използването на неславянски имена, но както турците, така и помаците в България се оплакват, че процедурата по възвръщане на истинските им мюсюлмански имена е изключително тежка и отнема много време.”

В Галата само една десета от местното население си е извадило нови документи за самоличност с мюсюлманските си имена.

Но сред причините процентът да е толкова нисък е и притеснението на повечето млади помаци, че това би намалило шансовете им на пазара на труда.

57-годишната собственичка на кафене Цветелина Льокова казва, че приятелите ѝ се обръщат към нея с мюсюлманското ѝ име Рахма, но дъщеря ѝ Теодора, родена през 1985 г. и в момента студентка, няма намерение да променя името си. „Срам я е”, казва майка ѝ.

Братята Шериф и Махмуд Гайдар, мъже на по шейсеттина години, казват, че са възстановили мюсюлманските си имена веднага след промените от 1989 г. „защото [имената ни] ни бяха отнети незаконно”, казва Махмуд. Въпреки това техните вече поотраснали деца все още носят български имена.

Нежеланието на помаците да привличат внимание върху религията си е разбираемо, като се имат предвид сензационните статии в медиите след 11ти септември, предупреждаващи за евентуалната заплаха от възникване на ислямски фундаментализъм в България. Те станаха причина повечето хора да гледат с подозрение на мюсюлманите, и особено на помаците, за които много българи смятат, че са мохамедани по избор, а не по традиция.

Помаците не могат да направят почти нищо, за да променят положението си или да повлияят на начина, по който се гледа на тях, тъй като нямат представители в икономическите, политическите и социалните среди в България.

Движението за права и свободи (ДПС), коалиционен партньор на управляващата НДСВ, е известно като партията на българските турци, както и, до известна степен, на останалите мюсюлмани и ромите. Много помаци са на мнение, че това не е тяхната партия, но нямат друга алтернатива за представител на техните интереси във властта, тъй като останалите политически формации нямат за приоритет подпомагането на тяхното малцинство.

Мехмед Дорсунски от град Мадан, Смолянско, е бивш член на ДПС и неговите критики към тази партия отразяват мнението на мнозинството помаци.

„Вярвахме, че ще можем да отстояваме правата си чрез тази партия, но се почувствахме предадени... [когато] управлението ѝ попадна в ръцете на турци – бивши комунисти, които нехаеха за интересите на нашето малцинство”, каза той.

Сега той и много други помаци знаят, че българските мюсюлмани нямат представител на политическата сцена и се надяват, че след влизането на България в ЕС малцинството им ще има своя етническа партия, която да защитава правата му. Сегашната конституция забранява подобни формации, но помаците вярват, че това може да се промени след присъединяването към Съюза.

Според някои една от основните причини помашкото малцинство да се бори за политическа гласност е ограниченият му достъп до образователната система.

В опит да намери разрешение на този проблем Велин Белев, шеф на катедра Ориенталистика в НБУ, самият приел ислямската вяра, се надява да осигури стипендии за перспективни мюсюлмани в рамките на новата програма за ислямски науки, която разработва.

„За да можеш да обучаваш хората, трябва да познаваш отвътре тяхната култура и да си съпричастен към проблемите им”, казва той.

Според Белев помаците се стремят да се интегрират в българското общество, но не и на цената на собствената си идентичност.

„Те искат да покажат, че са достойни жители на тази страна, че са част от българското общество, че не са турци, араби, или други пришълци, а българи... [но] да се интегрираш не означава да се откажеш от собствените си ценности, вярвания и култура”.

*Каролина Рамос е журналист на свободна практика в София