България:Поканата за НАТО - край на един дълъг път

През август 1990 г. младият депутат от новия български парламент Соломон Паси предложи България да напусне Варшавския договор и да се присъедини към НАТО. "Идеята беше абсолютно скандална", отбеляза по-рано този месец Паси. Неговата собствена партия незабавно се отрече от него, а комунистите, които все още управляваха страната, отхвърлиха предложението му.

Паси разказва историята си в кабинета на българския външен министър, който е заемания от него пост. Той знае, че следващия месец НАТО официално ще покани България да стане нейн член и този факт е една от причините за усмивката му. Това е като щастлив край на приказката за 7,6 милионната България, която скоро ще стане член на най-сигурния отбранителен пакт в света.

Трансформацията на България от най-верния съветски сателит през ужасно неуспялата нова демокрация до переспективен член на НАТО, показва бързото развитие на историята - особено след 11 септември 2001 г. Поканата за алианса не е дошла случайно. Паси е един от много българи, които работиха упорито през последните години, за да направят възможна поканата на страната за НАТО, но до миналата година нямаше ясен знак, че усилията им ще се радват на успех.

Придържайки се към думите на Паси "ако искаш да станеш член на НАТО, дръж се като такъв", България предложи на САЩ всякаква възможна помощ след терористичните нападения на 11 септември. Американски самолети използваха българска летище в Бургас за презареждане по време на кампанията срещу Афганистан.

Администрацията на Буш изрази благодарностите си. "Ние си даваме сметка", заяви високопоставен американски представител, "че се нуждаем от възможно най-много съюзници във войната срещу тероризма". България и северната ѝ съседка Румъния скоро станаха не евентуални, а вероятни кандидатки за следващия етап от разширяването на алианса, което е предвидено за срещата в Прага през ноември.

България беше в списъка на държави с малки шансове за членство в НАТО заради болезнения преход от комунизма към демокрацията и заради непродуктивната пазарна икономика. През 1997 г. страната беше на ръба на икономически колапс, инфлацията през февруари беше 243 процента, а българите се редяха на опашки за хляб. Бившите комунистически функционери бяха съсипали държавата. Правителството, избрано през април същата година, върна страната към стабилността. Независим валутен борд установи контрол над инфлацията. Новото ръководство започна радикални съкращения на въоръжените сили и пенсионира началниците от комунистическо време.

Проблемите на страната обаче не са решени напълно. България все още е бореща се нова демокрация, чието население е силно обезкуражено от ниския стандарт на живот и високото ниво на безработицата. Политиците са твърде непредсказуеми, а престъпността и корупцията са често срещано явление. В проучване на общественото мнение, осъществено наскоро, 65 процента от българите посочват, че гледат на бъдещето си с тревога.

Един от символите на сегашната необичайна ситуация в България е бившият цар Симеон Втори, който е и настоящ премиер, към когото се обръщат с името Симеон Сакскобурготски. Това вероятно е единственият случай, при който бившия цар на дадена държава става нейн министър-председател. След падането на комунизма Симеон започна да подготвя завръщането си в страната. В края на 90-те години на миналия век той реши да се кандидатира за поста президент. Висок и слаб, с добре подстригана брада и аристократично поведение, той стана много популярен с пътуванията си из България. Жените му целуваха ръка и го наричаха "ваше величество", срещу което обръщение той сякаш нямаше нищо против.

Конституционният съд обаче не му позволи да се кандидатира за президент, тъй като той не беше живял в страната в продължение на пет години. И така Симеон създаде собствена политическа партия, с която взе участие в парламентарните избори през 2001 г. В партията набързо се събраха кандидати за депутати, сред които фигури като Паси, но и доста странни личности като приятелки на бизнесмени с подозрителна репутация и манекенки.

Моментът, в който се появи на политическата сцена, се оказа идеален. Правителството на Съюза на демократичните сили, което беше спасило държавата от икономическа криза през 1997 г., се ползваше от изключително слаба популярност. Стандартът на живот оставаше нисък, корупцията се ширеше, а премиерът Иван Костов си беше спечелил репутация на арогантен политик.

По време на предизборната кампания Симеон обеща да оправи страната за 800 дни и едва три месеца след създаването си неговата партия спечели повече от половината от гласовете.

Изведнъж България се оказа с нов премиер от Испания -- човек, "нямащ представа от начина, по който функционира българското общество", както се изказа един от министрите от предишното правителство. Симеон не притежава традиционните политически умения. Той чете речите си тромаво и не отговаря на въпроси. На журналистически въпроси отвръща с думите "Ще отговоря по-късно".

Правителството на Симеон реши да се придържа към икономическата и външната политика на предишното правителство, което се посрещна с облекчение в САЩ и другите членки на НАТО. Политици и чужди дипломати са съгласни, че на бившия цар не му харесва да е премиер. "Той се оплаква от преумора", посочи един журналист.

Според проучвания на общественото мнение премиерът е изгубил половината от подкрепата от времето на изборите през юни 2001 г., тъй като повече от половината от обещаните 800 дни мина, а много от проблемите останаха нерешени. Бившият цар е основна тема за разговори в София, но извън столицата името му не се споменава често. Една екскурзия до град Перник разкрива коренно различна картина. Комините, издигащи се над града, от които не излиза пушек, са първото доказателство за промяната.

"Това беше най-големия индустриален център в България", оплаква се бившият инжинер Асен Петров, който сега продава турски и гръцки обувки в магазинче в центъра на Перник.

Повечето заводи в града са затворени, а безработицата е почти 60 процента. Безработните мъже седят по кафенетата и пият водка и вино.

"Дори не желая да говоря за страната си", казва Петров, който стои без да се усмихва в магазинчето. "Виждате ли някакво бъдеще за тази държава? Аз не виждам". Той има дъщеря, която учи в Софийския университет. Съветът, който ѝ е дал, е да замине за чужбина, когато се дипломира.

Подобно разочарование от живота показва и 73-годишният земеделец Раденко. Той работи като пазач на необработвана държавна земя в село Трудовец. Стоманените рамки на парниците, покриващи 25 акра от земята, разкриват предишното ѝ значение. "Отглеждахме зеленчуци за руския пазар", обяснява Раденко. Стъклата на парниците обаче са счупени или изпокрадени, и в тях нищо не е отглеждано от години. Държавното земеделие се срина, заради липсата на пазар за продукцията и защото младите не желаят да обработват земята, допълва Раденко.

"Синьото зло разруши всичко", продължава той, имайки предвид бившето правителство. Стар и прегърбен Раденко сочи из изоставената ферма. "Всички политици са крадци", казва той. Спомняйки си с носталгия за комунистическото управление на Тодор Живков, Раденко отбелязва, че Живков се е грижил за всичко, а сега управляващите не се грижат за народа.

Недалеч от Трудовец се намира Правец -- родния град на Живков. Наскоро тук беше издигнат паметник на бившия управник, а министерството на отбраната изпрати почетна стража за случая. Това разгневи антикомунистите от СДС.

Бившият премиер и посланик във Вашингтон Филип Димитров разкритикува Симеон, че търпи бившите комунисти и отказва да каже дори една критична дума за повече от 40-те години комунистическо управление. Други обвиняват бившия цар, че поддържа връзки с подозрителни бизнесмени, бивши комунисти и полицаи.

Въпреки че много българи имат големи очаквания от членството на страната в НАТО и по-късно в ЕС, много от тях нямат големи надежди за бъдещето си. "Безнадежността е най-големия психологичен проблем в страната", отбелязва Димитров.

Директорът на Центъра за либерални стратегии Иван Кръстев твърди, че според неговите проучвания 20 процента от българите могат да бъде характеризирани като "победители" от следкомунистическия преход. Това определение се базира на тяхната гъвкавост, приходите им и други фактори. Той обаче отбелязва, че едва 5 процента от хората се считат за победители. Разликата според него се обяснява от факта, че за българите днес успехът се измерва с корумпираността и за това на успелите не се гледа с добро око. Той нарича 15-те процента от хората, които не признават успеха си "прикрити победители".

"Някак си трябва да извадим тези хора от тъмното", подчертава Кръстев, за да може да се съгради стабилна средна класа и да се поставят основите на дългосрочната стабилност.

Може би членството в НАТО ще накара част от тези хора да оценят наново ситуацията. Като се легитимира успеха на България като развиваща се свободна демокрация успелите българи ще получат стимул да признаят успехите си, допълва той. "Ако не успеем да ги извадим от мястото, където се крият в следващите пет години и да разчупим кръга на песимизма и цинизма, България ще се окаже в голямо затруднение", коментира той.

По БТА