България остава без позиция за Международния наказателен съд

В края на миналата седмица стана ясно, че Съединените щати са предложили на България двустранно споразумение, което да даде имунитет на американските граждани от преследване от Международния наказателен съд. Малко преди това агенциите оповестиха, че румънският министър на външните работи Джеоана е сложил подписа си под подобен текст. Както можеше да се предвиди, Европейският съюз изказа недоволство, че страна - кандидат за НАТО и ЕС е била принудена да подпише двустранно споразумение, което обезсилва международен договор, по който същата държава е страна.

Поставени под принудата да формулират някаква позиция и стратегия, българските отговорни фактори и анализатори се завъртяха около това кое е по-важно: да спечелим благоразположението на Вашингтон за НАТО или да не разсърдим Брюксел за ЕС. Залисани да се оглеждаме дали някой няма да ни погледне накриво, ако направим едно или друго, никой не се заинтересува от самия предмет на спора - МНС и неговата юрисдикция, като цялата работа, гласно и негласно, беше сведена до фалшивата алтернатива НАТО или ЕС.

Поставен по тази начин, отговорът на американското искане изглежда предпоставен - дори от чисто хронологична гледна точка. Ясно е какво може избере всяко българско правителство, поставило си така този въпрос само три месеца преди дата, когато ще се вземе решение за членство в НАТО.

Въпросът с МНС обаче може да се разгледа и по същество.

Първо трябва да си отговорим дали България подкрепя идеята за международно правосъдие за най-тежките престъпления геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления. Тук възможните отговори са само два - да, подкрепяме; не, не подкрепяме.

Вероятно подкрепяме като държава, щом сме подписали и ратифицирали Римския статут за МНС. Понеже става дума за правосъдие и справедливост, две понятия, които на някои езици (включително и на английски!) са тъждествени, не можем да не се запитаме какво е това правосъдие, което ще важи за едни, а за други няма да се прилага.

Неудобно е да се припомни, но аргументът, на който администрацията на Буш се позовава, за да се противопоставя на МНС, е точно този, с който и Милошевич искаше да се защити - националната конституция не признава върховенството на международните организации и юрисдикции.

Заслужава си да припомним как в Югославия беше намерена формула, не без помощта на американски експерти, която да заобиколи забраната за предаване на югославски граждани на извъннационално правосъдие. Тогава се изтъкна, че Югославия, като страна учредителка на ООН, е поела задължението да се подчинява на решенията на международната организация и Милошевич отгърмя за Хага.

Поради предмета на исканото от България изключение - имунитет от международно правораздаване - действието на МНС не може да се сведе до просто присъединяване или отказ от присъединяване към международен договор. Както споменахме по-горе, идеята за всяко правосъдие става несъстоятелна, ако не спазва и не гарантира справедливостта, чийто задължителен елемент е равнопоставеността.

Външната политика на малките и слабите на международната арена е трудна работа. От една страна, имаме приоритети и интереси, които трябва да следваме, а от друга, нямаме кой знае какъв силов ресурс за налагането им. Поради това успешното поведение е обречено да изхожда от универсалния принцип на източните бойни изкуства - да се използва масата и инерцията на противника, вместо да се прави опит силата да се побеждава с по-голяма сила.

В случая с МНС е ясно, че България едва ли може да откаже директно на едно американско искане за имунитет. Румъния, например, отново се оказа с едни гърди пред нас в иначе уютната формула 2+2 за членството в НАТО. Румънците очевидно са преценили, че в настоящия момент им е по-важно да си осигурят подкрепата на САЩ и да демонстрират съпричастност към американците, когато останалите са против тях. А САЩ са показали, че ценят подобни жестове и помнят кой им е подал ръка в трудни моменти.

За разлика от България, обаче, Румъния знае какво иска и затова изпреварва поканите за участие в мироопазващи операции или сключва двустранно споразумение със САЩ, поемайки неудобството да се обяснява с ЕС. Макар че публично порицаха Румъния, от Еврокомисията казаха, че това няма да попречи на преговорите на страната.

Сръбският премиер Джинджич също демонстрира по-рационално поведение в рамките на избрания от страната му модел. Още миналата седмица той шумно оповести, че САЩ искат от Югославия имунитет от МНС и бързо препрати топката в полето на ЕС. Така в поведението на Белград не остана място за двусмисленост.

Какво можеше да направи България? На първо място, да формулира какво иска. Ако има резерви към искането на САЩ, България можеше да потърси превантивно помощ, подкрепа и баланс от големите страни на Европейския съюз, за които е известно, че са опората на идеята за международно правосъдие. Можеше активно да инициира формулирането на общоевропейска позиция по въпроса за двустранните споразумения и така да заобиколи трудната задача сама да се противопоставя САЩ.

Вместо това едва днес чуваме, че висш български дипломат е заминал на консултации в Копенхаген по въпросите на МНС. Досега не стана ясно кога е дошло американското искане за имунитет, но по известното може да се заключи, че това е станало преди повече от седмица, а може би и две. Загубеното време и надеждата, че "някак ще се размине", като проблемът се реши от само себе си, ни постави в двойно неудобна позиция и под комбиниран натиск от Брюксел и от Вашингтон.